Нещо... и аз не знам какво...
Обичаш зимата. Тя навява самота, тъга, едно мъртво спокойствие. Обичаш да си сама, да гледаш как блещукат скупчилите се снежинки на земята от заслепяващото слънце. Толкова е болезнено... Но те са много - така са силни. Падне ли една, веднага се разтапя, но хванат ли се няколко за ръчички - оцеляват. При тях идват още и още и още... и настава една красота... всичко се превръща в мираж. Ослепява те! През зимата вълчото излиза на яве, зверовете се показват, слабите умират... Затова ми харесва този сезон - защото има силата да избира: само силните оцелява! Да умреш сред белите преспи - това е единствената красива смърт. Само да вземеш подходящата поза - статуя от лед - красива... и мъртва!!!
© Коколлляк Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Когато навън все още е студено,вятърът се стрелка между голите клони на дърветата и облаците сивеят чак до тъмномораво , в нас се опитва да покълне пламъчето на надеждата . Толкова много дни сме я съхранявали в себе си , че вече й е време да се разпукне . Не знаем какво ще се покаже от това пробуждане , но очакваме да ни завладее и изведе до този устремен път , който ще ни покаже правилната посока .
Посоката , която сме загубили или все още не сме открили . Но за която след време ще можем да кажем , това е вярната и истинската .
Знаем , че понякога е късно за да е нова и така различна от тази , която сме следвали до сега . Но все пак това , че след зимата идва винаги пролет ни кара отново да се разлистим и макар , че корените ни са накорубени , жилави и обрасли с мъха на отминалото време пак се надяваме на млади филизи , от които да може да се родят плодове .
Плодовете на нашия винаги млад и пълен с надежда стремеж към промяна и това мъничко човешко щастие , от което всички се нуждаем .