Ръсти седеше на една от първите банки в очакване да започне поредната скучна лекция по философия. Беше рано сутринта и толкова му се спеше, че беше положил глава върху ръката си, притворил очи. Толкова му се спеше, че чуваше само откъслечни звуци около себе си. Като цяло му харесваше това, което учи, но имаше и доста скучни дисциплини, които бяха далеч от съзнанието му. Философията беше нещо по средата. Ръсти имаше своя такава за всичко, ставащо около него, имаше доста по-разчупено мислене от това на професори, колеги и много книги. Докато всички се съгласяваха с житейските позиции на Платон, Аристотел, Кант, Ницше и прочие, Ръсти приемаше своите разбирания за правилни. Някои го наричаха дървен философ, други изобщо не бяха съгласни с него, но за себе си Ръсти беше прав и попиваше от всичко, което се случва около него, и го анализираше по свой собствен и уникален начин.

      Той беше високо момче. Наистина привлекателно, със зелени очи, в които се отразяваше романтиката на току що раззеленила се гора, но и беглото разочарование от неразбирането на хората. Опитваше се да разсъждава върху постъпките им, да ги анализира, да се учи от тях да не повтаря хорските грешки и най-важното – той осънаваше колко грешен е този модерен свят и какъв не трябва да бъде. Това беше Ръсти – момче, красиво външно и душевно, но и мъж, узрял, в когото личеше и онази арогантност, присъща за поетите, онзи егоизъм, движеща сила в света на прогреса.

      Ръсти се сепна от тръшването на вратата на залата. Погледна напред и видя съвсем различен човек от професора му по философия. Мамка му, откъде ми е толкова познат, помисли си момчето. Мъжът, стоящ на трибуната,  беше висок, облечен в черен костюм, отдолу се виждаше тъмнолилавата му сатенена риза със същия цвят вратовръзка. Ръсти потърка очи и разгледа мъжа добре. Беше наистина симпатичен за професор, бял мъж с катраненочерни коси, отметнати назад и прилежно загладени с гел, с остри черти и идеално оформена брада на долната челюст.  Беше около 40-годишен, навярно нетукашен, дали беше възможно да е неуспял? Ръсти го погледна  в очите и рязко се отдръпна. Добре, че погледите им не се срещнаха, защото Ръсти наистина се учуди. Тези очи бяха толкова стъклени, толкова прозрачносини, смразяващи, но в тях се четеше умората от борбата с един неизживян живот, умората от гадостите, които могат да сполетят една душа.  Този мъж грабна интереса на Ръсти, този беше различен. Момчето искаше да го чуе, да види дали ще му хване интереса наистина и с ораторските си възможности, или ще си остане на най-ниското ниво.

-         Здравейте, колеги! – поздрави професорът. – Аз съм професор Даниел Кросроуд. Знам, че фамилията ми е малко странна, затова ме наричайте просто Даниел.

-         Кой Ви каза, че фамилията Ви е странна? – попита Ръсти.

-         Всички знаем, че кръстопътят е символ на обърканост, незнание, когато човешката душа не знае по кой път да тръгне – отвърна професорът и погледите им се срещнаха.

   Тези думи се сториха на Ръсти като поредната заучена фраза, когато някой попита професора за името му.

-         Символ е за Вас и за повечето в тази зала  - каза Ръсти, без да отмества погледа си от господина. – Защо използвате събирателното „всички“? Слагате под общ знаменател хора с различно мислене – Ръсти говореше спокойно с ясната мисъл, че знае какво ще постигне.

Професорът се притесни малко. Поразсъждава над думите на момчето няколко секунди и реши, че това е откритието. Откритието, което можеше да докара свободата му.

-         Знаете ли, колега, че не е здравословно да се хващате за всяка една дума от всяко казано нещо – каза накрая той, мислейки си, че е оригинален.

-         Здравословно ли? – учуди се Ръсти – Напротив, мисленето е най-здравословното, което човек може да вземе от природата. Обаче виждате ли, тънкостта е там, че много хора са толкова болни, че вече червеи започват да хапват от тях.

