Всред нищото проблесна синя светлина и се появи един ангел, помъкнал под мишница голяма и наглед доста тежка книга. Желязна. Книгата беше потъмняла от времето и тук-там по нея се беше завъдила ръжда. С едната си ръка ангелът бръкна в джобa на бялата си роба и измъкна чифт очила. Другата му ръка обаче не понесе тежестта на книгата и тя се стовари на краката му. Ангелът изврещя от болка и взе да сипе проклятия на няколко езика. След няколкоминутно ругаене той се поуспокои, сложи си очилата, наведе се и с видимо усилие надигна книгата от подутите пръсти на краката си. Постави я във въздуха на нивото на гърдите си и я изгледа злобно. След това я разгърна. И се поряза на железния ù ръб. От показалеца му обилно потече кръв.

- Ох, мамка му! - процеди той през зъби и взе да прелиства страниците с лявата си ръка, засмукал показалеца на дясната. След като намери нужната му страница, той спря, извади пръста от устата си и го изгледа навъсено. Избърса го в робата си, оставяйки по нея няколко червени лекета и солидно количество слюнка, и се зачете в текста, следейки текста с пръст и омазвайки цялата страница с кръв.

- Да му се не види! - каза и взе да бърше страницата с ръкава на някога бялaта си роба, мърморейки ядно. След това се втренчи от упор в страницата и, след като намери нужния му пасаж, свали очилата си, дъхна им, избърса ги във вече не много чистата си роба, сложи ги отново на носа си, прокашля се, пое си дъх и Ги призова. И... Те не се появиха. Объркан, ангелът опита отново. Със същия резултат. Опита пак, прочитайки пасажа на обратно. И нищо. Опита пак, разбърквайки думите. Нищо. Ако беше възможно, пустотата стана още по-пуста.

- О, по дяволите! - изврещя ангелът, затръшна книгата, взе я и изчезна сред облак дим, псувайки ядно.

                                   *          *          *          *          *          *

 Погледнете тази не много голяма слънчева система от галактиката, наречена "Млечен път". Виждате ли онази красива, малка синя планeта? Третата поред. А така! Точно тази. Погледнете огромното количество вода и хаотично разхвърляните сред нея парчета суша. Да погледнем по-отблизо онова, на което казват "Европа". Видяхте ли  го къде е? Добре. Та, да се вгледаме по-отблизо в него. Виждате ли онова малко вътрешно море, което, по неясни за вселената причини, е наречено "Черно"? Погледнете малката държавица от западната му страна. Някога голяма и велика, а сега малка и бедна, носеща спомени за славна история, тя продължава да бъде смятана за едно от най-красивите места по целия свят. Погледнете съвкупностите от хора и сгради, наречени градове, в западния край на държавата. Нека се спрем на този, големия. Погледнете го. Преуспяващ откъм задръствания и мръсотия и приютяващ около една четвърт от цялото население на страната. Да се поразходим из уличките на онзи краен квартал. Гледайте си в краката. Има дупки. Така. Ето това е мястото, което търсим. Тази непожалена от времето и вандалите сграда. Погледнете нагоре. Виждате ли мръсния прозорец на четвъртия етаж? Да погледнем през него. Макар и с усилие, вътре виждаме четирима младежи на по около двадесет години, които в момента се отдават на съмнителни удоволствия, свързани с много алкохол и силна музика. Познахте ли ги? Разбира се, че не, нали затова са се издокарали така. Всъщност, това са четиримата конници на Апокалипсиса: Смърт, Глад, Война и Чума, а какви ги мътят тук - тепърва ще разберем.

- Мамка му! Бирата свърши - каза, по-точно извика, Чума, опитвайки се да надвика стереоуредбата. Той се беше издокарал като дългокос младеж с хубава, гъста, чуплива тъмна коса, кафяви очи, бирено коремче и брада, която го мързеше да обръсне. Беше си сложил очила, за да изглежда по-интелигентен. На моменти дори успяваше. В момента се беше пльоснал на един изтърбушен фотьойл в ъгъла и го мързеше да мръдне.

