–    Събуди се! – гласът идваше от някъде много далеч. – Събуди се! 

Зита измрънка нещо насън и се сви на кълбо заради студа. Последва разстърсване. 

–    Събуди се! Хайде, отвори очи! 

Колкото и да не й се искаше да последва гласа обратно към света, от който се страхуваше, Зита все пак не успя да издържи дълго срещу постоянното разстърсване. Отвори очи и най-накрая го видя. Значи неговия глас беше слушала толкова време. Беше тъмнокос, като нея, но очите му бяха странни, излъчваха някакво сияние. Бледолилавият им цвят също имаше нещо общо с това. Иначе, беше красив, може би твърде красив. 

–    Трябва да станеш! – подкани я той отново. – Важно е!

След това й подаде ръка, на която да се облегне, за да стане. Зита се опря тежко на него и се остави да я поведе вън от килията. Виеше й се свят, но като на сън отбеляза, че сега в скалата зееше дупка, през която минаха. Шумът на водата мигом се усили и Зита спря. 

–    Не се страхувай! – отговори й мъжът и я подръпна да тръгва. – Всичко е наред! 

Тя се остави да я водят по хлъзгавите камъни с надеждата, че няма да я хвърлят да умре някъде. Наистина се движеха под земята – мрачните галерии се осветяваха от факлите на охранителите им. Бяха заобиколени от други въоръжени мъже. Не разбираше защо са нужни толкова много хора за да ги ескортират. Беше виждала много воини, но тези бяха нещо повече от главорези – в храма я бяха научили да различава магическите амулети. Те бяха като бижутата, но не съвсем. Мъжете около тях бяха накичени с тях повече от съпругите на търговците на празника на родното й село. С тази разлика, че дрънкулките по тях можеха да убиват не по-зле от кой да е меч.

Зита вървеше, но не усещаше къде стъпва, все едно гледа собственото си тяло отстрани. Сякаш невидима сила я движеше напред и това определено не беше нейната собствена. Дори за момент се зачуди дали не сънува. Всичко й се струваше напълно нереално. 

Когато обаче стигнаха на висока скала, тя не се сдържа и изпищя. На мъжът му беше нужна доста сила, за да я удържи на крака. 

–    Не, не! – Зита се опита да се изплъзне от хватката му и да избяга. 

Въпреки грохота на водата, писъкът отекна в подземието. Поне на нея й се струваше така. Нямаше представа откъде й дойдоха сили, но в момента, в който видя огромния водопад, който се изливаше под скалата, просто реши че не иска да умре така, без да е видяла слънцето. Той падна на колене заедно с нея и я прегърна здраво. 

–    Не се страхувай! – той се опитваше да надвика водата, но иначе говореше само на нея. – Погледни ме!

Зита потрепери, но все пак го послуша. 

–    Няма да позволя на никого да ти стори нещо лошо, ясно? – тези думи бяха придружени от придърпване. 

Тя се облегна на рамото му и затвори очи. Той постоя така известно време, а после я изправи на крака. 

–    Това е водопад – посочи й го и я накара да погледне. – Не си ли виждала?
–    Не и под земята – отговори Зита и наистина разгледа чудото пред себе си. 

Под краката им, само на няколко разкрача под скалата, се изливаше огромно количество вода. На светлината на факлите не можеше да се види нещо повече от завихрената му корона от водни струи, която се изсипваше с грохот в тъмната бездна под тях. 

Сякаш огромна река минаваше там долу и сега се спускаше от голяма височина. Въздухът беше много хладен и изпълнен с водни пръски. Но пък беше чист, така че Зита вдиша с пълни гърди. Мъжът до нея я беше уверил, че нищо лошо няма да й се случи, а в храма я бяха учили да вижда в душите на хората. Не знаеше какво е точно, но в неговата душа не видя нищо лошо за себе си, така че се облегна на рамото му. 

–    Трябва да вървим – подкани я той и й помогна да се изправи. 

