Някой ден бих ти разказала как в четири сутринта аз броя всички спомени, които не успяхме да си подарим, строя кула от фантазии, върху която да стъпя щом ме залее цунами от болка по липсата ти. Бих ти разказала как взимам свръх доза от чужди докосвания, в чужди легла, а сетивата ми изпадат в абстиненция за теб. Как всяка вечер свалям прилежно маските, които нося и ги подреждам още по- прилежно, точно както ти ме научи на педантичност, а с тях свалям и част от себе си, само твоя образ в очите ми остана да напомня коя бях преди това. Ръцете ми треперят, а те наивно си мислят, че е от любов, така и не се научих да прегръщам след теб. Ще ти разкажа как допушвам поредната цигара и искам да заплача, защото ти сама беше казала, че болката трябва да мине през теб, за да си отиде, но ме е страх, че със стичащите се сълзи ще си отидеш и ти, и ще оставиш още по- голяма празнота. Не съм готова да те пусна. Не и този път. Бих ти разказала за уютното легло, с чисто новите чаршафи, за скосения таван, ...