8.10.2010 г., 0:10 ч.

Някъде... някога... 

  Проза
1000 0 3
9 мин за четене

Ирина стоеше изправена до прозореца  в кварталното кафене, до нея бе Мая и си говореха за нещо, когато вратата се отвори и влезе той. Не го беше виждала от години. Той явно бързаше за някъде, защото я забеляза едва  в последния момент, преди да влезе в другата зала ( след ремонта през изминалата година сега кафето се състоеше от две зали, като новата или вътрешната бе доста по-добре обзаведена и съответно по-посещавана, но старите клиенти като Ирина и Мая, които идваха тук още от отварянето, предпочитаха да прекарват времето си както преди на оръфаните фотьойли и леко поочукани масички, спомените тук бяха толкова много, шушукаха от всеки ъгъл в това помещение...), върна се и застана пред нея, поздрави я и я попита как е.

-          Добре съм. – отвърна Ирина учтиво и на свой ред попита как е той и как вървят нещата при него.

Едва тогава той забеляза Мая, с която се познаваше много преди да разбере за съществуването на Ирина, много преди да се  влюби в Ирина. Те нямаха какво толкова да си кажат, така че след около минута-две Александър се обърна и се отправи към новата зала, пристъпваше бавно и доста несигурно, сега крачките му нямаха нищо общо с бързите и уверени стъпки, с които влезе в заведението. Мая и Ирина тъкмо се бяха върнали към темата на стария разговор, когато Александър отново се обърна и впи очи в Ирина...

-          Знаеш ли... – каза той и гласът му бавно заглъхна, сякаш гърлото му бе пресъхнало и макар и да искаше, не можеше да продължи... – знаеш ли колко много те обичах?

„ Не и това...” - помисли си Ирина и отправи умолителен поглед към Мая.

-          Нямаш представа, нали? Никаква идея... – гласът му отново заглъхна, но този път липсата му бе попълнена от иронично изражение, ирония, която като че ли бе насочена много повече към самия него, отколкото към Ирина.

Две реплики, които бяха изказани със сравнително висок тон и които се различаваха до някаква степен от обичайно водените разговори в тази част на кафето, бяха достатъчни... бяха достатъчни да привлекат вниманието на шейсет процента от аудиторията и всичко утихна...

-          Нямаш никаква идея какво е да обичаш някого, без да знаеш каквото и да било за него... да си говорил с него не повече от два пъти и все пак да си сигурен, че знаеш всичко за него, че го разбираш и го познаваш по-добре от всеки друг... нямаш представа какво е да мислиш непрестанно за този човек в продължение на години, да мечтаеш за него ден и нощ и да си убедена (така, както в нищо досега), че именно от него и само от него се нуждаеш...

Ирина преглътна. Всички погледи сега бяха отправени към нея, едни от тях бяха изпълнени с изненада: „Нима някой наистина може да обича това момиче”, други със завист: „Все на такива глупачки се случват подобни неща!” , трети с недоумение: „Какво хубаво момче и тя го е зарязала, няма капка акъл в нейната глава.” Ирина отправи нов още по-умолителен и отчаян поглед към Мая...

Вратата се отвори и в кафето влязоха две момчета, първото, което прекрачи прага, беше високо, с русолява коса и носеше слънчеви очила, второто Ирина така и не погледна, защото краката ù се подкосиха и пред очите ù причерня, тя се залюля за миг, но Мая успя да я хване навреме.

-          Не мога, просто не мога... нямам сили  за това... – прошепна Ирина и се опита да тръгне, но Мая я хвана за ръката още по-здраво и я задържа.

-          Длъжна си, поне това му дължиш... – каза още по-тихо Мая и я принуди да се върне крачка назад, обратно на мястото, където бе застанала преди малко.

Момчетата, които бяха влезли преди минута, седнаха на бара и леко объркани от тишината, която цареше сред малкото хора в тази част на заведението, отправиха погледи към прозореца, накъдето гледаха всички... Русото момче забеляза Ирина, изглежда я позна и леко кимна с глава, тя само го погледна продължително, но не отвърна на поздрава. Беше пребледняла и едва стоеше на краката си и ако Мая, която все още стоеше до нея и я придържаше, не беше там, вече щеше да се е свлякла на земята. Мая проследи погледа на Ирина, видя двете момчета на бара и леко, едва доловимо потръпна, след това погледна отново към своята приятелка, този път съчувствено. Ирина бе свела глава.

-          Сега те е страх и да ме погледнеш, нали, защото съм прав... защото никога не ти се е случвало всичко това и ти не знаеш какво ми причини...

Последните думи на Александър се забиха като нож в гърдите на Ирина, тя потрепера от болката, която металното острие ù причини, повдигна глава и го погледна с очи, пълни със злоба, смразяваща, студена злоба, която вледенява в мига, в който се докосне до теб, след това отмести поглед към русото момче на бара, което все още гледаше към нея... злобата сякаш само за миг се превърна в болка, неописуема, пареща, жестока болка, която изгаря, изпепелява всичко, до което се докосне... устните ù се помръднаха, разтвориха се и тя леко прошепна:

-   Това е за теб, моя, моя любов... ти не знаеш какво ми причини...