Поведе я към единия край на скалата. Там обаче нямаше нищо, така че Зита заби пети в камъните, в безполезен опит да го спре. 

–    Не, не! – дори се опита да впие нокти в ръката му и да го издере. 
–    Спокойно де! – отговори й той и спря. – Това там – тук той посочи празното пространство, – е мост. 

Зита изхленчи. Как можеше да не вижда? 

–    Ще паднем! Не, моля те! Недей! – тя се вкопчи в ръката му в опит да го спре и него да не отива. – Там няма нищо!

Кой знае, може би беше луд? И в лудостта си щеше да завлече и нея... Зита се помоли на Богинята да не допуска подобно нещо. 

–    Има мост – твърдо отговори той – и аз ще те преведа, просто ти не го виждаш. 

След това просто я вдигна на ръце. Зита стисна очи и се вкопчи в дрехата му, за да не гледа как ще паднат в нищото, но падане не последва. След няколко мига, тя все пак отвори очи и видя, че наистина вървят по каменен мост, точно над водопада. Как го беше пропуснала?

–    Виждат го само посветените! – провикна се той, в опит да се пребори с грохота от падащата вода. – Не се страхувай!

Зита се облегна на рамото му и използва времето да разгледа мястото. Никога не беше виждала нещо подобно. Камъкът се къдреше като завеси покрай тях, а изпод краката им се появяваха странни форми. Дори имаше огромни колони от камък на места. Все едно някой се беше опитал да превърне това място в свой дом, а после се беше отказал. Едва когато се отдалечиха достатъчно от водопада, мъжът я пусна да стъпи на земята, но все пак я хвана здраво през кръста. 

–    Стъпвай внимателно! – каза й той. – Тук е много хлъзгаво! 

Той я поведе по камъните и не след дълго се оказаха до няколко лодки, завързани за група изпъкнали камъни близо до брега. Помогнаха й да се качи и лодката тръгна в тъмното. Въоръжените мъже се настаниха в друга лодка, но вече светлината на факлите им не беше достатъчна да разсее мрака около тях. Зита се чувстваше като погребана жива и се притисна към непознатия до себе си. Той я прегърна, но нищо не каза. Чак сега се сети, че няма представа как се казва. Така и не го беше попитала. 

Лодката се движеше сама, без помощта на веслата, които мъжът на носа беше оставил на дъното. Значи течението на реката ги носеше напред. Зита се опита да мисли за нещо хубаво. Ето, беше все още жива, никой не се беше опитал да я разкъса на парчета, а мъжът, на чието рамо се беше облегнала в момента й беше обещал, че няма да позволи да й се случи нищо лошо. Не сънуваше, нали? Надяваше се да не сънува. Обаче тъмнината и топлината от прегръдката я приспаха по-бързо от всичко друго.... 

–    Какво прави твоят провал тук, Велард? – въпросът отекна в съзнанието на Зита и я стресна в съня й. 

Тя се сепна и се опита да се надигне. Оказа се в ръцете на мъжа от по-рано, двамата бяха все още в лодката. Защо бяха тук? Вниманието на Зита беше привлечено от гласа на мъжа, който я държеше. За нейна изненада, той отговори доста спокойно:

–    Тя няма вина за моите грешки, майко! Пощади я! – след това притисна Зита по-близо до себе си.

Тя се облегна на рамото му. Виеше й се свят. Много й се спеше. Когато бяха излезли от подземието, не се беше чувствала така. Защо сега? Значи се казваше Велард, поне знаеше името му. Това я успокои, макар да не й беше съвсем ясно защо. Може би когато знаеш името на човека, от когото зависиш, си мислиш, че можеш да надникнеш в душата му. В храма я баха научили, че в името на човека се крие сила. Много голяма сила. Обаче Зита така и не достигна нивото на познание, когато се разкриват истинските тайни.

Той обаче беше напрегнат. Сега се сети къде беше чувала този глас, когато той я нарече жената "майко". Значи те бяха онези гласове от сънищата й. Или не е било сън? Опита се да се извърти в ръцете му, така че поне да види жената, но чу строг глас в главата си. "Не сега" скастри я той. 

