Прибрах се. Преди това нахраних няколко бездомни кучета в един от софийските паркове, което правя почти всеки ден от пет години. Снегът е прекрасен, особено в гората. Красив за душата и мек за краката. Слънцето едва прозира като малък блед диск отзад сивите облаци. Студеният вятър опъва кожата на лицето под бръснещия полет на парченца замръзнал небесен сок. Сигурно немалко такива дни са имали концлагеристи,  аристократи, революционери, светци и съзнателни грешници в човешката история. Всеки е изпитвал различни усещания на сцена с еднакъв декор. Аз я осмислям по-конкретно в два или три мотива. В единия от тях ме освобождава от скрупольозната неувереност, че обичта към животни, растения и всичко беззащитно с два, повече или по-малко от два крака, човешко или скотско, следва непременно от липса на любов в междучовешкото общуване. Затова се питам поради какви причини българските вестници агитират за избиването на бездомни кучета. Може би, защото хапят, замърсяват и вдигат шум. Но тях ги избиват кампанийно още от 19 век сл. Хр., а те все не изчезват окончателно от улиците. Западноевропейци - умиротворители с “фон” и “дьо” в имената си също разстрелват кучетата по улиците на Косово днес. Вероятно в подобен ден под прозиращото слънце някой си е задавал въпрос като този и за еврейте. Защо хората, които обичат бездомни кучета обикновено са по-тихите и уязвимите сред онези, на които те пречат? Това не е ли пак като проблемът за еврейте и техните защитници в общество, което ги осъжда, че го крадат? Болката и вината от ухапванията винаги са несъмнени, подобно на кражбите. Несъмнени, както през средновековието или в годините на китайската културна революция. Само където при последната проблемът бе с врабчетата и изхранването на хората, слабият отнемаше залъка на силния, силният загиваше и вината беше изцяло на слабия, т.е. на врабчетата. Мао Дзе Дун естествено не отчиташе на Господ своите грехове. Както впрочем и доста журналисти. Вярно е също, че нито те, нито Мао пишат Бог с главна буква. Виж с техните имена е по-различно. Още по-различно е когато става дума за врабчета и кучета.   
  Татко ми казва докато събувам обувките си в коридора&
-    Обаждаха се от работата, за която си кандидатствал. Одобрили са те.
 Трябва да съм щаслив. Но усещам само до задоволство. То е поради  заплащането. Все пак нямах постоянна работа две години и половина. А сега изведнъж ще получавам три пъти над средната заплата за страната в стабилна фирма. След четири месеца може да замина за Италия, за да уча за католически свещенник, и тогава спестените пари ще са полезни за възрастните ми родители. Независимо, че няма да са много. Благодаря на Бог мислено и душата ми се свива като виждам, че мисълта за моето заминаване се е вкопчила пак в сърцето на татко заедно с новината, която ми съобщава. Ще трябва да се разделим след толкова години и на тази негова възраст!
-    Добре, ще пробвам. – отвръщам. Може би до пролетта….. - замълчавам.

 Той също не казва нищо. Стоплил е обядът и сядаме да се храним. Майка е на работа. Тя също е пенсионерка, но работи като детегледачка, за да свързваме двата края. Зима е. Нямам братя и сестри. Питам татко:
-    Чете ли във вестника, че г-н Б. се бил натъжил, понеже некъдърниците в ръководството на ЦСКА хабели парите му, а резултатите са постни?

   Татко не казва нищо, но се усмихва. Не прекъсва своя обяд.

- Като г-н Ч. в Левски – продължавам. – И той е много чувствителен. Да се чуди човек как са забогатели с тази им душевна наранимост. Или защо правят еднакви грешки с избора на некадърни хора. Странен наивитет съвпадащ още по-странно по място и време. Напомня почти на святост.

