Улиците бяха празни и сиви. Нищо, че винаги изглеждаха така, сякаш днес бяха още по-мрачни и безлични – грозната картина на новия ми живот. Всичко беше същото, освен мен и твоята липса. Колко е парадоксално как за миг всичко се променя – всички планове, мечти, надежди. Бъдещето измества частите на пъзела, подрежда нова картина, в която липсва едно парченце… може би е паднало под дивана. Тръгнах по улиците, които сега толкова ненавиждах. Това беше пътят към теб. Към твоя дом. Но аз не отивах натам… просто бях свикнала да изминавам това разстояние за минимално време, когато трябва да те видя. Знаех го наизуст. Всяка разместена плочка, всяка все още оцеляла пейка; коя пътечка е по-кратка и по коя не трябва да минавам, когато е валяло. Преди, когато идвах към теб, си представях срещата ни и бързах… сега можех само да си спомням и да се надявам, че някога ще ти се наложи отново да тръгнеш по онази пътечка. По пътя си заедно се спирахме. Аз бях виновна и ти се ядосваше… но ми беше приятно, не съжалявах, защото бях по-близо. Не исках просто да вървя до теб, а да притисна тялото си до твоето и да не те пусна. Ти си по-силен – стисни ме здраво, обичам да усещам точно твоята прегръдка, точно тази. 

Сълзите няма да ти помогнат. Опитвам се да си го втълпя, но те не ме слушат. Продължават. Продължавам и аз по сивия път, посипан с прашеца на спомените ми.