19.11.2017 г., 17:39 ч.

 Нощ в училището - 5. 

  Проза » Повести и романи
791 1 0
Произведение от няколко части « към първа част
18 мин за четене

00,00 – 00,30 часа.

Немлада вече, но със запазен търговски вид, както вика един приятел. Ниска, трътлеста, с развяна широка пола. Върви енергично, чувства се тук като у дома си. Кима ми и сяда в един от столовете край масичката. Аз не мърдам от директорския стол, наблюдавам я…

След малко се сеща защо е тук и казва:

-  Трябвало да дам показания…

-  Не, няма да давате показания, а ще разговаряме. Показания ще дадете утре, с протокол и всички формалности. Но, разбира се, казаното сега и тук се записва и за него носите наказателна отговорност…

Жената се засмива:

-  Чак пък наказателна… - Но очите ѝ играят и не се спират в нито една точка…

Казвам ѝ бавно:

-  Такива са правилата, госпожо. И не аз ги променям, още по-малко вие…

Тя замълчава. А е успяла вече да предизвика определено отношение…

Ставам, отивам до масичката, отварям бутилка с вода, наливам й и учтиво я каня с ръка. После се връщам на темата:

-  Откога познавате господин Григоров?

-  Откакто ме назначи тук – вече шест години…

-  И в какви отношения сте?

Жената забавя отговора. Който е толкова лесен…

-   Ами той е директор…

-   Разбирам – и наистина съм започнал да разбирам. Пък може и да се лъжа…

-   Често ли идвате в този кабинет?

Смущението вече е видимо. Въпросите са едни…

-  Аз съм секретар на съвета, освен това съм председател на обединението по чужди езици. И когато ме извика…

-   Разбирам…

Аз не разбирам, но усещам. А тя хептен не е наясно накъде водя разговора…

-   Излизахте ли да пушите след третия час?

Жената въздъхва облекчена. Което привлича вниманието ми…

-     Да… Бяхме на задния вход, откъм улицата. И Маринова беше, и Христов. И ученици имаше…

-     Колко пъти седмично ви вика директорът като секретарка на съвета?

Смяната на темата я обърква…

-      Ами… След всеки съвет… И после при подписване на протокола…

-      Колко ученици пушиха с вас?

Леко е объркана:

-  Кога?

-  А вие и след това ли излизахте?

-  Не, не… След третия час пуших, после не съм излизала. Нямаше и защо – нали след четвъртия си тръгвам…

-   А като председател на обединението – кога ви вика директорът?

Тук нервите ѝ не издържат:

-    Ама защо ме питате ту едно, ту друго…

-    Трябват ни някои сведения. Но, ако смятате, че не е правилно… Ще ви освободя, а утре при следователя ще минем по всички въпроси…

Тя за миг се замисля. Не ѝ харесва и на нея пак да я разпитват, при това да създава лошо впечатление…

-   Извинете, но съм объркана. Убит човек, разпитвате всички, разпитвате и мен, директорът го няма в кабинета…

-   Така е – съгласявам се – Объркващо е. Особено това, че директорът не е в кабинета си…

Жената усеща иронията, но премълчава…

-  Колко часа имахте днес? – продължавам разговора…

-   Четири… Всъщност, в средата на четвъртия чухме шум, аз излязох и Христов ми каза за убийството… Не, май не беше в средата, а в края… Да, да – в края…

-    Вие излизахте ли преди това от класната стая?

-    Да, разбира се… Нали минавам от клас в клас, излизам от едната, влизам в другата. Имах време само за една цигара, както ви казах…

Поглеждам я. Широко лице, в очите й хаос, и много, много напрежение…

-    Някакви нови ученици е имало…

-    Да, двама братя. Видях ги първия час, после не зная какво са правили…

-    След втория час накъде ходихте?

Леко объркване и категоричен отговор:

-     Никъде… Не съм излизала. Минах от десети в девети клас, оставих си чантата и застанах в коридора…

-     Не сте пушила? – гласът ми изразява учудване и съчувствие…

-     Не, не излизах. Искам да намаля цигарите, затова издържах до след третия час…

Интересно, мадам, интересно… А ученичката и леля Пена какво са видели?

В този момент звъни телефонът. Поглеждам дисплея… Перлов?

