- Настанихте ли се на възглавницата? Виждам, че така ви е много удобно - каза бабата на Виктор и Роси, когато видя двете главички на едната възглавница. Бяха вперили очите си в нея и с притаен дъх очакваха приказката. - Я ми кажете как избрахте точно тая възглавница!
- Ами на нея има буква „Н“ и ние решихме,че приказката ще е направо невероятна! - обясни Русалия.
- И ето, тук има едно еленче - Виктор извади от джоба си едно малко еленче, което слагаха като украса на елхата за Коледа. -Беше вътре в калъфката ! Може би приказката ще е за елени...
Баба им се усмихна и седна на леглото срещу тях.
-Май и двамата познахте. Приказката е наистина невероятна и в нея се разказва за елени...
Когато пътувах на север, по един от фиордите, от корабчето, видях една стадо елени. Стояха между дърветата на брега и рогата им проблясваха като лунна светлина между листата. Докато се опитвахме да ги снимаме, те изведнъж хукнаха и се скриха навътре. Но преди това се показаха на слънце и ние разбрахме, че рогата и копитата им са златни!
Когато слязохме на брега, аз внимателно се огледах, нещо ми подсказваше, че тия елени идваха от някоя северна приказка и аз трябва да я намеря! Не се наложи да търся много, приказката сама ми се обади от клоните на една елха. И така,слушайте историята на малката Нилге и стадото елени със златни рога...
Отначало елените били съвсем обикновени, красиви горски обитатели- силни, бързоноги, немного смели, но все пак, способни да се сражават с гладните вълци през зимата. Мъжкарите се гордеели с огромни разклонени рога, а женските имали невероятно красиви очи, които плачели, ако нещо застраши рожбите им, или ако някой ги нарани.
През лятото елените хрупали свежата трева по поляните и младите клонки на храстите, играели безгрижно и се радвали на малките си. Но когато настанела суровата северна зима, трева се намирала трудно, налагало се да рият с копита и да се хранят с мъх. Тогава на помощ им се притичвали хората, които живеели в близкото село. Те цяло лято косили и изсушавали трева както за своите крави, така и за обитателите на гората. И ето, когато наближавала зимата, правели хранилки и постоянно ги зареждали със сено.
Децата също помагали на родителите си, а някои дори хранели малките с биберони, защото майките им нямали достатъчно мляко. Най - много работела малката Нилге, пъргаво момиченце с чипо носле, тъмни големи очи и пухкава розова шапка, от която стърчали две рошави плитки.
Елените познавали хората, но все пак се страхували от тях, затова ги изчаквали да се махнат и тогава отивали да ядат. Но Нилге не си тръгвала. Скривала се в сеното и чакала да се появи стадото . Отначало елените се страхували и от нея, но постепенно свикнали и дори малките чакали с нетърпение да си поиграят с момичето. Започнали да си говорят и скоро Нилге научила много неща за живота в гората. Вече знаела къде е безопасно и вълците не могат да ги открият, къде могат да пият вода от поточе, което не замръзва, защото идва от топъл извор с езерце, където ходели да се къпят...Дори веднъж отишла с тях и също се изкъпала в горещите води заедно с малките еленчета.
Зимата отминала и дошла пролетта. Вече нямало нужда да хранят елените, навсякъде имало буйна зелена трева. Но Нилге все така ходела в гората, чакала своите приятели и си говорела с тях .Един ден водачът на стадото казал, че скоро ще заминат.
- Но къде? - попитала Нилге.
- На никого не казваме, но ти си ни приятелка и ще го споделим с тебе. Отиваме на Прелестното езеро с Лунния водопад.
- Но защо? Нима тук няма паша за вас, нима хората не ви помагат и закрилят?
- Не е заради пашата, казал водачът, когато луната изгрее, ние се къпем във водопада и рогата и копитата ни стават златни. Нашето стадо от векове прави така и след къпането поемаме към други места...никога повече няма да се върнем тук. Ти беше толкова добра с нас, много ще ни е мъчно за тебе, но просто не можем да останем!
- Но защо не можете? Толкова ще ви се радваме всички! Вие и сега сте красиви, но тогава ще бъдете направо вълшебни! Как така няма да се върнете? Дори и ако ви помоля? - в очите на Нилге се появили сълзи и рукнали като малките ручейчета от топящия се сняг по покривите напролет.
