Погълната от аромат на нощни цветя, някак опиянена от... блясъка на прекрасните ти очи, тръгнах решително напред... към теб.

Всичко започна да се случва на забавен кадър... Дори звуците – писъкът на чайки и гларуси, унесени в среднощен полет; плисъкът на вълните, разбиващи се в брега – дори те се отдалечиха, забавиха се.

Всичко притихна в този миг на срещата на твоите с моите очи... Не е ли изумително как може нещо да забави времето, да го спре, не е ли изумително как целият свят се свива до... ти и аз ?

А кой си ти? Красив непознат в нощта, изпълнена с аромат на лилави цветя...

                                                              *****

... И доближавам се до теб... всяка дума губи значението си – какво е това, което искам да кажа, та ти дори не си от моя свят...

-         Здравей! Може ли да те попитам нещо ? – какво ли исках да попитам... не знам, все пак попитах – не помня какво... Забравих го в мига, в който чух гласа ти с най-прекрасното нежно, дълбоко и притеснено звучене. Толкова завладяващ бе в своите непринудено смущение и свежа плахост.

... И последваха думи. Думи, думи, лунен отблясък, мирис на нощни цветя и всеки пое по пътя си... път някъде далеч.

                                                              *****

Лека-полека времето върна нормалния си ритъм, звуците станаха ясни, светът стана голям, сив и необятен...

Сега се вглеждам в  спомена  за теб, заключен в моите мисли. Спомен с аромат на нощни цветя и оттенък на лунна светлина... а ти си някъде там – неизвестно там по света...