-     Госпожо, благодаря! Казахте ми полезни неща. Мисля, че пак ще разговаряме тази вечер…

Тя едва не подскача:

-     Тази вечер? Че то е нощ…

-     Моля да ме извините, но… Разбирате – убийство! Убийство, госпожо! Извънредно произшествие. И за нас, и за вашето училище… Колкото по-рано свършим – толкова по-добре и за вас. Няма да ви обсъждат в целия град, че и в държавата. Затова – да разкрием убиеца…

През това време съм отхвърлил номера на Перлов и набирам тоя на шефа. Той започва – без дори да се представя:

-     Ще ти се обади… Знаеш кой… Имат свидетел. За работата, дето я върши сега Пашев. Разпитваш, действаш – и знаеш как… Не минавай границите… Чуваш ли???

Абе, за чуване – чувам, но… не ми харесва. Обаче кажете – аз ли ще променя света? По-добре да го поразчистя малко… А другата част… И на нея ще ѝ дойде редът…

-     Разбрах – казвам и кимам на госпожа Атанасова за довиждане. Временно…

И веднага викам Киров:

-     Виж, моля те, та си поприказвай с тая Милиева по математика и с физика Христов. За днешния ден, кой къде е ходил, какво са видели, какво са чули… И за отношенията в училището – знаеш, дори от битови подробности не бягай… Разбираш ли?

Недоволството му направо топи пластмасата на телефона. Киров много мрази клюкарски истории, пък да му разказва някой кой коя кога къде какво правил… Но измърморва, че ще отиде при тях…

-     Обаче, прати един полицай да вземе минерална вода – казвам му и му обяснявам защо – Внимателно, много внимателно...

Това го развеселява и затваря, смеейки се...

След което набирам Перлов…

 

00,30 – 1,00 часа

-    Извинете, господин Перлов, наложи се да ви отхвърля. Бях сред неподходяща компания…

-    Разбирам – казва той – И оценявам дискретността ви…

Дискретността ми… Пък може аз да не искам да ме свързват с него… Но, кой знае защо, тия нови бизнесмени, необрали още мутренското по и в себе си, се смятат за нормални хора и осъществена мечта на народа да има такъв елит…

Обаче – дискретен съм, затова не казвам какво мисля…

Всъщност, ако искам да бъда честен… Може би няма да остане никой от градски, областни, държавни и всякакви самозвани босове, ненапсуван и… И нещо повече… Но засега имам друга работа. А Перлов ми е необходим…

-    Тази вечер случайно разговарях с един наш експедитор и той ми разказа доста интересни неща, свързани с това училище. Възможно е да ви послужи около днешното произшествие. Помогнахме ви с документи, ще ви помогнем и със свидетели… И се извинявам, че се подведохме по господина. Сами разбирате, че…

-     Естествено – казвам аз, не оставяйки го да завърши… - Вие сте само жертви на мошеническа игра. Важното е това да се пресече…  И смятам дори, че не е нужно да се изнася публично… Обаче – сам разбирате… Не зависи от мен…

Перлов е наясно:

-    Да, да – нямайте грижа, аз вече разговарях с когото трябва… Вие само… - и замълчава…

-    Разбирам… Лека вечер…

-    Лека вечер – пожелава ми и той…

Макар че вечерта нито за него, нито за мен ще е лека. Него няма какво да го мисля – ще проведе още някой и друг разговор, ще доогледат документацията си, ще инструктира адвокатите… И – целият в бяло, фондацията девствено чиста…

На вратата се чука. Здравчев…

-     Хайде, бе човеко… Къде се забави…

Задъхан сяда на първия попаднал му стол.

-     Навън чака някакъв експедитор…

Надниквам. В стаята на секретарката стои прав – няма никакъв стол – висок, якичък мъж на около 40 години.

-   Вие сте? – питам, макар да ми е ясно…

-   Ботков, Милен Ботков. Господин Перлов…

-   Само за малко, господин Ботков. Ей сега ще ви поканя… - и се обръщам към надничащия от вратата полицай – Милчев, никой, ама никой да не влиза в секретарската. Освен Киров и Пашев, де… Но никой от училището!

-    Слушам – изпъва се Милчев, разбрал стойността на задачата. Затваря отвън. Сигурен съм, че няма да мръдне, та ако ще Змей Горянин да го нападне…

Връщам се при Здравчев:

-    Казвай сега…

Работата с откриването на братята била лесна. Намерили ги, представили се… Само дето братята не били съгласни да ги викат в полицията. И се опитали да се поразвлекат с малко нощно сбиване. Та се наложило да приложат сила /критично поглеждам Здравчев – два метра висок, сто и десет кила живо тегло, което два пъти седмично носи на тренировки по разни бойни изкуства/, да им сложат белезници и да ги закарат в управлението – дали им възможност набързо да забравят касата бира, останала недопита в къщата им…

