10.04.2021 г., 7:54 ч.

Ново куче - нов късмет 

  Проза » Хумористична
949 3 14
11 мин за четене

 

 

   Отивам на интервю.За работа.Най-после някаква светлина в тунела, че от година се движа на ръба на оцеляването. След като фирмата, в която работех фалира и борсата свърши, ми останаха само разходи без никакви приходи. Какво ли не пробвах, къде ли не кандидатствах, но в тези времена на стагнация, все на камък удрях. А наемът трябва да се плаща и тока, и водата, че и да се храня трябва.

И сега отивам на интервю за гледачка на кучета. По точно – развождачка.

Цяла нощ рових из нета за информация по отглеждане на кучета за да не изглеждам съвсем гола и боса по въпроса.

И съм се барнала с бяла дантелена блуза и черни кожени джинси сякаш за манекен ще ме избират, а не за кучкарка. Ама не се знае, знае ли се защото у нас предимно по дрехите посрещат и отпращат. Пък и парите са добри. Дано се получи.

 

                Пристигнах на адреса. Паркирах си шкодичката на тротоара и се насочих към къщата с номер 29 на улица „ Бъдеще” .

Ухаа… Двуетажна, с обширен двор, градинка с цветя, басейн и тенискорт. Бъдещата ми работодателка наистина живее в бъдещето.

Звъня, облизвам устни и пристъпям от крак на крак. И чакам. След около пет минути ми отваря, някаква жена, явно домашна помощница ( не може да е господарката, щото от самолет се вижда, че е смотана) Покани ме вътре и отиде да докладва.

Огромно фоайе, турнири да провеждаш в него, два масивни кожени дивана в двата ъгъла, палми в саксии край прозореца. Три врати  на стената срещу диваните, а срещу тях стълба водеща към втория етаж.

До първата врата – три сандъчета, всяко с разноцветен дунапрен вътре и надписи отстрани. На зеленото пише Виктор, на синьото – Христо, а на червеното – Боян. Откъм третата врата се чува яростен лай. Малко ме побиват тръпки.  „Дали са ги нахранили?” Но изпъвам гръб и гледам спокойно и уверено, щото може и камери да ме наблюдават от някъде.

 По стълбите бавно слиза стройна, тъмнокоса дама, около четиридесетте, в бежов спортен екип.

- Здравейте и добре дошла - подава ми ръка - Аз съм Светла Сърменова.

Сега ще ви обясня накратко условията на работата. Имам три пухкави сладки момчета, които всеки ден ще разхождате в парка, който е наблизо. Само по алеите и затревените зони, като избягвате храсталаците освен ако не ви се наложи. Лесно е.

Като се опознаете, може да ги извеждате извън града, с кола (имате кола нали?) За да влязат в колата просто трябва да сложите на задната седалка любимите им играчки. Лесно е, както ви казах вече. На връщане лапите се почистват в онези там, цветните ванички, те си ги познават, надписите са за придружителя, за да не ги размести. Но запомнете! Никога едновременно не ги оставяйте да се почистват. Имат си желязна хронология, първи винаги е Виктор, после Христо и последен Боян.

Виктор е най- старши той ще определя и маршрутите на разходките ви.

Елате, да ви запозная, те са в стаята си. Поведе ме към третата врата и я отвори. Посрещна ни разнокалибрен лай от три кучешки гърла едновременно.

Пред трите стени имаше малки матрачета в различен цвят ) зелено, синьо и червено) отстрани до всяко - купички в съответните цветове и надписи като по сандъчетата от фоайето. По средата килим на геометрични фигури. Друго не успях да забележа, защото след малко бях притисната до вратата от огромен вълчак, който изправен ме гледаше от упор с кафявите си очи като сърдито и недоволно ръмжеше.

„Задръж!!!” Панически насочих всички свои мисли към пикочния си мехур, предвид ситуацията.

Светла моментално изкрещя:

- Виктор! Място! Тя е приятел! Май си просиш наказание! Песът се оттегли и легна пред зеленото легло като недоволно изръмжа на два-три пъти преди да млъкне.

- Това е Виктор - обърна се към мене - Той е шефът защото е най - старши.