Никой не чу тези слова, нито видя на кого ги прошепна тя, само онзи, за когото бяха предназначени разбра и леко наведе глава. До нея Александър не спираше да нарежда:

-          Не знаеш какво е да чакаш с часове телефонът да звънне, да поглеждаш към него всяка минута с надеждата на дисплея да се появи най-милото име на света. Не знаеш какво е всяка вечер, преди да заспиш, да отваряш прозореца и да търсиш под него едно и също лице, после да лягаш, оставяйки го отворен, за да можеш да чуеш стъпките ù, да ставаш всеки час и да поглеждаш навън, защото май чуваш гласа ù, защото май тя те вика... и после отново да лягаш разочарован и тръпнещ в  ново очакване... и така всяка вечер, години наред. Нима имаш представа какво чувство те обзема, когато си прошепнеш името на човека, когото обичаш, съвсем тихо, така че само ти да го чуеш и това име, чуто от самата теб, да те кара да се усмихнеш... нима ти се е случвало един и същи образ да те кара да се смееш и да плачеш едновременно, да те прави безумно щастлива и същевременно да те убива, причинявайки ти най-жестоката болка на този свят... нямаш никаква представа какво е да изпитваш всичко това, нито знаеш, че е напълно невъзможно да се излекуваш, че колкото и да бягаш от него, той, този образ, се връща при теб всяка нощ... да, нощите... не знаеш, защото никога не си обичала някого така, никога не си обичала истински човек, за когото ти просто не съществуваш или си част от пейзажа.

Александър млъкна...

Ирина отдавна бе спряла да трепери, ръката на Мая отдавна вече не я държеше. Сега тя гледаше Александър право в очите, без предишната злоба, гледаше го в очите и виждаше своите собствени, които бяха празни и угаснали...

-   Ти не ме познаваш, не знаеш нищо за мен... – тя млъкна и се опита да тръгне към вратата, но тогава Александър я спря.

-          Знаеш ли какво, пожелавам ти го, наистина, пожелавам ти да обичаш така, както аз обичах теб и да страдаш точно толкова, колкото аз страдах заради теб, пожелавам ти да чакаш да дойде нощта със страх и надежда, страх, защото знаеш, че човекът, когото най-много обичаш и ще обичаш някога, заспива сега до друга, а с надежда, защото си даваш сметка, че единствената възможност да го имаш за себе си е сънят.  Пожелавам ти да боли, точно толкова, колкото мен ме боля заради теб. Пожелавам ти да продължи дълго... и лицето му да живее до края в твоето сърце, да не можеш да го премахнеш никога и винаги, цял живот, да го носиш с теб, както аз ще нося твоето вътре в мен...

Александър навярно щеше да продължи, ако Мая най-накрая не се бе намесила.

-          Спри веднага! Ти наистина не знаеш нищо за нея, затова по-добре спри!

-          О, не, моля те, нека продължи, сигурно съм го заслужила - Ирина погледна сега към Александър, – но знаеш ли, малко си закъснял с тези клетви, дори много си закъснял с тях, защото всичко това вече ми се е случвало. Беше отдавна, много отдавна, много преди да се появиш ти. Всичко, което каза... вече съм минала през него и сигурно, ако ми беше останало сърце след това, в което да го нося, образът му щеше все още да е с мен, навярно щях грижливо да го пазя... Всичко това ми е познато и сега звучи като стара приказка... ти не ме познаваш, ако ме познаваше, никога, никога не би казал всичко това, просто би навел глава, ако само имаше някаква представа през какво съм преминала, просто не би имал смелостта да изречеш всичко това...

 …всичко това вече ми се е случвало, то беше отдавна, мина много време оттогава, минало, стара, погребана история, която ми отне всичко онова, от което имам нужда сега, нали е така, моя любов? – последните думи Ирина изрече с поглед, отправен към бара, точно към мястото, където допреди минута стояха двамата новодошли, сега едното място бе празно, врата се отвори и едно високо момче със светла коса напусна кафето.

Ирина се обърна към Александър, очите ù бяха все така празни, издърпа ръката си от неговата и излезе, без да поглежда назад, без да каже нищо. Мая изтича след нея, преди да отвори вратата спря и се обърна към Александър, който не бе помръднал от мястото си, загледан пред себе си, ръката му все още висеше във въздуха, сякаш все още стискаше тази на Ирина. Мая се усмихна, усмивка, изпълнена едновременно с болка, съжаление и ирония:

-          По-добре ли се чувстваш сега, след всичко, което каза? Дано да е така, поне за някого да е било от полза всичко това!

Тя затръшна вратата след себе си. Не изчака да чуе отговора. Такъв и не последва.

В кафето след около минута мълчание се разнесе познатата глъчка от отделни, безсмислени, ежедневни разговори... до прозореца стоеше едно момче, средно на ръст, с черна коса и гледаше пред себе си, без да вижда нищо...

Отстрани на заведението, до стената в прясно натрупалия сняг, бяха седнали две момичета. Едното бе закрило очите си с ръце и плачеше, сълзи, които извираха от една черна дупка някъде в нея, а другото я бе прегърнало и мълчаливо се опитваше да го успокои...

В едно такси, профучаващо някъде през крайните квартали на града, пътуваше едно момче, високо, с руса, светла коса и слънчеви очила. Гледаше през прозореца на колата и виждаше много неща, неща... които отдавна бяха изчезнали от тези места.

 

 

 

© Деница Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??