- Манджата също - оплака се Глад. Той пък се беше направил на средно висок и не особено едър младеж с тъмна коса, която по едно време даже беше дълга и очи, които май бяха кафяви, но никой не беше особено сигурен, защото Глад не се разделяше със слънчевите си очила. В момента довършваше последните им запаси от храна.

- И аз какво да направя по въпроса? - попита Война. Той се беше маскирал като едър младеж с кафяви очи и тъмнокестенява коса. И той, като Глад, беше решил, че е време за промяна и от дълга я направи потискащо къса. В момента се беше размазал на дивана и пушеше като комин.

- Ами да отидеш до магазина примерно - каза Смърт. Той беше решил, че ще наруши традицията на тъмните очи и коси и се беше направил на дългокос рус младеж със сини очи. В последно време се беше запалил по разни японски бойни изкуства и в момента беше навлякъл кимоно и седеше на колене до дивана. Също така помагаше на Чума с пиянството.

- И защо аз? - попита недоволно Война.

- Ами защото само ти имаш кола. И не даваш на друг да я кара - отвърна Смърт.

- А вие крака нямате ли? - заяде се Война.

- Крака имаме, ама страдаме от недостиг на ръце - сподели му Глад - А ще се пазарува доста.

- Добре де. Ще взема да отида. И какво трябва да взимам от проклетия магазин? - запита Война.

- Ами нещо за пиене, нещо за плюскане и нещо за пушене - каза Смърт.

- По много от всичко - сподели Чума.

- И никой няма да дойде с мен и да ми помогне, нали? Тъпаци! - каза Война, надигна се и се понесе към вратата, мърморейки ядно по адрес на останалите.

След като Война излезе, Смърт запали цигара, извади от някъде мобилен телефон и взе да набира някакъв номер. Сложи телефона на ухото си, огледа се недоволно и кресна на другите двама:

- Намалете го това, бе! - и посочи уредбата.

- Че 'що? - попита Чума.

- Сляп ли си? Ще говоря по телефона.

- С кой, бе?

- С кой може? С Нея, много ясно - каза раздразнено Смърт.

- Ей това не мога да си обясня – Смърт, влюбен до ушите в смъртно момиче.

- Ти пък какво ли разбираш - процеди кисело Смърт.

На Глад му писна да ги слуша, стана, намали музиката, след което се ухили мазно на Смърт и му прати въздушна целувка.

- Кретен! - каза Смърт, показвайки среден пръст на Глад - Ало! Слънце? - допълни,  вече по телефона - Ще наминаваш ли насам? Да? Това е чудесно! Кога? Добре. До след малко значи. Така - каза, затваряйки телефона - Дали случайно бихте ми помогнали да разчистим тая порщина? - попита посочвайки пода. Или поне това, което се виждаше от него. Целият беше покрит с празни бутилки от бира и други алкохолни напитки, пакетчета от чипс, фасове, мръсни чорапи и каквото още се сетите.

 Името ù беше Христина. Но ù казваха Тина. Беше красиво момиче, средно на ръст, слабичко, с чуплива тъмна коса и прекрасни кафяви очи. Вървеше по тротоара и се беше отдала на мисли за разни дългокоси и руси неща, когато една кола спря до нея и отвътре се показа Война.

- Здрасти! – каза той – Накъде?

- Здрасти! – отвърна тя – Не е ли ясно накъде съм?

- Аха – ухили се Война – Качвай се, май сме в една посока.

 Тина се качи и Война потегли, нарушавайки поне половината правилник за движение по пътищата.

- Хайде бе, Чума, моля ти се, дай си малко зор! – каза с пухтене Глад. Понастоящем той и Смърт бяха повдигнали дивана от едната страна, а Чума се опитваше да натъпче под него боклуците от вече не чак толкова мърлявия под. Чистенето се беше оказало по-трудно отколкото предполагаха.