Толкова много ги молела, че елените се съгласили да я вземат със себе си. Пътувала на гърба на водача на стадото, но колко дълго, не мога да ви кажа, изобщо не знам къде може да е това Прелестно езеро.
Когато пристигнали, елените се втурнали във водата, плували бързо и стигнали до водопада. А той бил много висок, ако искаш да видиш откъде започва, направо шапката ти пада от главата! Нилге дори си помислила, че започва направо от току - що изгрялата пълна луна. Зяпнала от почуда и паднала от гърба на водача. Измокрила се цялата, но не се разтревожила, а заплувала заедно с елените във водите, които се изливали като че ли от небето.
Дълго си играли елените, а пълната луна греела ли, греела над тях. Но ето, че утрото наближило и тя постепенно се скрила зад хоризонта. На изток небето просветляло и птичките започнали да се обаждат от гнездата си.
Тогава елените излезли от водата, отърсили се от последните капки и тръгнали да пасат. Рогата им заблестели на първите слънчеви лъчи, а копитата им просветвали между тревите.
Нилге още плувала в езерото, но като видяла, че елените са излезли, поела към брега. Не можела да разбере защо всички от стадото са вперили очи в нея.
- Но какво има? - попитало момиченцето - Нещо лошо ли направих? Не ми се сърдете, моля ви! Ако ми покажете пътя, аз и сама мога да се завърна в къщи!
- Не ти се сърдим, мило дете- отвърнала една от кошутите - Но ти сама не знаеш какво е станало с тебе!
- Огледай се във водата, Нилге! - обадило се малко еленче - Ще си много учудена от това, което ще видиш!
- О, знам, че шапката ми е мокра , а косата объркана, но ей сега ще се среша и няма да приличам на вещица!
- Мило дете, не приличаш на вещица, виж се сама! Случи се най -необикновеното нещо, което сме виждали!
Всички започнали да я молят да се огледа в бистрите води на езерото и тя се навела от една скала. И направо онемяла!
Рошавите й плитки се превърнали в дълга до кръста коса от чисто злато! Нилге станала златокосо момиче след като се изкъпала в Лунния водопад!
- Досега никой човек не се е къпал във водите на този водопад, обяснил водачът на стадото - Не знаехме какво може да стане, ако някой го направи...Но понеже ти плува с нас, вече нищо не може да се върне назад. Ще трябва да останеш тук и да бъдеш наша господарка!
-Не, уважаеми водачо, не мога да бъда ваша господарка! Не искам златна коса, просто трябва да се върна у дома!
- Няма как - възразила й най - старата кошута - Ние вече забравихме обратния път и не можем да ти го кажем. А и не можем да те пуснем сама, има лоши хора и зверове из тия планини. Ако хора видят златната ти коса, ще поискат да ти я отрежат. А зверовете няма да те пожалят изобщо!
Нажалила се Нилге, тя и за миг не можела да си представи никога повече да не види майка си, баща си и двете си сестрички, които още били бебета. Изведнъж водите на езерото се раздвижили и оттам излязло езерното момче.
- Не плачи, Нилге, казало то, аз ще ти помогна! Ето ти едно кълбо водорасли, търкулни го на пътеката и то полека ще се разплете. Тръгни по нишката и тя ще те отведе в твоята планина, до твоя дом. Но в замяна ще ти поискам нещо.
- Казвай, готова съм да ти дам всичко, само и само да съм си отново у дома!
- Трябва да отведеш и елените, тук вече не е безопасно за тях! Сега вече ти си тяхна господарка и не можеш да ги оставиш на произвола на дивите зверове и бракониерите!
- Добре, съгласило се момичето, качило се на гърба на водача и хвърлило кълбото с водорасли на земята. А то се търкулнало напред и започнало да се размотава. Цялото стадо тръгнало по нишката.
Колко вървели, пак не мога да ви кажа, колко дни и нощи минали - също. Но ето, че стигнали познатите планини със зелените поляни и малкото село със спретнати къщички, където родителите на Нилге стояли на прага и очаквали дъщеря си.
-Нилге!- извикали те- Но какво е станало с тебе, мила дъще? Станала си истинска принцеса със златна коса! Хайде, влизай в къщи да си починеш и нахраниш!