т.е. първи се е заселил тук. Не обича да му противоречат. Не признава други авторитети освен себе си. Знае си силата и като повечето силни се смята винаги за необорим. А така не е редно. Само себе си да гледаш, а другите да унижаваш. Другите също имат права. Не бива юмручната сила да определя правилата.

Но ти не се притеснявай. Той си знае и правата, и задълженията. Води всички ви по маршрутите, които е избрал, първи си мие лапите, първи се храни, но дотук. Командите: „Спри!" "Забави!" "Място!” изпълнява без възражения. Не закача деца, случайни минувачи и животни, освен ако някой не застрашава някого от компанията ви. Дресьорът поне това успя да му втълпи.

Виктор изслуша речта на господарката си с изплезен език и видимо пренебрежение в погледа, но изобщо не помръдна, докато пребивавахме в стаята.

- А това е Христо - посочи към един ирландски сетер излегнал се на синьото дюшече, който си почесваше червеникавите уши с лапа и някак лукаво примигваше към нас, в знак на съгласие.

- Той е съчетание от хитрец и страхливец едновременно. За да изпълни командата, трябва няколко пъти да му я повториш. Иначе мига, кима сякаш е съгласен с теб, но си прави каквото си иска. За съжаление,той много лесно се плаши от много неща - от силни щумове, от големи коли, от ярки светлини, от бури със светкавици и гръмотевици.

И като се стресне хуква да бяга. Обикновено се крие в разни храсталаци, но успяваме да го измъкнем, пък и авторитетът на Виктор тук безспорно помага. Но си остава страхливец въпреки усилията на дресьора.

Не може така! При всяка трудност и да се бяга. Трябва да се поема отговорност в този живот, защото и животът е низ от отговорности - личностна, финансова, обществена. Лесно е да избягаш и да се скриеш, трудното е да се изправиш срещу страха си. Така ли е, а Христо?

Сетерът поклати глава сякаш в знак на съгласие, протегна се, прозя се  и се претърколи  с гръб към нас.

- А това е Боян – посочи към третия член на екипажа – един шоколадов, ококорен дакел, който не беше спрял да лае от влизането ни до сега. Като усети, че е център на внимание, усили децибелите и с подскачане ни приближи.

- Място, Боян! – кресна Светла, но дакелчето продължи да подскача и изобщо не  отрази командата.

- Боян! Ще играе пръчката!- Дакелът приклекна и се умърлуши, но не спря да лае недоволно сякаш се оплакваше от нещо или някого.

-Това му е най- сериозния недостатък на него. Не млъква. Иначе е добричък  и веселяк, но не спира да лае. Не разбира колко досадно може да е едно непрекъснато мърморене. Хората имат нужда от тишина за да спят, за да размишляват, да си починат от напрежението, което няма как да стане докато някой непрекъснато ти дудне на главата за щяло и не щяло. Засега заплахата от пръчка го кара да се подчини, но не и да млъкне. Но е млад и с времето ще се научи.

- Предлагам сега да отидете пробно до парка, за около час, а аз ще ви изчакам докато се върнете пък и ако има нещо – звънни ми. Но се надявам, че всичко ще е наред. Сигурна съм, че те харесаха. А и още нещо - на разходката винаги трябва да са с нашийници.

Те са окачени на стената във фоайето, имат надписи и са в съответния цвят.

Разбира се хронологията и тук се спазва. Хайде, момчета, да слагаме каишките - Иди при нея Виктор, тя ще ти сложи нашийника. Другите да чакат.

Вълчакът приближи към мен и подаде шия. С треперещи ръце, закопчах  нашийника и дори  го погалих по главата. Изгледа ме с презрително учудване. През това време Светла беше окомплектовала другите двама, връчи ми поводите, отвори вратата и пожела успех.

Да не ви разправям какво препускане през парковите алеи беше. Естествено, сетерът си показа рогата , успя да ми се измъкне и хукна към храсталаците. А нямаше нищо, което да го изплаши, честна дума. Нито шумове, нито гръмотевици. Явно искаше да ми пробва бдителността.

Виктор го откри, но аз бях тази, която трябваше да се провира в бодливия храст и да разплита повода за да го извади. Горката ми бяла дантелена блуза. На парцали висеше като се прибрахме.

