Помня, че тичах. Сърцето ми биеше лудо и имах смътното усещане, че бягам от нещо
или от някой. И вече от около 15 минути вървя по тази улица. Тъмнината и дъждът
правят обстановката страшна, но и много спокойна. Откъде идвам? Накъде отивам?
Не знам коя съм. Познавам единствено пътят, който извървях през изминалите
минути. Бях изправена пред дилема - да тръгна напред към напълно неизвестното
или да се върна назад към мястото, от което съм избягала. Избрах по-безопасното
неизвестно. Сега просто вървя напред, просто продължавам. Дъждът вали безспирно.
Босите ми крака стъпват по мръсния асфалт и са целите в кръв. Дрехите ми са
изпокъсани и мокри. Няма сълзи в очите ми. Не се сещам за какво бих плакала -
бъдещето ми е също толкова неизвестно, колкото и миналото. А известното ми
настояще се разпростира в 20 минути. А и тази улица сякаш няма край. Наоколо
няма нищо, освен гъста гора, през която не бих преминала. От проливния дъжд, ...