После братята станали много музикални – изпели набързо защо са се записали в училището. Просто разбрали, че в компютърната зала има доста техника, все още годна за пробутване на небогати нуждаещи се. И решили да изтърпят седмица на школо, да разучат кое къде е и…

Оставил ги в управлението и дошъл без тях…

-   Правилно – казвам – Те ти още една история. А днес вече имаме две…

-   Какво още? – поглежда ме Здравчев…

-   Ами стой малко, слушай – ще разбереш…

И каня Ботков в кабинета…

А Ботков е словоохотлив. И има какво да разказва – наблюдателен е, има определен опит. Бил охранител пет години. Заедно със Стефанов са работили, по едно време били патрулна двойка по СОТ-а. Но заплатата не била висока, а човекът има две деца, при това студенти, та…

-     И постъпих във фондацията като експедитор. Не е тежка работата, но е отговорна. От нас нищо не зависи. Шефът ни дава поръчките, инструктира ни и разнасяме из областта даренията… За тук съм карал вече два пъти. Първия път бяха части за някаква водна украса. Пакетирани, но с много знаци – да не се тръска, да не се изпуска, да е само с капака нагоре…

Сещам се. Кичозна стъклена или нещо като пластмасова плоскост, зад която се стича вода. Лек воден шум… Абе, като в тоалетната на гарата. И предизвикваща същата потребност от разтоварване на мехура… Шарено, грозно, глупаво – тоест, много модерно…

-    А втория път?

-    Ами то бяха три курса. Първият беше до дома на директора. Карахме някакви мебели, разглобени. С нас имаше трима дърводелци, оставихме ги там, за да сглобят всичко. После са се прибирали пеша… За тия мебели документите бяха отделно. Сетне направихме два курса до тук – камиончето ни не е голямо, някъде към тон ще побере… Със зор. Градски тип е, из областта пътуваме с другия камион, големия…

-    Тук какво докарахте?

Ботков изненадано ме поглежда:

-      Ами тия пакети… Дето са долу… Маси, шкафове… Утре трябваше да докараме столове, но големият шеф тая вечер каза, че няма да има курс…

Дори за малко съжалих Григоров. Вече са го отписали…

Поглеждам Здравчев. Той пита:

-     А документите за транспортираната стока къде са?

-     Всичко е по реда си – бойко рапортува експедиторът – Които трябва, оставихме на помощник директорката, оная, червенокосата. Които трябва, тя подписа и предадохме във фондацията. Не ни е за пръв път, знаем реда…

Здравчев се е сетил нещо:

-     А да сте се виждали скоро със Стефанов?

Ботков го поглежда, после се сеща:

-      А, да - с колегата си приказвахме надълго оня ден, когато докарахме стоката. Момчетата разтоварваха, ние бяхме седнали на стъпалата и той ми се похвали, че намислил една история – да изкара малко пари, да се поолаби тая примка на врата му. Щото – не знам дали ви е известно, ама човекът изплаща един заем, а има и борчове по родата. Нали студентите, такси, издръжка... Та намерил как да се пооправи... Аз тогава нищо не му казах. Знаех си, че е малко... Абе, малко пипа... Като бяхме охрана на един завод, едва го спрях да не натовари в колата си три акумулатора. Щото аз не барам чуждо – излагация и опасност...

-   И какво беше намислил?

-   Не зная... Само каза, че за курви винаги се плаща. Но трябва и курвите да си плащат...

Споглеждаме се със Здравчев. Да си плащат...

-    Благодаря – надигам се от стола – Много благодаря… Казаха ли ви, че утре ще трябва да минете през управлението и да запишем всичко в протокола?

Ботков знае и това хич не го хвърляше във възторг. Но послушно кима. Като е тръгнало… И като не го заплашва нищо…

-    Милчев! – викам…

Вратата към секретарската се отваря и Милчев застава на прага.

-    Господин Ботков, ще се наложи да изчакате малко. Полицаят ще ви заведе в учителската стая, а до половин час ще ви пуснем. Просто искам някои хора да не разберат, че сте тук…

-     Нещо опасно ли е? – леко се пули експедиторът…

-     Никаква опасност. Искам да ги изненадам, та затова да не знаят кой е при мен…

Милчев и Ботков излизат и веднага влизат в учителската стая. А аз казвам на Здравчев:

-      Време е за малко съвещание. Кой какво знае и какво мисли по въпроса…

 

01,00 – 01,30 часа.