Влязло момичето в къщи, настанило се удобно и се нахранило. После легнало в мекото си легло да отдъхне и заспало. Само че езерното момче се било излъгало. И тук не било безопасно за елените, нито никъде другаде! Посред нощ се чуло трополене, викове и рев на елени. Станала Нилге и излязла навън. И какво да види - отряд мъже и жени обкръжили стадото със златните рога и копита и стреляли по тях! На кръста си всеки носел дълъг остър нож, за да отреже златните рога и копитата на красивите животни!
- Не! - извикала Нилге - Да не сте посмели!
- Къде ни доведе, Нилге? - проплакала една от кошутите – Тук трябваше да сме в безопасност, а ето, че искат да ни убият и ти не можеш да ни спасиш!
- Хайде, какво чакате! - развикали се ловците - Стреляйте, избийте ги всичките!
- Бягайте! - извикала Нилге - Бягайте и се спасявайте! Преплувайте фиорда и отидете на другия бряг, пътят до там прекъсва, гората е гъста и никой не може да мине!
- Сбогом, Нилге! - извикали елените, а кошутите заплакали. После се хвърлили напред, за да пробият обръча и с всички сили побегнали. Стигнали до брега на фиорда, хвърлили се във водата и заплували. Преследвачите тръгнали след тях, но силен вятър отнесъл лодките им и не можели да последват красивите животни.
Нилге все така стояла на прага и гледала към морето, където елените вече били на отсрещния бряг и излизали от водата.
- Елените ги няма, извикал някой от ловците - но момичето е тук! Косата й е златна, да я хванем и да отрежем плитките й!
- Тя прогони елените, затова ще си плати! - извикал друг.
- Какво говорите, разплакала се майката на Нилге, тя е нашето момиче, просто едно дете!
- Оставете я на мира! - това бил баща й, който застанал пред нея с пушка в ръка .- Няма да позволя да я нараните!
- Какво ги слушате, хайде да я хванем!
- Да убием родителите й, те само ще ни пречат!
- Бягай, Нилге! - извикал баща й - Няма да мога да се справя с толкова врагове!
- Бягай, милото ми дете! , прошепнала и майка й, Не мисли за нас, спасявай се!
Хукнала малката златокоска по пътеката, тичала с всички сили, а по храстите оставали заплетени златни косми от косата й. Това забавило преследвачите, те се захванали да ги разплитат и прибират, а през това време Нилге печелела преднина. Но ето, че стигнала на брега на морето, по - нататък не можела да продължи.
Преследвачите били зад нея, чувала гласовете и тропането на ботушите им.
-Какво да правя? - извикало момичето.
Тогава изведнъж изгряла пълната луна и през фиорда се простряла златна пътека от светлина.
Момичето се засилило и скочило на пътеката, после хукнало по нея, все напред и напред. Никой не знае къде е отишла, но щом е бягала по лунната пътека, сигурно е стигнала до луната.
А преследвачите изведнъж спрели на брега и не можели да повярват на очите си. Там нямало никой. Изведнъж луната се скрила, плъзнала гъста мъгла и те не могли да намерят пътя към селото. Лутали се дълго из горите, докато се изтощили и легнали да поспят.
Когато се събудили, слънцето вече било изгряло. Но какво било учудването им, когато видели, че вместо крака и ръце имат по четири рошави лапи, а вместо лица - вълчи муцуни! Когато отворили устите си, от тях излязло само ръмжене и вълчи вой. Превърнали се във вълча глутница, защото се държали като такава!
- Какво станало с Нилге, бабо? - попита Роси -Тя на луната ли останала?
- Не се знае точно, но хората от брега на фиорда разказват, че родителите й все така вечер стояли на прага и гледали към луната. Надявали се да зърнат по някакъв начин момичето си, а и тя да ги зърне...Убедена съм, че все пак са се видели и на Нилге може да й е станало скучно на луната, та нали там не живее никой, а у дома я чакат родителите й и двете сестрички бебета! Все си мисля, че се е върнала, по лунната пътека, разбира се! И баща й я е посрещнал там, за да я пази от вълчата глутница...Макар че...защо им е на вълците златна коса? Нито могат да я продадат, нито да си направят перука от нея, нали?
© Neli Kaneva Всички права запазени