В залата настана смут, недоволството на колегите му беше дълбоко усетено.

-         Колегиалните отношения май не са Ви в стила, колега? – каза професорът.

-         Просто гледам реално на обстоятелствата – отвърна Ръсти.

-         След като сте такъв реалист, нека поразсъждаваме реално над обстоятелствата в моя кабинет днес следобед?

Егото на Ръсти беше жегнато и той нямаше да пропусне възможността да обори още някое от глуповатите мнения на мъжа.

-         Приемам предизвикателството – отвърна Ръсти, взе чантата си и излезе от залата.

Следобеда Ръсти седеше  срещу професор Кросроуд и го гледаше в очите, сякаш очакваше професорът да го попита нещо пръв. Така и стана.

-         Гледате ме право в очите – започна мъжът. – Това е малко необичайно. Повечето избягват.

-         Ще бъде невъзпитано от моя страна да не Ви гледам  в очите, професор Кросроуд.

-         Наричайте ме Даниел.

-         О, да, забравих. Името Ви е странно – отвърна с ирония Ръсти. – Да не би да се срамувате от него.

-         Няма такова нещо. Просто мисля, че е зловещо.

Ръсти присви вежди.

-         Както казах – продължи професорът – философията ми за кръстопътя на човешката душа, нерешителността. Мисля, че това е една много обширна тема.

Ръсти сплете пръсти и се настани удобно. Това се хареса на мъжа срещу него. Това момче има харизма, има нещо аристократично в него, сигурен съм, че е той, помисли си Даниел.

-         Добре, Даниел. Виждам, че държите да обсъдим тази тема – каза Ръсти. – Нека чуя Вашето становище.

-         Господин Ханиган, усещам силното присъствие на Вашата арогантност и чувство на превъзходство.

-         Тогава мисля, че трябва да се посъветвате със специалист в областта на менталните проблеми – отвърна момчето. – Щом усещате нечие друго присъствие  в кабинета, не съм аз човекът , с когото да разговаряте – Ръсти се усмихна.

Професорът остана като попарен. Облегна се на стола и скръсти ръце, незнаейки какво да каже. Харизмата на това момче го беше обладала, то притежаваше сила, воля, амбиция, устойчивост, егоизъм, високо мнение за себе си, което не можеше да бъде свалено, това момче не беше човек. И Кросроуд трябваше да намери начин да го прати на мястото му.

-         След като може би Ви засегнах – продължи Ръсти -  нека продължим по темата.

-         Какво за нея? – попита нарочно професорът.

-         Не сте в позиция да се правите на интересен – засмя се Ръсти. – Излагате се дори пред самия себе си по този начин.

Професорът реши, че така няма да стане. Май беше по-добре да върви по свирката на младока. И най-добрите падат, помисли си.

-         Ами да видим – започна Даниел. – Душата, поставена пред кръстопът, може всъщност да бъде изправена пред едно единствено решение. И то е да се откаже, че самата тя не може да вземе решение. Вижте, важен е кръстопътят. От своя страна той се явява преломната точка душата да рухне, да иска да се откаже и да прекрати пътуването. Отговорът ми беше прост, макар проблемът да е малко сложен.

-         Вие сте себично копеле, професор Кросроуд. – каза спокойно Ръсти. – Мислите си, че това единственото решение и сте толкова убеден в правотата си , че тя не Ви позволява да мислите за друго. Какво? Според думите Ви душата няма избор ли? Ако мислите така, Вие сте глупак! Душата има най-малко два избора, които биха могли да са решение.

-         Така ли? И кои са те? – попита професорът, очаквайки Ръсти да стигне сам до отговора.

-         От начина, по който ме питате, съдя, че ги знаете – каза момчето и отново го погледна в стъклените очи (все пак не бяха толкова смразяващи, когато знаеше, че печели тази смразяваща битка).

-         Може би точно там се крие проблемът, Ръсти – заключи Даниел. – Прекалено много разсъждававате върху начина, по който биват изказани думите.