- Готово! – обяви Чума нейде от пода. С облекчени физиономии Глад и Смърт пуснаха дивана. И той остана да стърчи във въздуха, подпрян на промишленото количество боклук.

- Хммм – каза замислено Смърт, гледайки го преценяващо. – Май не стана както го мислехме.

- Че какво му е? – запита Чума, приближавайки се до притворения прозорец. – Война се върна – допълни.

- Ей, вие! – чу се отдолу – Някой ще слезе ли да помогне с тия торби?

- Ей сега! – викна в отговор Чума.

- Аз ще се смъкна – каза Смърт – И без това се схванах от седенето на тоя под.

- Горкият ти – каза Чума, докато Смърт отиваше към вратата.

Смърт се подаде от вратата на входа. Слезе до колата на Война. И в този момент беше нападнат в гръб от някакво момиче.

- Слънцееееее! – каза Тина, висейки от врата на Смърт – Как си?

- Чудесно – отговори Смърт, извъртя се и я целуна – А ти?

- И аз. Защо си по кимоно?

- Защото е идиот – каза Война, отваряйки багажника на колата – Я ела да ми помогнеш – каза той на Смърт и почна да вади разни торби.

- Леле! Какво толкова си взел, бе? – попита Смърт, мъкнейки към входа десетина препълнени магазински торби.

- Каквото ми поръчахте – каза Война – Стига си мрънкал, ами се качвай!

- Момчета! – каза влизащият в стаята Смърт – Манджа и пиене! И цигари.

- Звучи добре – каза Чума и се загледа алчно към торбите с алкохол.

- Здравейте! – каза влизащата в този момент Тина – Какво се е случило тук? – попита, поглеждайки неестествено повдигнатия върху купчина боклуци диван.

- Чистихме – гордо заяви Глад.

- Идиоти – каза влизащият в стаята Война.

- Както и да е – каза Смърт – Хайде да се напиваме.

 Беше около четири след полунощ. Чума спеше на фотьойла в ъгъла. Смърт и Тина спяха прегърнати на дивана. Глад беше заел другия фотьойл. Война не се виждаше никъде. Този миг на идилия беше съсипан от звука на звънеца. Глад стана и тръгна, залитайки, да отвори вратата. Спъна се в спящия на пода Война. Изруга. Война промрънка нещо насън. Глад го изгледа навъсено, показа му среден пръст и се дотътри до вратата. Отвори я... и се озова очи в очи с двама полицаи. Не-смъртните му очи веднага забелязаха някои смущаващи подробности в тях, като наличието на рога на челото на единия и ореол над главата на другия. Без да каже и дума, рогатият му подаде един лист хартия, а след това и двамата изчезнаха в облаче дим. Глад погледа тъпо няколко секунди мястото, където допреди миг бяха двамата, а след това насочи погледа си към листа хартия. Беше призовка. Глад я прочете и изтрезня за рекордно кратко време. След това отиде да събуди останалите.

- Какво?! Как така ни призовават на Апокалипсис? – попита невярващо Смърт.

- Ей така – каза Глад и му връчи призовката – Виж сам, ако не ти се вярва.

- Какъв Апокалипсис? – попита току-що събудилата се Тина.

- Няма значение – отвърна Смърт.

- Не мислиш ли, че е крайно време да ù кажем кои сме – намеси се Чума.

- Ти луд ли си? Няма да повярва.

- Няма да повярвам какво? – попита Тина.

 И Смърт ù каза.

- Какво?! Вие сте какво?! – попита тя, очевидно загрижена за психичното здраве на събеседниците си.

- Конниците на Апокалипсиса – повтори Смърт, явно съжалявайки горчиво, че изобщо някога е съществувал.

- Как така? – попита Тина.

