Взе ръждивата ножица и отряза плитките си от усмивки. Плачеше й се, но не можеше да пророни сълза. Отвътре бушуваше солен океан, но очите й бяха пресъхнали. Плитките паднаха тежко на прашния, дървен под. Известно време ги гледаше, а после се наведе и ги вдигна. Прибра ги в кутията на спомените. Толкова много отрязани плитки имаше вътре, че капакът трудно се затваряше. Погледна се в мръсното огледало. Все още си беше тя. А й се искаше вече да е друга. Явно късата коса не я променяше достатъчно. Свали ефирната рокля от илюзии, а кожата отдолу беше посиняла от студ. Отвори дъбовата ракла, в която дремеха поне двайсетина подобни рокли - коя от коя по-гиздава и прибра поредната. Стоеше гола пред огледалото, мъртвешки бледа, толкова бледа, че образът й трудно се отразяваше. И пак си беше тя. Скъса нанизите от мънистени целувки около шията си, но следите останаха. Ядоса се. Отиде до огнището, огънят отдавна беше загаснал, само студено присъствие бе останало. Загреба с пълни шепи и покри със сажди тялото си. Нека да бъде толкова черна отвън, колкото е и отвътре. Пак не бе достатъчно. Още се виждаше. А трябваше да бъде неузнаваема. Не се криеше, просто искаше подобаващо да посрещне новото начало. Без усмивки, без илюзии, без оковите на смели очаквания. Вече не искаше пеперудени небеса, нито минзухарени изгреви. Не искаше нежни, лъжовни шепоти, нито ласкави, топли длани. Дори и любов вече не й трябваше. Досега нищо не й бе дала тази алчна измамница, само бе грабила. И когато нямаше вече нищо за взимане, си тръгна. Без сбогувания, без извинения, завъртя се в пищната си червена рокля и затръшна вратата след себе си.

Спусна се нощ. Зарадва се. Преоткриваше тъмнината, която преди само я плашеше. Наслаждаваше й се, приласкаваше я в себе си. А нощта изненадана, смутено отвърна на ласките й. Докосваше я със студените си пръсти, настръхваше кожата й. Приятно й беше. Затвори очи и отдаде се цяла. И духовете пак я обладаха - настървено, жестоко и грубо. Деряха кожата й с острите си нокти, а после пиеха кръвта й. Скубеха косите, крещяха в ушите й, подхвърляха я из цялата стая. А тя се смееше - горчиво, почти истерично. И приветстваше всяко едно усещане, защото чувстваше се жива. Тъмнината й даваше усещания, по-остри, по-ярки, по-възбуждащи сетивата, за разлика от светлината, която никога не е успявала да я накара да се чувства толкова истинска. Стана любовница на мрака,  хареса й цялата му перверзност и изтънчен садизъм. Учеше се от него, а той беше строг учител. Всеки път, когато се разсееше, усещаше ударите на бича с шипове по гърба си. Дори и това й харесваше. Примижаваше и прехапваше до кръв устните си, почти изпаднала в безтегловен екстаз.

Съмна се. Духовете бяха напуснали тялото й, а мракът се беше оттеглил. Тя стана, цялото й тяло я болеше, но душата й бе намерила най-сетне покой. Ликуваше, дори не превърза раните си. Изправи се пред огледалото. Сърцето й висеше като обесено на рамката. Друга беше вече. На вратата се почука. Беше новото начало.