-         Нека не се обиждаме, професоре. В началото на разговора казах,  че Вие имате проблем и трябва да отидете при специалист и това беше напълно основателно. Вие казвате безпочвени неща и ще Ви обясня по най-прост  начин.  Това не ми е проблем, защото начинът, по който биват изговаряни думи и жестовете, които правим, ни прави същества, мислещи и разумни. Това е основата да четем по лицата на хората и да съдим за тях по делата и думите им. Лъжата, иронията, сарказмът, предателството, греха, безнадеждността, любовта, щастието, самодоволството, гнева... – Ръсти се усмихна. – Да изброявам ли още?

Професорът млъкна. Самоувереността на това момче, му вдъхваше респект и желание да изпълни нечие друго желание.

-         Нека се върнем към първоначалната тема – продължи Ръсти. – Това всъщност е един добър преход, тъй като душата е чувствала по-малко от всичко. И Вие искате да ми кажете, че тя рухва и няма избор пред себе си. Ако все пак допуснем, че  не знаете изходите, ще кажа отново, че има минимум две решения. Едно възможно и едно лесно. И понеже виждам, че ме гледате с престорено недоумение, няма да увъртам – изборът да продължи по някой от разклоните на този кръстопът – Ръсти се усмихна.

Даниел Кросроуд  наистина остана в недоумение. Толкова лесно и просто в толкова много изказани думи. Това момче или беше много хитро, или беше адски глупаво. Професорът го гледаше със стъклените си очи, очаквайки го да каже нещо, но момчето замълча. Минаха минута-две, когато Ръсти най-после се обади.

-         Да не сте фен на Мерилин Менсън? – попита.

-         Моля?!

-         Знаете ли, че очите са врата към душата? Но явно очаквате да спомена и втората версия, но не задълбахме ли прекалено много в тази тема?

-         Интересно ми е да чуя хипотезите  ти  – отвърна спокойно професорът.

-         Вече си говорим на „ти“ – отбеляза Ръсти.

-         Наричаш ме по малко име от началото на разговора.

-         Но не спрях да поддържам учтивото обръщение и спокойния тон, но ако така е по-удобно за теб, Дан, нека си говорим на „ти“

Саркастичният тон на момчето не се понрави на Даниел.

-         Та какво казваше за кръстопътищата? – попита изведнъж Ръсти.

Професорът се сепна и присви вежди.

-         Хайде, вече сме си приятелчета по дървена философия. Изплюй камъчето, може пък да ми хареса чужда версия, да не мога да я оборя и да разбия мнението си, че съм егоцентрик.

Даниел се подсмихна самодовлно, което не убягна на Ръсти, даже го подразни. Какво си въобразяваше тоя „професор“? Още от самото начало Ръсти беше начертал план в главата си как да го разиграва толкова време.

 „Да изплюе камъчето“ беше благодатна почва и когато Даниел да сложеше картите си на масата, щеше да убеди момчето да го последва там, накъдето самият той се беше запътил, но не го осъзнаваше.

-         Е, мисля, че мога да ти споделя – започна Кросроуд – все пак ти ме разкри, че знам нещо за лесните начини и как нещо се постига чрез тях. Мисля, че ако душата е на кръстопът, то тя трябва да се продаде, за да постигне целта си по-лесно.

-         Интересно – отбеляза Ръсти и вдигна вежда – Май четеш доста фантастика.

-         Май не ме разбра, момче – продължи мъжът.

-         И продължаваш да ме мислиш за глупак. Това не е добре, Дан. Разбрах те напълно. Говориш за хилядите души, продадени на Дявола, нали? Да, това наистина са отчаяни души, рухнали души.  Но все пак души с избор. Имали са избора и са го направили. Загряваш ли вече? Ти си бил такава душа – Ръсти се усмихна ехидно.

„Професорът“ стана от стола и се отдръпна назад. В тези смразяващи очи сега се четеше страх и безпомощност.

-         Ти... – отрони той.

-         Аз? – отвърна с насмешка Ръсти.

Момчето седеше на креслото все така спокойно със сплетени пръсти. Той гледаше мъжа срещу себе си и се наслаждаваша на страха, изписан по лицето му.

-         Какво искаш, Дан? Какво целиш? – попита той.