 Татко се усмихва пак. Докато дъвче казва с пълна уста:
-    Ив. С. и той с джентълменство и наивност е симпатичен. Международник, олимпиец, бохем и преуспял човек. Винаги го избират да оглавява спортни организации....
   Поемам малко отегчено въздух. Задържам интонацията си равна и с поетия въздух, опитвайки се да не натъжавам татко допълнително с прекален негативизъм, изстрелвам сравнително бързо:
-     Защо толкова хора държат с блудкава повърхностност да си осигуряват

приятни емоции? Ето, шефът на спортния отдел в “24 часа” не анализира такива странности, но се гордее, че някой природозащитник анонимно го е напсувал след поредните му мисли по адрес на бездомните кучета, които за авторитет нарича “псета” и “помияри”. Май по-лесно се пише за тях отколкото за светлите души на българския обществен и спортен елит. И като си помислиш, че човекът може да се чувства честен…. Да има будна съвест, да храни семейство. Неудобно е да се съмняваме в такива неща.
-     Гражданско общество сме. – казва татко весело, а на мен така ми се иска

тази веселост поне за момент да е наистина непомрачена от други мисли. – Кой е доказал, че Ч., Б. и Ив. С. са нечестни? Не му отиват на един спортен журналист подобни догадки.
-    Вярно. – съгласявам се и аз с кратка усмивка. Усещам уютността на топлината дори само един час след като е бил включен котлонът в кухнята ни. – И как да анализира критично Хр. С. като националния ни отбор побеждава такива именити опоненти като Азербейджан, Малта и Исландия един след друг, удържа с равенства Ейре, Хърватска и Египет, а човекът освен всичко, трябва да прави и треньорска автобиография за бъдеща кариера на Запад. Ами после ако има проблеми горкия журналист? Най-малкото ще му отрежат достъпа до отбора и какъв журналист и каква спортна редакция ще има тогава? Къде ще му отиде професионалната конкурентноспособност?
-         Наздраве. – татко поднася чашата си към мен и се чукваме с приятно нагарчащ пелин.
Сменяме темата. Говорим си малко за познати, които обичаха футбола, но вече не са сред живите. Дали идеализът им наистина не е за днешното време? Или може би идеализмът е бил запазена марка на егоизъм от друга епоха? Докато говорим не мога да го преценя добре. Трябва ми повече време затова. Свършваме обяда и отивам да проверя имейла си. Дошло е кратко съобщение от Ева:

“Скъпи Никола,Радвам се, че си получил парите, беше отдавна, изпратих ги на 11 декември. Но пощата не “консумира” като банка. Вероятно не съм гледала филма, който споменаваш, обаче й името му може би е различно на полски. Посещаваш ли още болни хора?  Надявам се, че го правиш. Желая на теб и твоето семейство много спокойна новогодишна нощ!

Ева

P.S.  Имам неработни дни до 3 януари. Може да ти се обадя по телефона в петък или неделя.”

 Ева не ми се обади по телефона. Но ми изпращаше по 50 евро в продължение на няколко месеца и аз преживявах от тях. Преживявах благодарение на родителите ми и нея. Това, обаче, не променя факта, че почти няма какво да си кажем. Предполагам затова не ми се е обадила. Мога да приема, че съм по-недостоен от нея в някакъв смисъл, но не виждам какво ще променя с допускането си. Извиненията малко са ми помагали да вървим напред. Вероятно съм егоист, тя е дете на моята възраст, а двамата сме сходно честолюбиви. Струва ми  се, че каквото е имало в приятелството ни, това са били две представи, всяка изпълнена с нереално оптимистични впечатления за другия. Обичали сме детинщината на своето обречено мислене. Но все пак, което не е хубаво да се вписва в некролог, не трябва да се пази в паметта на спомените ако не искаме да забравяме вкуса на щастието напълно. Написвам и аз нещо, поне за да спре да ми изпраща повече пари:

 “Скъпа Ева,

Благодаря ти още веднъж за парите. Пристигнаха точно навреме, имах 9 лева /4.5 евро/. Дано Бог ти се отплати, както заслужаваш за твоята добрина. Намерих си работа и ако зивиси от мен, бих искал да поработя поне 4 месеца, а после трябва да стане ясно дали ще мога да уча за свещеник. Не ми изпращай нови пари.  

