И ето го там, стоеше на последния чин, клатейки се на задните крака на стола, както винаги обичаше да прави, той си повтаряше на ум все една и съща дума- очерк, очерк, очерк и пак очерк. От всичките журналистически жанрове, не че ги познаваше много, защото за първа година учеше журналистика, май очеркът му беше най-омразен. От началото на часа госпожата постоянно повтаряше как трябва да се направи, как да изглежда, какво да се пише и т.н. , колко интересно шяло да стане и как неусетно шяло да ни увлече. Сигурно. През цялото време той я гледа тъпо с онази стардалческа физиономия тип: ,,Айде бе, госпожо! За къв….. трябва да го пишем туй ся?” Погледна към белия си лист, кривнат на една страна върху чина и започна пак: ,,Очерк, очерк, очерк…”.

    Странно, но обикновенно не беше така. Имаше развинтено въображение и му се отдаваше да измисля такива неща.Стига да му подхвърлиш нещо, можеше да го доразвие в какви ли не сюжети, небивалици, абсурдни истории и какво ли още не. Обичаше така да прави, то просто от вътре си му идваше и все ги измисляше едни, смешни такива, глуповати, но именно заради това смешни. Обичаше да се смее. Казваха, че смехът удължава живота и той вярваше в това. Но сега не му беше нито до смях, нито до нищо. Този очерк просто не искаше да се измисли и това си е. Беше му адски тъпо. Беше изпаднал в един от онези моменти, в които не мислеше за нищо. Гледаше в една точка и то да кажеш, че мечтаеше за нещо, че някъде се беше отнесъл, а то не, просто за нищо не мислеше. Мразеше когато изпадне в такова настрорение. В главата му беше като едно торнадо от мисли, преминаващи толкова бързо, че не можеше да улови нито една от тях. Пред очите му минаваха, подобно на кинолента, един след друг какви ли не спомени и случки от живота му.

   Дългят му перчем падна над очите му и той с небрежен жест го отметна настрани. ,,Трябва да се подстрижа”- каза си той. Да, ама все не му оставаше време. Иначе не беше мърляв. Държеше на външния си вид, но някак си не можеше да го изрази. Семейството му не беше богато и не можеше да си купи нова дрешка, когато му се прииска. При него, за съжаление важеше правилото ,,Когато ти омале тогава ще си купиш ново”. Поради това не си харесваше повечето дрехи, защото ги беше купувал отдавна, а вече вкусът му се беше променил.

   И както отметваше бритона си настрани, в съзнанието му, от торнадото от мисли, изплува един спомен, свързан с косата му. Спомни си веднъж, когато беше във фризьорския салон, фризьорката го попита ,,Тук добре ли е?”, а той започна да и обясняв: ,,Тук по-късо, там си го оставете на черта, не, не там си е добре….”. И тогава чу жената, седнала до него, да пита фризьорката си: ,,Как мислиш, мъжете суетни ли са?”. И те двете започнаха да си говорят по този въпрос така, както си стояха в съседство до него. Стана му много смешно, защото точно той ги беше подтикнал към тази тема. Стоеше си там на стола и напълно спокойно слушаше как две жени обсъждат мъжете и в частност него самия. Почуства се като в някакъв холивудски комедиен сериал, в какъвто понякога искаше да се превърне животът му.

   Ето такива дребни неща могат да го разсмеят понякога, или пък да го накарат да се замисли. Както и да е. Прокашлянето на някой от стаята го върна в действителността. Кафевите му очи огледаха какво става около него. Нищо ново. Всички стояха и просто чакаха часът да свърши, дори и самата госпожа. Стивито продължаваше да пише, да пише за него. Както се клатеше на стола си се замисли какво ли пише Стивито. По принцип не му пукаше какво мислят другите за него. Поне за определени неща. Имаше и такива въпроси, обаче, за които се интересуваше от чуждото мнение. Но каквото и да беше то, едва ли щеше да се промени. Беше си създал достатъчно приятели така, пък и се харесваше такъв, че да се променя.

   Погледът му продължи към Анито. Явно тя скучаеше повече и от него. Тя го погледна и се облегна назад на радиатора, като отегчително изпъшка. Изпъшка и той, като наклони сгънатата си, но иначе дълга фигура в малко по-остър ъгъл на ляво. Най-накрая, след пълна обиколка на стаята, погледът му спря върху белия му лист, на който беше написано с едри, горди букви само името му- Христо Улянов Йорданов. Даа, хората често му казваха, че има весели инициали.

   Знаеше, че трябва да напише нещо. Не можеше просто така да бездейства. Но какво, какво да пише? Беше абсолютно блокирал. От скуката и отчаянието започна да си представя как самия лист му говори.

   - Хайде, давай, пиши по мен. Да. Искам да усетя студеното мастило по себе си. Да, давай. О, йе. Искам точки, да, точки, точки, точки, големи и дълбоки. Искам да ме драскаш, да ме продираш с химикала, да, йе.

   По дяволите, за какво си мислеше! Какво го прихваща? Помъчи да се отърси от тези мисли. Именно това са абсурдите, за които споменах и понякога съзнанието му се задръстваше от тях.

   - Искам запетайки, да. Тирета- дебели и дълги. Йа!

   За жалост беше безнадежно. ,,Лист-мазохист”- помисли си той.

   - Май няма да стане, а?- каза му Анито, забелязала изпразнения му от съдържание поглед.

   - Май, май!- отвърна и той, оставяйки химикала си на чина.

   И тогава, изведнъж- прозрение.

   Ей така, в съзнанието му се появи споменът за филма ,,Адаптация”с Никълъс Кейдж и Мерил Стрийп. Сети се за историята за написването на сценария на този филм. Сценаристът получил задача да напише филм за орхидеи. Да, обаче, нищо не му идвало наум. И тогава се сетил да напише как героят във филма се мъчи да напише такъв сценарий, подобно него самия в действителността. Главният герой всъщност е самия сценарист, но с променена самоличност.

   Да, точно това е, точно така ще направи и той. Но, не какво е това- звънецът. Нищо ново-при него идеите винаги идваха в последния момент и все пак, часът да свърши, точно когато се сети какво да пише. По дяволите!

                                                                                                                                                Zimed