Здравчев грабва телефона си и звъни на Киров и Пашев. Аз тревожа медиците и експертите. Хич, ама хич не са радостни от позвъняването ми. Вярно, че казаха – четири часа, ама…

А информациите им са изключително важни. И много, много полезни. Дори моят скептицизъм е преборен и постоянните ми:

-    Ама сигурен ли си? – звучат просто реторично и от другата страна ги приемат повече като похвала, отколкото като недоверие…

Заедно нахлуват Пашев и Киров. Въпреки късния час, очите им светят. И те са научили нещо, и те са готови да сложат донесените частици в големия пъзел…

Киров слага до моята кутия друга – не толкова новичка на вид. Ясно е – в нея са чашите на Милиева и Христов...

Соча към столовете и продължавам разговора. Докторът е раздразнен нещо:

-   Човеко, казах ти – след 4 часа най-малко! Най-малко...

-    Докторе, в училище имах едва тройка по математика, не мога да разпознавам часовника...

-    Ти ли... – мърмори той – Ти ли... Хитър си, ама при мен не предеш. Слушай сега...

И започва да ми обяснява. От моя страна са само хъмкания и възклицания...

Благодаря му, обещавам да черпя и веднага се обръщам към оперативните:

-     Започваме. Но най-напред, Киров, изпрати по една кола тия кутии в лабораторията. Експертите обещаха веднага да се заемат с чашите. Казаха, че бързичко ще сравнят отпечатъците около местропрестъплението с тия тук...

Здравчев гледа към излизащия Киров:

-    И им взе отпечатъци?

Подсмихвам се:

-    Не, те ми ги дадоха. Няма да станат за съда, но на нас ще послужат – да си изясним някои неща. А после, когато разберем кой кой е... Ще вземем отпечатъци по надлежния ред. И ще ги прибавим към другите доказателства...

-     А имаме ли? Защото само приказките на Ботков и някои създания...

-     Разбира се, че без доказателства няма да стане. Не сме от компанията на Шерлок Холмс, нашите престъпници не са толкова горди, че като ги хванат, да си признават всичко...

Изправям се пред бюрото и изчаквам влизащия Киров. Той махва с ръка – чашите са заминали...

-     Да караме поред. Директорът е вече разследван по линия на икономическата. Пашев, кажи накратко какво намери...

Пашев е във възторжено състояние:

-     Далавери... Неголеми, с немного пари, но постоянни... Остави настрани консумативи, ами и какви истории има около дарения – и не само от фондацията. Документите външно са наред, но ровнеш ли... Не мирише – смърди... Прекалено самоуверени са били...

-      Били? – питам аз...

-      Без помощничката не е минало. Няма и как да мине. А следите й са навсякъде – документирани. Лапала е – въпрос няма. И много лесно се доказва... Пък за Григоров – хептен... Просто... Договори, фактури, квитанции – натаманени са, но като за вътрешна проверка. Играли са с някого от тия, дето ги проверява от общината. Иначе – при сериозен поглед... И, като прибавиш оная флашка...А най-явна е измамата с взетите часове. Дребна, обаче… Представи си – редовно се включвал в преподавателския състав и уж вземал часове. Което му дава доста облаги – и при отпуските, и при пенсиониране. Плащал часовете на учителката, която вместо него преподавала, но в дневниците е нейният подпис, в главната им книга също. А навсякъде в списъците – Григоров като преподавател…Освен това, в града се носят слухове - публична тайна, че работниците в училището често ремонтират дома му в село Падина, лелките се трудят на чифлика му там, даже някои учители си е позволявал да води уж на гости, а всъщност за прибиране на реколтата. Но това не е разследвано и доказано, просто слухове... Обаче, другите нарушения...

Вдигам ръка, защото Пашев е и шахматист. А пък те почнат ли да ти обясняват някоя партия – отиде денят...

-    Здравчев пък е пресякъл друго престъпление. Ония, братята, се канели да обират компютърния кабинет тук. Попаднали точно когато не трябва, където не бива... Утре, Здравчев, ще ги разпиташ и – по бързата процедура. Ще питам шефа, но мисля, че няма да е против – нямаме време за тия. А чертичката в  отчета и така е готова...

Здравчев кима съгласно. И нему не се занимава с тия кокошкари...

-    Остава най-важното – убийството...

Тримата направо се надигат от местата си. Киров дори отива и сяда на перваза – малко чист въздух и успокояващата гледка навън му идват добре. Здравчев е обхванал стола с крака, обърнал го е с облегалката към мен. Пашев ту сяда, ту става...