Гледах филма “Моят град” на Марек Лехни в Полския институт. Не познавах този режисьор, но ми хареса творбата му. До известна степен е приемам като лична история. Беше един от малкото полски филми гледани от мен, в които финалът не е неизбежен хепи енд и във филма е демонстрирано с доста правдоподобен и обхватен вътрешен усет екзистенциалния феномен, че нещастието никога не идва само или само от няколко посоки. Маята на човешката природа също не е възвеличена изкуствено, нещо толкова типично за опростенческите християнски подходи. В този контекст неосъдителната толерантност, твърдост при понасянето на болка /често дори физическа/, смиреността и скромността на младия главен герой с липсваща житейска пътека и реални шансове да изгради бъдеще, получават убедително висока морална стойност.”

Тук чувствувам изкушение да мисля, че това ще й прозвучи като намек, но свенливо подтискам пропълзяващата лепкаво пареща струйка на горделивост от изкушението. Свенливостта е от бързината на реакцията, ако се забавя, ще се ядосам от осъзнаването на факта, че природата ми може да се гордее дори от успешността на провокираното съчувствие, а освен това, гордостта ще бъде всичко, което ще наричам щастие най-малко цял един миг. Нима може да съм такова нищо, толкова гладно за успехи, дори и за такъв успех? Очевидно може.

“.......Известен ли е г-н Лехни в Полша и какъв е най-присъщият му проблематичен фокус?   

            Надявам се, че си посрещнала добре Новата година. Има ли сняг в Полша сега?

      Поздрави,

            Никола”

  Не вярвам да получа отговор. Ева няма да намери смисъл в показването на емоционално съчувствие. Няма и да ме попита каква работа съм си намерил. Вероятно просто е по-действена и адаптивна от мен. Парите бяха последното нещо, което ни свързваше. Аз се нуждаех от тях, тя имаше нужда да се чувства добра или може би аз следваше да осъзная пропуските в оценките си за нея. Всичко това вече, като че ли  няма значение, то е част от миналото.

 Тръгвам към хосписа, от който разнасям два пъти в седмицата храна за самотни стари хора. Правя го за последен път преди да започна работа. Идеята за носенето бе моя, но за нея Ева ми изпращаше парите, с част от които храня бездомните кучета в парка. Преди да изляза от хосписа се отбивам до леглото на един православен свещеник, който бавно гасне от рак, напълно изоставен от външния свят. Вероятно няма семейство и роднини. Изглежда толкова малък и невинен в леглото си! Не е в съзнание. Възможно е до утре душата му да отпътува.  За сега, обаче, само лицето му е восъчно. Не съм в състояние да си го преставя като актьор от пиесите по разкола на местната Православна Църква. Мисля си, че това лице не би могло никога да бъде завладяно от злоба и жажда за победа. Усещам семплотата и смирението му като точно олицетворение на мисълта на Достоевски, че красотата ще спаси света. С каква по-голяма красота Бог е дарил света от светостта? За първи път пред леглото на този изоставен свещеник си задавам въпроса в едно с мисълта на големия писател. Изпитвам желание да се помоля за умиращия. Зная, че съвсем скоро никой няма да си спомня за него. Заслушвайки се във вътрешния шепот на думите ми, опитвам се да вдишам от духа на увереността, че молитвата, особено във време на отчаяние и болка разчувства Божието сърце ако е предложена със смирение и скромност. Вярвам, че автентичното доверие винаги гледа на Бог като на любов, дори ако понякога е трудно да разбираме Неговите действия. Искам да съм искрен. Моля се този кротък човечец да си отиде по-леко и ако е имал съмнения за смисъла на житейската си мисия, Бог да му прости слабостта, че е могъл да се съмнява.

