rumbic (Руми)
329 4585
3.07.2019 г., 11:58 ч.  

Нещастие, облечено в лукс 

  Проза
783 8 19
8 мин за четене

Залезът се промъкваше тихо и почти неусетно през прозорците на една от най-престижните адвокатски кантори в града. Всички служители си бяха отишли, само Надежда все още сновеше от стая в стая. Тя идваше всяка вечер в пет и половина за да почисти и подготви офисите за следващият ден, трябваше да е изрядно, без петънца, без прах, без никакви нередности! Стараеше се много, защото от това зависеше нейната работа, а тя ѝ бе така необходима.

Тананикаше си нещо работейки, но неочакваната поява на адвокат Велкова, основателката на тази кантора, я стресна и тя дори подскочи.

– Коя си ти и какво правиш тук по това време! – тихо, но със строг глас попита адвокатката.

– Аз съм чистачката, идвам тук всяка вечер, защото моето работно време започва... вечер.

– Как се казваш?

– Надежда е името ми и работя за вас от две години. Вие ме наехте.

– Извинявай, не исках да те изплаша, просто... Добре, работи си, няма да ти преча.

– Вие не ми пречите, стига аз да не преча на вас!

Велкова обърна гръб без да каже нищо повече, а токчетата ѝ звучно и отчетливо отекнаха по мраморния под на коридора. Не след дълго тя отново се сблъска със своята служителка, погледна я някак проницателно и след няколко секунди мълчание зададе въпрос, който незнайно как се изстреля от устата ѝ.

– Искаш ли да вечеряш с мен?

Надежда се огледа наоколо, но тъй като не видя никой друг, попита учудена и с треперещ глас.

– Извинете, не ви разбрах!

– Смятам да приключвам тук и да хапна нещо, каня те да дойдеш с мен.

– Аз имам още доста работа, съжалявам госпожо!

– Ако някой утре се оплаче от това, че нещо в офисът му не е както трябва, ще си има работа с мен! – Велкова се усмихна почти незабележимо и с още по-настоятелен тон подкани чистачката – Хайде, до пет минути да си на входа. Надежда прибра всички почистващи материали, свали си работната престилка и смутено закрачи към главния вход, а там вече я чакаше адвокат Велкова.

Ресторантчето в което се настаниха изглеждаше уютно, чуваше се тиха и ненатрапчива музика. Лицето на Надежда продължаваше да излъчва напрежение и безпокойство, защото това което знаеше за своята работодателка бе, че тя е ледена и труднодостъпна жена с която е по-добре да си нямаш работа, освен ако спешно не ти трябва много, много добър адвокат.

– Госпожо, не разбирам, защо ме поканихте да вечерям с вас, това нали не е някаква шега, или, ако не сте доволна от мен, можехте да ми го съобщите в кантората! Обещавам да се старая повече!

– Ама ти си била доста приказлива! – усмихна се Велкова, но тази усмивка беше различна, сякаш извън работното си място тя се преобрази. Едва сега Надежда забеляза, че срещу нея стои една красива жена с нежна и дори блага усмивка, която подчертаваше нейната същност.

– Значи се казваш Надежда! Хубаво име, на кого са те кръстили?

– Предполагам, че на самата надежда, която човек никога не трябва да губи. Аз не знам кои са биологичните ми родители, когато съм била на няколко седмици, пред входа на една малка църква ме е намерил клисарят и понеже е било посред зима, прибрал ме е в къщата си на топло. С жена си са били бездетни и са решили, че аз съм отговорът на техните дългогодишни молитви. След това са ме осиновили както следва по закон и така, аз съм се сдобила с добри и любящи родители, които са ме нарекли Надежда, за да не забравят, че надежда винаги има!

Адвокат Велкова мълчеше, от много години насам не ѝ се бе случвало да не знае какво да каже. Виждаше пред себе си едно мило младо момиче, което не се оплакваше от живота си, както биха направили много други на нейно място, изглеждаше смирена и благодарна.

