Седя пред блесналия студен екран и се мъча да измисля поредния привличащ вниманието опит за оригиналност...
Небето е обагрено в млечно синьо-оранжево, хоризонтът е поръбен с розово-златист кант, а в стаята пролазва есенният здрач, който бавно се превръща в плътен, черен воал върху тишината. Голите клони на притихналия орех, надничащи през прозореца, безмълвно се издигат към небосвода и образуват сюрреалистични черни фигури, които с повече въображение мога да превърна в образи и мисли.
Часовникът равномерно потраква, отзвукът от преминаващите трамваи потреперва едва доловимо в стъклата на прозорците. В такива моменти човек обикновено става сантиментален. Но носталгията в мен не причинява болка. Тя не е носталгия по миналото. Изпитвам по-скоро сладостна мъка, че настоящето не се е случило по-рано и свежа лекота, че все пак се е случило.
Небето вече е тъмносиньо, кобалтово, матово кадифе. След малко ще изгрее и луната - обла, голяма и сребърна като блестящата точка усмивка в нечие любимо ...