            Посещенията при възрастните хора, на които нося храната не притежават някакъв отличителен вкус. Не пораждат и тръпка. Този път бабата, на която занасям храната ми казва, че няма апетит. Предлага ми да си взема храната и да е дам на някой беден човек. Казва още, че й се живее, въпреки двата си бастуна и деветдесетте години жизнен път. Храната не я взимам обратно, говорим си половин час за времето и какво е хубаво да правят младите хора. Тя често повтаря изреченията си. Аз също. Но все пак в подтискането на досадата избликва някаква вътрешна топлина, която ми харесва. Не пари и не е лепкава като горделивостта. Усещам, че нещо може би се изправя в мен, още не зная какво, защото то няма ясни форми. Тръгвам си. По пътя, точно до националната библиотека, автобус и лека кола се сблъскват. Катастрофата не е тежка, дори е символична, но двамата шофьори започват да се псуват напористо и на моменти се счепкват, посягайки към лицата си. Имат сходни телосложения и едва ли ще се стигне до сериозен бой. А вали и сняг…. Градинката около библиотеката е все още един остров на свежа белота в сърцето на градския кипеж. Дори стъпките в нея не остават кой знае колко дълго. Предпочитам да отмина по-бързо, защото не искам да се разсейвам с пътния инцидент. След толкова движение през деня, желанието ми да седна пред компютъра си в къщи и да подготвя проповедта за енорийския бюлетин, който ще излезе утре е силно като глад. Получил съм по имейла хубав текст от един нигерийски свещеник, темата ми е близка и подреждането на съдържанието върви леко:

Време е да започнем

            Мати вярва, че може да бъде завоевател на души за Христос. В енорийската група по Библиознание е научил как да споделя своята вяра с хора и да ги води към Христос. Но никога не го е правил на практика. Затова се моли на Бог да му даде знак, така че да знае точно кога да започне. Един ден пътува с метрото за да се срещне с приятелите си от групата по Библиознание. Носи своята Библия в чантата си. Млад човек на приблизително същата възраст като неговата влиза във вагона и сяда до Мати. Носи тениска с надпис: “КОЙТО ИМА МНОГО ИГРАЧКИ ПЕЧЕЛИ”. Мати си навежда главата и се моли: “Боже, дай ми знак кога да започна.”  Мобилният телефон на младия човек позвънява. Приятелят му иска да дойде и да го вземе. След кратка препирния, возещият се до Мати казва: “Добре, ша дойда до черквата и ша те взеема, но нема да влизам вътре. Ша ма видиш на улицата” и затваря телефона. Мати пак привежда глава и се моли, “Господи, все още чакам за знак!” Накрая младежът се обръща към Мати и казва: “Знаеш ли, братле, фанах се с тоя чешит, дето не бачка в неделя за да оди на черква. Не го разбирам аз те тва.” Мати се усмихва, навежда глава отново и казва: “Господи, знакът, знакът!” Това е краят на случката с Мати.

            В една друга случка Теменужка е безработна от дълго време. По цял ден стои в чат на Интернет и няма нещо, от което да не се е отрекла или застъпила едновременно, само за да поддържа разговор. Понякога успява да заблуди наивни чужденци в мрежата за пламнала любов по кабела на компютърната връзка и те й пращат пари за самолетен билет. Теменужка получава парите и никога не заминава. Често пъти по-късно се моли в черква и уверява Бог, че това е само игра и забавление. Нейната история все още продължава.

            Днешното евангелско четиво е за Исус, който започва публичната си дейност. След като е имал тридесет години личен живот, как е узнал точно кога да изтласка назад своя личен живот и да започне обществена работа? Първите ни мисли разбира се са насочени към предположението, че Бог, Неговият Отец, Му е говорил и Му е съобщил необходимото. Получил е специална зелена светлина. Но днешният текст предполага повече идеята, че Исус вероятно е достигнал до решението Си по начина достъпен на повечето хора, а именно, чрез осмисляне от случващите се неща в околния живот за това какво Бог се опитва да Му каже.