"Аз ли?!" помисли си Зита възмутено. "Нищо не правя!"

"Остави ме аз да се оправя с това и не привличай повече внимание!" това беше придружено с леко стисване. Зита просто изхъмка и се настани по-удобно на рамото му. Поне знаеше, че не иска да я нарани. Нали?

–    Отново те питам, Велард, какво в името на богинята, търси тя тук? – прогърмя гласът на жената. 
–    Прости ми майко! – отговори въпросния Велард. – Тя няма представа... А аз не можех да я оставя сама! 
–    Не те питам има ли представа, а защо си я довел тук! – прекъсна го тя рязко.

От скривалището си в прегръдките му, Зита успя хубаво да разгледа майката на своя закрилник. Беше висока, много висока (че и двамата с Велард са на колене пред нея, така че й се виждаше направо като колона), стройна и невероятно красива. Не изглеждаше да е на много повече от трийсет. Как беше възможно да му е майка? Толкова млада... Понякога в храма идваха съвсем млади момичета с деца на ръце, които търсеха подслон, но те бяха бедни и бяха стигнали до там от немотия. А тук, тази жена изглеждаше много богата. 

Зита може и да нямаше право да носи скъпи дрехи, докато служи в храма, но веднага можеше да ги разпознае. Бродерията, лъскавият плат. Това бяха все неща, които най-богатите от най-богатите търговци можеха да си позволят. 

Жената беше красива, невероятно красива, като фея, а иначе си личеше, че е свикнала да властва. В цялата й осанка имаше нещо толкова привличащо и подчиняващо, че Зита не можеше да откъсне очи от нея нито за секунда. 

Коя ли беше? Може би някоя кралица?

–    Не мога да я оставя, майко – наведе глава Велард и въртна Зита обратно в реалността. – Не знам защо....
–    А аз знам! – сопна му се майка му. – Освен, че си провалил нея, си провалил и себе си! Ти... ти... – лицето й почервеня, но те не можа да се доискаже, или не поиска. – Взимай я и се махай от очите ми! Да не съм те видяла, докато не си възвърнеш контрола!

Велард въздъхна много тихо, така че само свитата в ръцете му Зита успя да го чуе и я взе на ръце. Тя потрепери, но все пак се вкопчи в него по инстинкт. Той прекрачи борда на лодката и стъпи на твърда земя. 

Едва тогава обърна внимание не на жената пред тях, а на мястото където се намираха. Бяха в светла и голяма зала издялана от камък. От едната страна имаше същите скали като тези в тъмницата й, само че тези не бяха покрити с мъх. Вместо това по тях висяха разноцветни гоблени. Зита вдигна очи нагоре и видя двоен таван – където свършваше скалата започваха гредите на покрива. А отсрещната страна беше цялата в прозорци. Огромни прозорци от земята до небето. 

Най-удивителното нещо обаче беше реката, която разсичаше залата на две. Жената беше на единия бряг, а те – на другия. Зад гърба й Зита можеше да види много мъже и жени, облечени също толкова богато. Кои ли бяха? Някакъв кралски двор ли беше това?

Лодката се поклащаше несигурно между тях, а тихото бучене подсказваше, че водопадът може би не е далеч. Зита видя не голям тунел в скалата откъдето идваше реката. Значи и те бяха дошли оттам. Но къде бяха попаднали? 

–    Не мога да позволя да й се случи нещо – отговори Велард и притисна Зита към себе си.

Тя потръпна и си напомни, че не е дошла тук да разглежда. Имаше смътното усещане, че тук се решава съдбата й. А тя нямаше абсолютно никакво участие в това, просто присъстваше, докато произнасяха присъдата й. 

–    Ти веднъж вече я уби – отговори майка му със зловеща усмивка.