- Аха Христо, пак е играл на криеница - възкликна Светла като ни отвори.

- Съжалявам за блузката, ще я включа в сметката. Хайде отивайте да си миете лапите. Аз чакам приятеля си, че ще ходим на обяд.

 

Спазих хронологията при почистване на лапите. Отведох успешно групата до стаята им и също така хронологично насипах гранулите под оглушителния лай на дакела. Спря само като започна да се храни.

- Ако трябваше аз да избирам – погледнах към Боян – тебе май първо трябваше да нахраня, за да има малко по-дълга  тишина. Дакелът завъртя опашка, но пък Виктор спря да се храни и ме загледа с канибалски поглед.

- Само предложение, момче, не се впрягай, ти си номер едно разбира се.

- Довиждане до утре, момчета. Да слушате! Групов лай ме изпроводи до изхода.

Пред входа беше спряло черно БМВе  и един русоляв, с щръкнал перчем  над обръсната около врата и ушите глава, младеж подпрян  на капака говореше по телефона.

Зад гърба ми изскочи Светла на токчета, в червена доста къса за годините ù рокля. Млясна младока по бузите, усмихна се и каза:

- Това е приятелят ми - Слави- Младежът кимна и игриво смигна  докато разглеждаше прелестите ми изпод прокъсаната  блузка. После с кавалерски жест отвори вратата на колата пред Светла .

- До утре - махна ми с ръка тя

- До утре - отвърнах придържайки разпраните части на блузата докато се прокрадвах към колата си. Хак ми е! Дантела и кучкарка! Страхотна комбинация!

 

                 Следващите дни продължиха в режим на изпитания. Препускане по алеи, слаломиране по затревените площи, заобикаляне (или не) на плитки водни участъци.

И разбира се упражнения от типа: измъкване на куче от храсти, от шахта, от чужд двор.

Изпитание беше и когато господарката и нейния Слави се изнесоха извън града за целия уикенд и аз трябваше да поддържам ред в кучкарника и вечер, и нощем. Ушите ми бръмчаха от лая на дакела поне седмица. Но се справих.

Неусетно навъртях шест месеца кучкарски стаж.

 

А пък онзи ден  направихме първия си извънградски тур. Тъкмо стъпихме извън колата на една красива поляна и изведнъж :

      Оле-ле! Мале! Изправих се на нокти от ужас, изпуснах поводите и закрещях панически срещу набиращия скорост към мен огромен черен ротвайлер. Овчарката и сетерът избягаха като добре възпитани страхливци, но дакелът жертвоготовно застана пред мен и се опита да ме защити с гръмкия си глас. Вече си представях героичната ни гибел примряла на сантиметри от зъбите на разярения пес.

Едно пронизително изсвирване го накара да замръзне в стойка, а след малко се запознах и със собственика му и получих куп извинения.

Готин тип между другото. Строен, зеленоок, тъмни коси, кожено яке. Видимо към трийсет и няколко годишен.

Помогна ми да измъкнем  изпод храсталаците Христо и Виктор.

- Храбреци! Няма що. Ще ви откраднат дамата под носа, ей! - ухилено подхвърли укорителна реплика.

После предложи за компенсация да почерпи по кафе в близката пицария

(кучетата заключени в колите, естествено) Само дакела оставих за награда да щъка около нас. Все пак няма цветова хронология при награждаване.Само героят заслужава награда, а страхливците позор.

           Побъбрихме си около час. Човекът, за разлика от кучето си, беше приятен и разбран. Ако пак се срещнем, обещах си да му направя добро впечатление. Не се знае какво може да излезе от още една случайна среща.

Само на един въпрос не можах да му отговоря? Защо кучетата са наречени така? И аз съм се питала, обаче не посмях да атакувам директно Светла.

Но мисля, че вече знам отговора. От вчера.

Сутринта като пристигнах тя ме посрещна с радостна усмивка и зачурулика.

- Имаме си  ново куче – В ръцете си беше гушнала снежнобял кралски пудел с пухкав перчем, подстригани тяло и крайници розово езиче и леко отнесен поглед .

- Запознай се - Казва се Слави.

 

© Дочка Василева Всички права запазени

Произведението е участник в конкурса:

Хумористичен разказ »

4 място

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??