             Четивото ни започва така: “А като чу Исус, че Йоан е предаден, отиде в Галилея; и като остави Назарет, дойде и се засели в Капернаум крайморски….”/Матей 4, 11-12/ Исус чува, че Йоан е бил арестуван. Представя си, че обновителното движение създадено от Йоан се нуждае от нов лидер. Оглежда се и открива, че никой не е по-подходящ да поеме лидерството от самия  Него. Това е. Нескромност? Наивност? Едва ли. От вечно живеещия Дух на истина и любов в човешките сърца сами лесно можем да разберем какво решение взема Исус. Решение на кръстна смърт и възкресение. Решение на трагизъм според силата на любовта в действителността на земния грях. Арестуваният и обезглавен Йоан, това е целият знак, от който е имал необходимост. Кървав знак, злото тържествува чрез него. Какво остатъчно добро е могло да стои зад смъртта на зовещия към покаяние? Но Исус казва сбогом на семейството си и тръгва да посреща предизвикателствата на своето обществено призвание. За разлика от Мати и Теменужка не очаква специален свръхестествен знак от високо. По-скоро Исус са научава да чете “знаците на времето” и Своето сърце, т.е., достига до заключения от събитията около Себе Си за каквото Бог би могъл да Му казва. Така постъпват и първите Му ученици, откликнали на Неговата покана да Го последват. Макар да знаем колко далеч са били в онзи момент и в следващите три години от смисъла на Неговата мисия, дори да четем за егоистичните очаквания в сърцата им биещи близо до Исусовто сърце и да знаем, че почти всеки един от тях Го предава по свой начин под кръста на съдбата белязана от греха на природната слабост, не може да не се възхищаваме от  взаимното им приятелството и обща надежда. Последвали са Го с неосмислена до край радост на надежда по-голяма от егоизма и нескромността на човешката им природа. 

            Какви потребности ние виждаме в заобикалящия ни свят? Например, откриваш ли нужда от повече носители на Божията любов и мир днес? Какво лично ти би могъл да направиш по този въпрос с оглед на обстоятелствата на твоя живот? Нищо? Едва ли това е вярно. Чакаш ли някакви специални знаци или отдавна си спрял да очакваш каквото и да е отвъд личните ти интереси и решенията на ежедневните ти проблеми? Но ако никакъв знак не те достигне, а дори и личните ти проблеми не получат очакваното от теб разрешение? Тогава какво? Може би, просто следва да се научиш като Исус да четеш “знаците на времето”, в което живеем всички ние.”

Страхувам се да живея или наистина чета знаци? Нещо се свива в мен на височина чак до гърлото ми и за да не ми спре напълно сърцето от унижение и немощ, продължавам:

.....”Забележи, че Исус не започва веднага да проповядва. Не е егоцентрично проволинеен. Но когато не получава любов е готов да я предлага!”

Последното изречение всякаш отваря врата за завръщане на нормалното ми самочувствие. Продължавам с апетита, с който започнах да пиша:

 .....”Ако бе стартирал проповедническата си мисия от града на дотогавашния Си живот Назарет, доста е възможно да бе принуден да замълчи точно тогава и точно там. Първото нещо, което направи бе да потърси място и общност, които ще подкрепят призванието Му. Намира ги в Капернаум, където бързо привлича група от приятели и ученици. Въпреки, че е Син Божий, Исус не действа като единак. Споделя визията и мисията си с хора. Ето защо, макар да е спрян и убит след три години, Неговата работа и визия за градеж на нов свят, състоящ се от братя и сестри, не може да бъде възпряна. Визия на надежда и радост и днес, макар малцина да е назовават християнска. Визия - универсален химн на човешката история. Визия, според която братството не е съизмеримо непременно с материално равенство, но е преди всичко отдаваща любов. В Исус откриваме не само какво означава Божията работа, но също и как тя да се извърши полезно. КОЙТО ИМА МНОГО ВЯРА, ТОЙ ПЕЧЕЛИ! Това е правилната максима относно епохата и природата ни. Това е завещанието на страдащата, но вечна любов от кръста.