– Знаеш ли защо те поканих да дойдеш с мен! Имах нужда да си поговоря с нормално човешко същество. Омръзнало ми е да виждам лицемерно кимане на глави, които се съгласяват с всичко което чуят, усмихват се показно, опитвайки се да направят впечатление, но знам, че после говорят зад гърба ми. Уморих се от този неестествен живот който си мисля, че ме удовлетворява, а всъщност залъгвам себе си! А някога бях щастлива!  – на лицето ѝ внезапно се появи онази истинска усмивка, която ѝ придаваше особен чар, но този път бе подправена с малко тъга – Израснах в едно съвсем малко градче, където всички хора се познаваха и поздравяваха. Имах си и най-добър приятел в детството с когото почти не се разделяхме. Когато станахме на около седемнайсет години той призна, че е влюбен в мен. Аз внезапно се отдръпнах от него и все си намирах причина да не се виждаме, докато не напуснах родното си място и дойдох да уча тук. Само родителите ми знаеха къде съм, но ги помолих да не разказват подробности, особено на онова момче. Завърших образованието си, срещнах един човек, по-голям от мен, успял бизнесмен с много възможности. Омъжих се за него, създадохме адвокатската кантора която аз оглавих, имах всичко за което може да мечтае човек.

– А защо сте тъжна? – внезапно попита Надежда.

– Толкова ли много ми личи!? Както ти казах, уморена съм от този живот! След няколко години привидно щастлив брак, със съпругът ми се разделихме и малко след тази раздяла, на всеки свой рожден ден запонах да получавам ръчно изработени анонимни картички, а в плика с тях пристигаше и по едно сухо листенце от цвят на роза. Нямаше как да не се досетя от кого са, защото момчето от моето детство рисуваше прекрасно! Сигурна съм, че листенцата са от розата която той ми подари когато разкри своите чувства към мен, а аз не приех и му я върнах! Предполагам, че я е запазил в хербарий. Някак си е разбрал къде съм и какво ми се случва, защото докато бях омъжена, той не направи опит да се свърже с мен. Всички тези събития ме карат да се чувствам объркана.

 – Госпожо....

 – Наричай ме Мария, така се казвам!

 – Мария, всичко в живота ви може да бъде толкова просто и ясно, защо не се върнете в родното си място за няколко дни, сигурна съм, че парченцата от пъзела на обърканият ви живот ще се подредят именно там.

Мария отново стоеше и недоумяваше, как се реши да сподели личният си живот с човек, когото не познава и същевременно да ѝ е толкова приятно в компанията на една чистачка която до скоро дори не забелязваше!

 

Адвокат Велкова постави в ред делата с които се бе занимавала до момента и оповести пред колегите си, че излиза в отпуск за неопределен период от време. Всички бяха изненадани, дори шокирани, защото тя никога не ползваше отпуск. След няколко часа вече пътуваше към мястото, което винаги е обичала, но умът ѝ категорично отказваше да признае.

През отворените прозорци на автомобила нахлу приятна вечерна хладина примесена с аромат на току що окосена трева, а в далечината се виждаха безкрайни макови полета. Всичко това ѝ липсваше толкова много през годините в които си мислеше, че е щастлива, очите ѝ се напълниха със сълзи от умиление! В нито едно учебно заведение не я бяха научили какво е истинско щастие, не го откри и в луксозния си и добре подреден живот. Едва сега тя успя да го съзре, но не с очите си, а със сърцето!

 

 

© Руми Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Коце, Марко, благодаря ви, момчета!
    Марко, благодаря ти от сърце, че успя да ме разсмееш: "Леле, тази другарка как добре пише." 🙂🙂🙂
  • Прекрасен разказ ! Сменила си снимката и не те познах. Чета и си казвам " Леле, тази другарка как добре пише. Ще се поровя в творчеството ѝ. И като си видях коментарите ...
  • Не знам как съм пропуснал този ти разказ Руми,но сега му се насладих.Хареса ми много,поздрав Руми.
  • Благодаря ти, Мария, винаги очаквам твоето гостуване с нетърпение!
    Съгласна съм, че може да има продължение, но трябва да е добре обмислено, а точно сега ми е малко невъзможно, изпаднала съм в еуфория от предстоящо пътуване за България и също като героинята си много се вълнувам!
    Прекрасно лято желая на всички!
  • Чудесен разказ поднасяш, Руми! Впечатли ме историята и на обикновеното момиче с не случайното име Надежда. Много ми харесва идеята ти в тези редове:
    „Мария отново стоеше и недоумяваше, как се реши да сподели личният си живот с човек, когото не познава и същевременно да ѝ е толкова приятно в компанията на една чистачка която до скоро дори не забелязваше!”
    Искаше ми се историята да има продължение. Но това разбира се е решение на автора. Приеми искрените ми поздравления, мила Руми!
  • Благодаря ти, Гавраиле! Твоето присъствие е радост за мен!
  • Хареса ми подхода който използваш за да освободиш своята героиня от скритата и от самата нея мисъл че щастието не е тук а в листенцата на изсушената роза.
    Поздравления!
  • Мария, Ангелче, Васе, Ели, Иржи, благодаря, мили момичета! Прегръщам ви и ви пожелавам, никога да не изгубвате посоката към истинското щастие!
  • Толкова малко понякога стига,за да обърне животът на даден човек в друга посока-било за хубаво,било за лошо!...Една среща,една дума,една истина....Това си уловила и вложила в твоя разказ,Руми!Много съм доволна от не толкова дългите ти разкази,въпреки,че все ми се иска да има още....Защото мисълта ти се лее обаятелно,т.е бива те и то много да разказваш!!
  • Никога не е късно за малко човешко щастие! Когато печелим, не знаем какво губим! Хареса ми разказът!
  • Пътя към щастието го знае само сърцето! Хубав разказ.
  • Показваш на всички ни тази пътека,
    която забравил е, всъщност, човека.
  • Георги, Стойчо, Биляна, Младене, Пепи, благодаря ви, преди всичко, че сте отделили осем минути от времето си, за да прочетете този разказ, било то наивен или не!
    Георги, не си ме засегнал, така си го усетил, така си го казал. Благодаря ти!

