Припомни ми как се обича. Как топло се прегръща...


Градът плуваше в нощни светлини. Настроението на вечерта придърпваше развълнувани клаксони. Долу вибрациите на различните говорими езици отекваха в романтичните души, а аз допушвах една карамелена пурета и канех в съзнанието си онова специално присъствие, осмислящо дните ми.
Вече няколко месеца връщам нощите ни край морската ивица. Нейния поглед и чувството, когато притискаше ръката ми в нейната. Всички нежни прегръдки и нуждата й от моята топлина. Всеки поглед, който издаваше нежеланието й да ме напусне. Всяка целувка, която обещаваше, че е готова на всичко... заради мен.
Потъвах в премълчаното, за да не покажа слабост. А тя четеше и това. Усмихваше ми се тъжно, макар и рядко, но винаги в края на срещите ни отново огласявахме късните тишини със смеха ни.

Сълзите ни... под обща емоция.

Взирам се в екрана. Моментната ни обща кореспонденция. И си мисля за деня й. Копнея за думите в новите й разкази. Липсва ми, сякаш преоткривам това състояние за пръв път.


И съм силен, защото си спомням.
И съм готов отново да изпитам.