Да помолим днес Бог да ни даде мъдростта да четем “знаците” на нашето време, така че, да можем правилно да осмисляме чрез събитията какво Бог иска да прави с нас като личности и Църква. И да се помолим за смелост и голямо сърце за да извършваме на дело онова, за което намираме смисъл да се молим.”

Не виждам какво мога да променя, макар финала да ми изглежда малко абстрактен в посланията си. Толкова, обаче, трябва да са ми възможностите за обличане в словестност на подслонилото се в мен вдъхновение. Очевидно ми липсва завършения изказ на мъдростта. Навън продължава да вали, но снежинките вече са много ситни. Едва ли ще натрупа повече. Мама е станала от леглото си, отваря вратата на стаята ми и казва тъжно:  

-          Късно е. Един часа е вече. Кога ще се наспиш?

Очите й не могат да свикнат със светлината на лампата в стаята веднага и

примижава. Тъгата в примигващите й очи е подтискаща. Изглежда, че цялото нейно лице се е отпуснало в полузасъхнала маска. Порите на кожата му приличат на тесни трапчинки в стара дървесна кора. Като, че ли се чувства някак неловко. Татко вероятно е заспал до сега.

-          Лягам си. Свърших.  Утре сутрин ще я изпратя.

Не казва нищо повече. Отива си. Аз спирам компютъра и започвам да

оправям леглото си. Все още не зная как да й обясня, че времето не е пристанище, а е лодка. Дори не съм се опитвал да й говоря така. Някъде около границата на абстрактността се къса връзката ми с мойте родители. Едва ли ще ме разберат ако им кажа, че само сега, само в земния отрязък от живота си, човек е способен да подари нещо изцяло безвъзмездно на Бог. Чувствам, че моят най-добър подарък е да се изправям с истините на вярата пред вродената в човека сърдечна слепота, въпреки оскъдността на собствената ми мъдрост. Искам да показвам на хората смисъла на надеждата в земния живот и необходимостта от увереност във вечността. А татко и майка искат да имат внучета….. Този смисъл е близък на сърцата им. Със сигурност ги гнети и мисълта за очакващите ги дни на самота и материална недостатъчност в залеза на техния живот. Не желаят единственото им дете да избяга от своя живот. Не искат да се скрия…. А аз искам да предлагам шансове за откриването на Бог в другия човек и за познаването на реалната истина за собствената ни природа, истина, която може да промени всеки от нас. Искам самотната майка да познава щастие по-дълбоко и достъпно от успеха при осигуряването на жилище и добро образование на децата си. Изкушава ме възможността да поднеса на Божията трапеза мъничък, но личен принос за това хората срамуващи се от безсилието си по света да не се превръщат в престъпници и терористи. Искам да мога да давам сила за откриване в страданието на достойнство съизмеримо с кръста. 

Импулси, страсти, но дали страстта ми е действително кръстна?…. Унасям се в леглото ми. Навън вероятно още вали сняг. Съперничещи си за територии бездомни кучета се лаят на близкия паркинг. Завивките ми са вече затоплени. Думите се просмукват навътре в заспиващото ми съзнание като последни капки в почвата на някакава градина с неясни граници. Тук-там просмукващата се почва сляга леко и се впива в също неясните силуети на груби коренища. Тъмно е. Още е нощ. Мокреещо лъскави и финно пресяти прашинки остават на повърхността на влажната почва. Разпъват се буквените знаци, звуците чезнат като смисъл под безвучното разчупване на собствените им буквени носители. Но защо утре или дори по-рано да не възкръсне решението точно от тази нощна градина? И Словото за пореден път ще стане плът. Господи, дано да разпозная истинския образ на плътта на моя живот!