- Ето така – каза раздразнен Смърт, извъртайки се към нея. На мястото на лицето му се хилеше гол череп. – Сега вярва ли ти се вече? – попита, отново придавайки си човешки вид.

 Тя не отговори. Просто го гледаше стреснато.

- Браво, бе! Да не я уби? – нахули го Война.

- Май не е – отвърна Чума – Ако не друго, поне диша.

- Просто е в шок – заяви авторитетно Глад.

- Как в шок, бе? – паникьоса се Смърт.

- Ти никога ли не си се поглеждал в огледалото? – попита Чума.

- Млъкнете! – изкрещя Тина, идвайки на себе си. Всички млъкнаха и я погледнаха –  Сега – продължи тя с опасно тих глас – някой сериозно ще си поприказва с мен.

- Установихме, че ние не вършим никаква работа – каза Смърт – Хората умират, разболяват се и гладуват и без да ни има нас. Да не говорим, че постоянно се опитват да се избиват един друг. Нашата длъжност е по-скоро формална. Колкото да ни има. Да възвестим скапания Апокалипсис като му дойде времето. В това се изразява нашето съществуване. Затова решихме, че искаме малко разнообразие. Така и така нищо не вършим, защо поне не се позабавляваме малко? И така, ето ни тук. Тук сме някъде откъм средата на петнайсети век. И ни харесва да сме тук. И защо, по дяволите, тия кретени са решили, че трябва да си устройват Апокалипсис? – изкрещя, гледайки ядно нагоре, към предполагаемия армагедон.

- Как така да си устройват? – попита неразбиращо Тина.

- Ами ей така – каза Смърт – Апокалипсисът е нещо безумно тъпо. И ангелите, и демоните са безсмъртни. И тая прословута „Последна Битка“ не е нищо повече от един хулигански въргал. Уговарят се и почват да се млатят. Просто олигофрените отиват да си направят кефа. Ама за сметка на човечеството. Защото те може да са безсмъртни, ама вие не сте. А като се случи тая простотия, всичко живо ще измре.

- Значи това е краят на всичко, така ли? – попита отчаяно Тина.

- Не, краят ще дойде малко по-късно – каза Война – Първо ние трябва да отидем и да дадем старт на мелето.

- А ние май не искаме – намеси се Чума.

- Можете ли да направите нещо? – попита тя.

- Можем да опитаме – каза Глад.

- Ама няма да е лесно, нали знаете – каза Чума – Тия са безсмъртни. Съмнявам се да успея и една настинка да им докарам. Освен това не ядат, та и Глад става безполезен. Пък нещо ме кара да си мисля, че, щом като са безсмъртни, няма да можем и да ги утрепем.

- Стига бе! Сериозно? – заяде се Смърт.

- Ти, като си толкова умен, я предложи какво да правим – не му остана длъжен Чума.

- От’де да знам аз.

- Да говорим с Шефовете – предложи Глад.

- Те пък като ще ни обърнат внимание... – проточи Война.

- Може да ги претрепем – отговори Глад.

- Кой бе, Шефовете ли? – попита Смърт – Ти имаш ли идея колко трудно се трепе някой бог?

- Не. Ти да не би да имаш?

- Представи си, имам.

- Откъде? – полюбопитства Тина.

- Ами по едно време – заразказва Смърт – бях в Асгард, докато още го имаше. Някъде към седми век май беше. Валкириите ме помолиха да им помогна след едно масово клане на викинги. Не им достигал персонал.

- Каквооооо? –каза Война – Ти си бил валкирия?

 И почна да се хили като малоумен.

- Тъпак! – просъска Смърт.

- И като как е в Асгард? – попита Глад.