    Младене, знаеш колко много те ценя и съм ти благодарна, че винаги ме насърчаваш. Аз не съм от кой знае колко добрите разказвачи на истории, но когато нещо заседне в умът ми, се опитвам да го пресъздам, по-често в стихове.

    Пепи, Биляна, вашето светоусещане изключително се доближава до моето. Благодаря от сърце!
    Прекрасен следобед ви желая, мили хора!
  • Щастлив не е равнозначно на удовлетворен, прав е Мисана: непрекъснато ни учат как да сме позитивни, медиите и социалните мрежи ни натрапват, че ако сме усмихнати, денят ни ще е хубав и т.н., някакви непознати, с които нямаш никакви допирни точки, те отрупват с благопожелания, че дори и те благославят и т.н., тарикатите милиони натрупаха от такива издания, манипулирайки отчаяните хора да им промиват мозъците как да са успешни в живота и с рецепти за щастие. Героинята е типичен пример за удовлетворен, но НЕ щастлив човек.Само ще спомена в световен мащаб в последните години на успешни хора от най-различни сфери на живота да се самоубиват, както и "нежните самоубийства" на такива хора с разни зависимости. Удовлетворени с успешни кариери, пари, които за няколко живота не могат да изхарчат нормално, но в един момент почувствали се непълноценни. Малко ли е да смениш насоката на живота си? Та това е едно от най-трудните неща - да промениш себе си! Героинята го прави!
    На мен ми хареса!!!
  • Имах предвид не тематично, а като изпълнение. Оценката е субективна, естествено, но е искрена. Целта не е обида!
    Просто така изглежда в моите очи, а че ми харесва творбата, няма съмнение.
    Но ако такива невинни думи се тълкуват като критика, то ясно ми е защо и такава тотално липсва в пространството.
    Ако съм засегнал авторката, се извинявам, но заставам и зад думите си. Мислех ги, когато ги написах, а не съм политик да си променям мнението :=))
    ПП
    Пиша това да изясня ясно позицията си. Смятам, че няма, какво повече да се доуточнява от моя страна :=))
  • За мен този разказ въобще не е наивен, а е изтъкан от мъдрост. Обществото ни натрапва своята визия за щастие - уви фалшива, а ние всъщност пропускаме така истинското щастие. Припомни ми финала на знаменитата повест на Лев Толстой "Отец Сергий", Руми. Там светецът търпи пълно фиаско и точно тогава се среща с приятелка от детството си, прекарала живота си праведно и щастливо. Чрез нея разбира, че е избрал погрешния път и че мечтата му за духовно извисяване всъщност го е погубила. В твоя хубав разказ адвокатката все пак хваща влака и в буквалния и в преносния смисъл. Поздравявам те за чудесното ти творчество и специално за "Нещастие, облечено в лукс"!
  • Колко малко му трябва на човек, за да е щастлив - простички, земни неща, които топлят душата и сърцето... Ех, защо хората сме устроени да си усложняваме живота, вместо да му са радваме... Поздрави
  • Човек помни онова което е загубил,за да спечели престиж и лукс,но идва един момент да се върне към първоизвора на чувствата си!
    Харесва ми!
    Поздравления, Руми!
  • Леко наивничко, но затова пък ме докосна и трогна!
    Поздравявам те.
Предложения
: ??:??