-         Ти не си това, което търся – заключи с уплаха Даниел.

-         Но само това намери и горко за теб, защото попадна на грешен човек. Е, човек е силна дума, но все пак...

-         Бях сигурен... - промълви мъжът.

-         Всички са сигурни. Само че не осъзнават, че са изгубени вече. Веднъж продадеш ли се, завинаги си оставаш кучката на татко. Не осъзнаваш, че не си себе си. По някое време имаш известни проблясъци, като теб в момента например. Казваш си „Ами ако го помоля да ме пусне‘‘. Отишъл си при татко, помолил си го да те пусне, но той ти е поставил условие да доведеш някого на свое място. Почва да ми писва тази игра, не мога да запомням лицата на всички ви – Ръсти се засмя. – Ужасът изписан на лицето ти... Да питам ли от какво е? От разочарованието, че не си намерил подходящия човек, когото да залъжеш, или от факта, че се връщаш обратно долу. Стига де, долу не е чак толкова зле. Малко е топло, но се свиква. Но виж, този път мога да поздравя татко за сценарий. Почва да му се удава режисурата – името ти и как отдалеч почна да ме убеждаваш. Поздравления, не си толкова глупав, Дан.

-         Моля те – промълви Кросроуд, почти пребледнял от ужас. – Не ме убивай, аз просто исках да си я върна обратно. Искам да си я върна обратно.

Ръсти стана от креслото, заобиколи бюрото и застана пред професора. Лицата им бяха съвсем близко едно до друго и момчето знаеше, че може да му въздейства много повече така. Взря се в очите му.

-         Мислех те за по-силен. Даже те обърках с една от хрътките на баща ми и се върнах назад, за да видя дали не съм сгафил нещо. Ето какво се оказа и добре се сети. Навреме - Ръсти отново се изсмя. – Даже не знам защо ти и такива като теб си мислите, че можете току така да си откупите най-скъпото. По-лесния начин? Не, приятелче, в тая природа всичко е базирано на равновесие. Не може само лесно. Това е житейска философия. Само че вие, хората, това не го разбирате. Толкова сте обсебени от времето си, че не виждате важното, погубвате душите си в името на парите, славата, псевдоприятелите, егоизма си.

-         Но баща ти ме прецака – каза Даниел.

-         Какви ги говориш? Ти сам се прецака още в самото начало. Оттогава досега нещата са прецакани и ти си виновен за това. Тук не опира до съдба, опира до избора и последствията от него. Ти избра лесното, вместо да се бориш, вместо да положиш усилия да постигнеш мечтата си, може би това е и някаква грешка на природата. Човек се стреми към по-лесното и трябва много силна воля, за да не се тръгне по този път. От друга страна, нищо не е толкова лесно, колкото изглежда.  Изглежда, защото стоиш тук пред мен, не си си задал въпроса „ Това не е ли прекалено лесно, за да е истина?“. Аз не мога да ти помогна да си я върнеш, душата. Може би не си толкова умен. Умният не би избрал невъзможно лесното. Умният би избрал да се бори, но да знае, че го е направил сам.

-         Ами ти? – ядоса се Даниел. – Ти какво си избрал? Да служиш на баща си вовеки?

-         Аз ли? О, не. Моята цел е да се превърна в баща си. Използвам неговите камъни в своя полза. – Ръсти му намигна и му се стори, че видя сълза – О, Дан, недей да плачеш, тези очи не заслужават да са пълни със сълзи, но признавам, че беше убедителен с тях.

Двамата замълчаха. Гледаха се, но не казваха нищо. След секунди обаче Ръсти вдигна ръцете си на нивото на раменете ( за миг Даниел помисли, че ще го прегърне). Мъжът усети силен горещ вятър в тила си и разбра какво се случва. Ръсти беше отворил вратата, от която излизаха червени пламъци. Той стисна „професора“ за гръкляна и каза:

-         Време е да се връщаш вкъщи.

Пусна го надолу в бездната, а после изкрещя иронично:

-         И не забравяй – ти сам избра да е така. Никога не избирай лесния начин!