- Адски тъпо място – отговори Смърт – Всичките споминали се викинги седят в една огромна зала, напиват се до забрава и преплюскват до повръщане. А като им писне, отиват да се бият с някакви там други малоумници. И после пак отиват да се свинят. Голям тъпанар излезе тоя Один. Уж си избоде едното око, за да го метне в тъпия кладенец Мимисбрум и да получи познание и мъдрост за него, а гледай каква тъпотия сътвори. Както и да е. Та решиха тия олигофрени, че било време за Рагнарьок – техният Апокалипсис – и почнаха да се трепят. Тогава видях бог да убива бог. Беше гадно. Много кървят тия. Та опитваха се някакви там викингски герои да убиват богове, ама не им мина номерът. Доколкото разбрах, само един бог може да убие друг, при това доста трудно. Това го разбрах от Балдур, точно преди и него да го очистят.

- Значи, все пак, боговете мрат, така ли? – попита Чума.

- Да, ама само ако насъскаш други богове по тях. А други богове вече няма. Има само този. А, тъй като и ангелите, и демоните са негови творения, логично и тях не можем да очистим.

- Ми какво ще правим тогава? – запита Война.

- Ами – каза Смърт, ухилвайки се гадно – никъде не се споменава, че не можем да ги пребием.

- Супер! – зарадва се Война – Знаеш ли само откога ми лазят по нервите кретените от ангелския хор?

- С какво ще ходим? – попита Глад.

- Нямате ли коне? – попита го Тина.

- Ами имахме – каза Глад, гледайки виновно в пода – Ама ни трябваха пари...

- Ще ходим с колата на Война – прекъсна ги Смърт.

- Защо с мойта? – попита Война.

- Защото само ти имаш, глупако!

- Чудесно! – каза Тина – Тъкмо ще има място и за мен.

- Как така място и за теб? – попита Чума – Ти няма да идваш с нас.

 - И защо да не идвам?

- Защото е опасно – каза Смърт.

- И какво от това? Ако не спрете Апокалипсиса, по-безопасно ли ще е за мен тук?

- Ама... ох, мамка му, май имаш право – каза Смърт – Хайде да потегляме.

 Петимата излязоха от апартамента, Смърт - все още по кимоно; заключиха грижливо вратата, слязоха по стълбите и излязоха пред входа.

- Пак казвам – не искам никой да ми повръща в колата – заяви Война.

- Стига си дрънкал! Отваряй я и да тръгваме – сряза го Чума.

 Петимата се натовариха в колата, Война я запали и всички дружно изчезнаха в облак дим.

                                   *          *          *          *          *          *

 Ангелите и демоните се гледаха на кръв. Двете войнства очакваха с нетърпение появата на Четиримата. Все пак традициите трябва да се спазват. А и би било проява на лошо възпитание ако почнеха да се млатят без обявен официален старт. Командването на ангелите, както обикновено, беше възложено на Архангел Михаил. Той гордо оглеждаше своите бойци. Щяха да им дадат добър урок на проклетите адски твари.

 Командването на демоните този път беше поверено на Белиал. Той гордо оглеждаше своите бойци, заточвайки междувременно левия си рог. Щяха да им дадат добър урок на проклетите ангели.

 Чу се тътен и от незнайно къде се появи една кола. Шофьорът и тримата пътници на Апокалипсиса, заедно с Тина, разбира се, огледаха ангелите и демоните. Добър урок щяха да им дадат на всички.

 Петимата слязоха от колата. Тина погледна благоговейно към ангелите. После погледът ù се насочи към противниковия отбор и тя потръпна от ужас. Другите четирима гледаха еднакво лошо и едните, и другите. Към тях се приближиха Архангел Михаил и Белиал, всеки правещ опити да не забелязва другия.

- Кои сте вие? – попита ангелът.

- Ние сме Четиримата, глупако! – сопна му се Война. От демонската тайфа се дочу подхилкване.

- А какво прави тук това земно червейче? – попита Белиал и посочи Тина.

- На кой казваш ти червей, бе? – кресна тя, приближи се до него и с все сила го изрита в чатала. Белиал се сви на две, хленчейки и държейки се с лапи за нараненото си достойнство. След това взе, че припадна. От ангелската армия се дочу подхилкване.