-    Първото, което привлече вниманието ми, беше ножът. Тенеке. Абсолютно менте. Кой ще тръгне да убива с подобен нож, когато у нас под път и над път се продават какви ли не ножове. И ками, и кинжали, и ловджийски, и бойни... Но убиецът е взел ментето... Което означава две неща – или няма друг, или...

-    Или е жена – казва Киров...

Другите даже не се замислят. Веднага кимат съгласно. Не сме за първа година, имаме представа за психологията. И аз им цитирам думите на експертите. Които са убедени, че това е жена...

-    Ударът е нанесен отдолу нагоре. Ако беше с нормален нож – щях да помисля, че е професионален убиец – те така забиват ножа. Никога отгоре надолу, винаги отдолу... Но с тоя нож... Който, впрочем, е извършил чудо – черно, но изключително. Забил се е между две ребра, проникнал е в гръдния кош и е поразил сърцето малко отпред и отдолу...

Здравчев вдига ръка като в училище:

-    Събираме ножа, удара, височината и посоката и излиза...

Киров довършва:

-     Ниска жена...

Но Пашев е скептик:

-     Това – по нашите разсъждения. А доказателства?

И тук излизам на трибуната. Горд – макар че им съобщавам за чужди постижения...

-     Няма начин престъпникът да не остави следа. Трябва да си сляп, за да не я видиш. Е, нашите експерти са намерили не една – две следи...

В стаята е тихо...

-      Старите чинове в бившата сладкарница. Обърнати как ли не, нацепили се от времето, със стърчащи цепленки...

-    Какво, какво? – пита Пашев, той е градско чадо...

-     Абе, в наше цело така викаме на стърчащите отчупени тресчици. Отцепили се – цепленки... Та на едната са намерили малко, много малко парченце плат. Нейде сантиметър на сантиметър. При това с обратен шев – значи е от подгъв. Бял плат за рокля или пола...

Киров подскача:

-     Атанасова... Преди час излезе от тоалетната на втория етаж, стори ми се, че полата й е мокра. И си викам: „Ми с тая дълга пола, де си тръгнала из тоалетни...”

-     Тоалетните тук са чисти и сухи - казвам – Но после експертите ще сравнят двата плата...

-      И какво? – надига се Здравчев – Убийцата е Атанасова? Мотиви?

Киров се разсмива.

-      Мотиви – стари като света – казва той - Смятам, че е имала връзка с Григоров. Беседвах с двамата учители. Физикът е типичен даскал – това не видял, онова не знае, заобикаля всички преки въпроси, може и да знае доста работи... Но няма да каже... Страхлив, от всичко се бои, пази си мястото...

-      Мястото ли? – пита Здравчев...

-      Именно... Като разговарях с него, останах с усещането, че има какво да разправя за директора, но... Виж, оная математичка... Тя – математичката, Милиева, тя говори малко особено. Някак си отнесено, като че ли сама разговаря със себе си. Обаче, вижда... Не може да говори, но вижда. И повтори поне два пъти: „Ама питайте оная, дето всеки свободен час виси в дирекцията...” И завърта очи малко шантаво – но ги вперва към съседния кабинет, оня, по английски...

-    Тоест – смяташ, че е намеквала за връзка Григоров – Атанасова?

-     Какво смятам? Тя направо си го натрапваше... Но – нито дума директно. Нито веднъж не спомена име. Просто оставя впечатление и тича да се скрие зад празнословие...

-     Така... Така да е... Но това не е доказателство! Сам разбираш – думите на една... немного адекватна женица не са довод, камо ли доказателство. И в писмен вид да ги даде – пак не съм убеден, че ще хванат декиш пред съда... 

-      Но тя е видяла... И Стефанов също... И той е видял... Затова е смятал, че ще измъкне пари... Селяндурски рекет, но е имал някакви доказателства...

-     Именно! – прекъсвам го – Курвите, казал на Ботков, винаги си плащат... Но явно тая не е искала да плаща. И се е бояла да не се разчуе. Затова решила да му затвори устата...

-      Ох, всичко ни е ясно... Но – като мираж. Виждам го, обаче не мога да го пипна...

Пашев се замисля...

-      А сигурен ли си, че е искал да рекетира само Атанасова?

» следваща част...

© Георги Коновски Всички права запазени

Разровиш ли го - ще мирише.. Казал го е поетът за друго, но колко отрови са скрити под приличния и привичен вид на заобикалящата ни среда...

И, по-добре човек да е спокоен - да не помисля дори какво се крие в уж цивилизационните структури и форми - в служби, лечебници, училища, читалища, сдружения, партии, държава...

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??