Зита потрепери и много й се прииска да се скрие в най-отдалеченото кътче на залата. Дори в пещерата би влязла, само този изпепеляващ поглед да не я обхожда. Тази жена я гледаше така, както висшата жрица преди да я изгони. Зита тръсна глава. Велард усети, че нещо не е наред, но освен да я притисне към себе си, нямаше какво да направи.

–    Така е – отговори той накрая. – Но тя е мой провал. Ако не я пощадиш, ще стане и твой. Това ли искаш?

Жената направи няколко крачки напред-назад. Мислеше.

Зита се опита трескаво да проумее какво се случва. Провал? Да я пощадят? Та дори в храма не я бяха убили, нима тук трябваше да изтърпи наказанието си.... „Моля те, Богиньо, не позволявай да си отида, преди да съм извършила нещо достойно на този свят!“помоли се тя. 

–    Можеш ли да стъпиш на земята за малко? – попита Велард така че само Зита да го чуе. – Ще имаш ли сили? Ако те държа? 
–    Аз... не знам... – Зита осъзнаваше, че му е натежала, затова го послуша и се вкопчи в дрехата му. Велард я хвана здраво през кръста.

"Прощавай" дочу тя гласа му в главата си "но тя може да обикаля така с часове."

"Защо постоянно си в главата ми?" възнегодува Зита. 

"Ще ти обясня, но по-късно." отговори той.

Междувременно, майка му продължаваше да снове напред-назад. На Зита й се струваше, че наистина продължава цяла вечност. Едва когато фигурата на жената започна да се размива пред блуждаещия й поглед, тя чу да казва:

–    Сине, вземай я и се махай от очите ми!

Велард кимна, взе Зита на ръце и без повече приказки я отнесе вън от залата. Тя се облегна на рамото му, благодарна, че не се налага да ходи сама. Не беше сигурна, че изобщо би могла да го направи. Когато той беше близо до нея, се чувстваше някак по-силна и болката почти изчезваше, така че сега, макар и много уморена, тя разглеждаше с интерес мястото, на което е попаднала. Наистина беше замък – сводести галерии, гоблени по стените. Беше красиво, но и доста студено. Вместо вън от мястото обаче, Велард започна да шари по коридорите. 

Той без усилие се изкачи по някакви стълби и отвори някаква врата. Зита ахна, противно на намерението си. Стаята вътре беше яркожълта, със звезди от злато и сребро по стените и тавана. Завивките, килимът и завесите също бяха яркожълти.

–    Цветът на висшата жрица – обясни Велард и я остави на леглото, все едно това трябваше да й говори нещо.
–    Ей! – ядоса се Зита. – Спри да ми бърникаш в съзнанието!

Той огледа критично дрехите й. Чак сега Зита забеляза какво носи – беше само по нощница. Първият й порив беше просто да се увие с най-близкия чаршаф и да се скрие от срам.

–    Мисля, че вече е малко късно за това – отбеляза Велард с усмивка. – След като кажи-речи всички жреци в Деветте земи те видяха облечена така.

Вече Зита беше сигурна, че е червена като зряла череша. Ето кои бяха тези хора! Жреци! Зита се опита да се завие презглава. Искаше й се земята да се отвори и да я погълне. Богиньо, какъв срам! 

Той седна на ръба на леглото и Зита се стресна от изскърцването.

–    Спокойно, спокойно – махна с ръка той, – всички знаят, че не си на себе си след...

Зита искаше да го пита за толкова много неща. В главата й въпросите се блъскаха един в друг като риби в пълната мрежа на рибар след успешен улов. Обаче преди да може да отрони и дума, Велард стана рязко. Леглото отново запротестира. Зита се отви и го погледна учудено. Той беше единственото познато нещо тук. Не й се искаше да остава сама. 

–    Изтощена си и трябва да почиваш – обясни й той, явно отново прочел мислите й. – Аз ще дойда вечерта, за да те пазя. Имаме само два дни тук и трябва да уредя някои неща. 

Преди Зита да има време да попита от какво толкова ще я пази през нощта и какви са тези два дни, той просто излезе и я остави сама.