- Сам си си виновен, приятел – каза Смърт на Белиал. След това се обърна към Архангел Михаил – Къде са Шефовете?

- Моля? – попита объркано ангелът.

- Търсим Господ и Сатана, тъпако! Къде са?

- Не е твоя работа! – навъси се ангелът – Твоята работа е да възвестиш Апокалипсиса!

- Така ли? – каза Смърт и изрита Архангел Михаил под брадичката, хвърляйки го в несвяст на земята.

 От демонската сган се чуха подигравки. Някой метна камък и уцели един от ангелите право в окото. Ангелът залитна и се стовари върху краката на изненаданите си съседи. Надигна се, ругаейки яростно, измъкна от някъде един огнен меч и се втурна срещу демоните. Виждайки примера на своят събрат, всички ангели наизвадиха огнени мечове и също се засилиха към демоните.

 Демоните, виждайки цялата ангелска паплач, засилила се срещу тях с идиотските си пламтящи мечове, наизмъкнаха тризъбци, брадви, чукове, триони, кирки - по неясни причини и един чушкопек - и се втурнаха да пресрещнат врага.

 Война извади изпод седалката на колата една солидна на вид бухалка. Глад сложи по един месингов бокс на ръцете си. Чума докопа един кози крак от багажника на колата. Смърт се беше заел да изпуква всяка една от ставите си. Тина се приближи до него, целуна го, а след това благоразумно се прибра в колата. Четиримата се спогледаха и след това хукнаха към ангелско-демонската гмеж, крещейки неистово. Когато стигнаха до другите две групи, те вече се млатеха ожесточено.

- Супер! – възкликна Война и, въртейки бухалката над главата си, се втурна право в най-голямото гъмжило. Разхвърчаха се пера и парчета рога.

- Остави малко и за мен, егоист! – викна Глад и се метна след война. Разлетяха се още повече пера.

- Защо ли ги познавам? – продума тъжно Чума, спря, измъкна от някъде бутилка бира, пресуши я на един дъх, след което последва другите двама, въртейки козия крак в ръце.

 Смърт спря, изпука врата си, оправи си кимоното и със засилка се метна след другите трима.

- Подай го насам! – викна Война на Глад, който в това време налагаше с бокс един ангел в носа.

- Дръж! – отвърна му Глад, хвана ангела за едното вече проскубано крило, завъртя го в кръг и го метна с главата напред към Война. Война замахна с бухалката и тресна ангела право в обилно кървящия му нос. Последният изхвърча назад, премятайки се през глава, профуча покрай Глад и се стовари насред една групичка побеснели демони. Разхвърчаха се пера.

 Чума измъкна, незнайно откъде, поредната бутилка бира, отвори я, отпи и продължи да налага който му падне с козия крак.

 Смърт продължаваше да рита наляво-надясно. Около него хвърчаха пера и потрошени рога и копита.

Тина гледаше представлението от прозореца на колата. По някое време взе да ù доскучава. Тя изсумтя недоволно, излегна се на седалката и затвори очи. Постепенно недоспиването и лекият махмурлук от предната вечер я унесоха и скоро тя заспа, освободена от напрежение и тревоги.

 Архангел Михаил и Белиал се надигнаха, стенейки, от земята. Огледаха се наоколо. Видяха царящия навсякъде хаос от пера и парчета рога и копита. Спогледаха се. След това бавно, придържайки се един друг, поеха към мелето.

 Цялата земя беше осеяна с осакатени и пребити ангели и демони. Някои стенеха, опитвайки се да се изправят на изпочупените си крака. Други бяха в безсъзнание. Като цяло бяха жалка гледка. Навсякъде хвърчаха пера. Насред цялата прелест стояха Четиримата конници на Апокалипсиса и пиеха бира. Последната бутилка на Чума. Към тях бавно се тътреха Белиал и Архангел Михаил.

- Какво направихте? – простена Архангел Михаил.

- Защо? – повтаряше Белиал.

- Стига сте мрънкали! – сряза ги Смърт.

- Сега ще ни кажете ли къде са Шефовете? – попита Война – Че трябва да си поприказваме с тях.

- В Чистилището – каза Архангел Михаил – Сега как ще им обясняваме всичко това?

- Не бери грижа – каза Глад – ние ще им кажем.

 След това четиримата изчезнаха сред облак дим.

- Шах – каза Сатана, премествайки топа си.

- Мамиш – отвърна Господ, щракна с пръсти и дъската за шах изчезна.

- Ей, защо го направи това? – измрънка Сатана.

- Защото едни създания идват да говорят с нас.

- Откъде знаеш?

- Нали съм Господ. Знам всичко.

 Тъкмо го каза и Четиримата се появиха сред облак дим.

- Кои сте вие? – запита недоволно Сатана.

- Ние сме Четиримата, тъпанар такъв! – троснато каза Смърт.

- Мери си приказките, нещастник! – изръмжа Сатана.

- Защо, иначе какво? – сопна се Смърт, след което измъкна козия крак от ръката на Чума и с все сила прасна Дявола между рогата. Последният се олюля и с тътен се стовари на земята.

- А сега ние четиримата трябва да обсъдим нещо с теб – каза Смърт и всички дружно бавно се приближиха към Господ.

 Тина се събуди и се ослуша. Беше необичайно тихо. Надигна се и погледна през прозореца. Видя осакатените адско-райски войски. Объркана, тя излезе от колата. В този момент се чу тътен и се появиха приятелите ù заедно с Господ и Сатана. Смърт се огледа, видя я и тръгна към нея.

- Какво става? – попита го тя.

- Сега ще разбереш – отвърна той и я поведе към останалите.

 Господ щракна с пръсти и в миг всички пребити и полуосакатени ангели и демони отново стояха на краката си, цели и невредими. Погледите на всички мигом се стрелнаха злобно към Четиримата. Цялата пасмина беше изпълнена с жажда за възмездие.

 - Чуйте ме, демони и ангели небесни! – протътна гласът на Господ. Сатана стоеше до него. И двамата бяха направили физиономии, все едно, че някой им е извил ръцете зад гърбовете. Зад тях стоеше Война и гледаше невинно.

- Чуйте го! – каза през зъби Сатана.

- Ако обичаш, не ме прекъсвай! – сопна се Господ.

- Извинявай… – промърмори Сатана и изпъшка от болка. Зад него Война гледаше още по-невинно.

- Говори, не се мотай. – каза Чума на Господ – Хайде, че искаме да се прибираме.

- Добре де, не ми давай зор – кисело промърмори Господ, след което пак се обърна към тълпата. - Значи – каза, явно изоставяйки официалностите – решихме с него – и кимна към Сатана – да няма Апокалипсис. В крайна сметка всички сме безсмъртни и смисълът на това се губи. Тези Четиримата – продължи, посочвайки Конниците – ни помолиха да им разрешим да се пенсионират. Предвид това, че Апокалипсис няма да има, аз и Сатана решихме да уважим молбата им. Момчета, свободни сте да си живеете живота. А на вас – каза, посочвайки ангело-демонската тайфа – категорично ви се забранява да предприемате каквито и да било действия срещу тях. Така. Това беше от мен – каза и изчезна сред облак дим. Сатана се огледа, изруга и го последва.

- Супер! – израдва се Глад – Вече не сме безсмъртни.

- Беше взело да ми писва. – сподели Чума – Хайде да се прибираме.

 Четиримата бивши конници на Апокалипсиса и Тина тръгнаха към колата на Война. Смърт и Тина вървяха ръка за ръка.

- Значи ли това – попита го тя – че вече няма за какво да се притесняваме?

- Значи много повече – отвърна и той, наведе се напред и я целуна.