„Няма да умреш!!!”

В едни по-различни времена, когато имало безкрайни гори и поля – изпълнени с магически създания и хора, живял Келвин – младеж едва прехвърлил двадесет години, с огромен потенциал за воин и още по-голям – за магьосник.

            Той имал мечта – да влезе в битка с боен рев – равняващ се по сила с тази, която бушувала в него. Мечтата му била невероятно обикновена за останалите момчета, но същевременно непостижима за Келвин – понеже той се родил ням.

            Най-много го боляло, когато чувствал нужда да говори, да крещи или да шепне, но не можел. Всяка негова битка приключвала без израз на емоции, без думи – просто бързо и тихо. Единствената му полза, ако в проклятието му можело да се открие такава, била, че той станал един от малкото магьосници (особено на неговата възраст) , овладели силата до такова съвършенство, че да не се нуждаят от думи, които да я направляват. На него елементите се подчинявали чрез силата на ума, а не чрез тази на говора.

            И така – с арсенала си от умения и с мечтата в сърцето си, Келвин вървеше през гористата местност в близост до дома си.

            Тъкмо когато прескачаше една локва, причина за която бе вчерашният дъжд, младежът чу крясък. Помисли си, че вероятно е някоя от безбройните птици, населяващи тази магическа гора, но вторият писък опроверга тезата му. Определено бе човешки – женски. Нарамил ножницата с меча си, Келвин хукна по посока на гласа. След малко, когато писъкът прозвуча за пореден път, Келвин разбра, че е на няколко метра от източника му.

            Бе стигнал края на една невисока скала. Погледна през ръба ù и видя, че на няколко метра надолу – върху един голям скален къс, седеше красиво момиче, приблизително на неговата възраст, доколкото можеше да прецени за мига, в който я гледаше. Веднага разбра причината за крясъците на момичето. Около него се бе събрала малка глутница вълци... Виждаха се три, но Келвин бе сигурен, че в гората наблизо дебнат още – в случай, че някой се намеси и опита да спаси плячката им... някой като Келвин.

            В момента, в който му хрумна тази идея, чу ръмжене зад гърба си. Завъртайки се, изтегли меча от ножницата му... Зад него се бяха изправили останалите три вълка от глутницата, които изумяваха с ръста си... Но Келвин нямаше време да им се наслаждава... Извикана от необходимостта – магията му се подчини и светкавици обвиха острието на меча – нажежавайки го до бяло. Той замахна към първия атакувал го вълк и, благодарение на силата на магията, го разсече на две.

            Огледа се и видя, че е застанал между другите два... Отбеляза го по-скоро като факт, а не защото се притесни – бе във владение на магията си...

            Замахна към единия, но той, почерпил от опита на вече мъртвия си другар – не атакува, а отстъпи от пътя на меча... Това бе и грешката, която му коства живота...

            Келвин спря потока на енергия, изтичаща от ръката му, и се наведе точно навреме, за да избегне острите зъби на вълка, на който бе обърнал гръб. Воден от магията в себе си, Келвин проследи движението на главата и заби острието на меча си във врата на звяра.

            Преливащ от адреналин, смесен с енергията на дарбата му, младежът се насочи отново към ръба на скалата. След битката се бе изпотил, но при гледката долу, по тялото му попъплиха ледени тръпки... Вълците почти бяха докопали жертвата си, но изглежда случилото се върху скалата бе отвлякло временно вниманието им. Келвин обаче знаеше, че няма да отнеме много време, преди да се окопитят, затова, отново воден от нуждата, призова магията си и изпрати огън по зверовете. Два от тях загинаха в пламъците, но последният бе още жив и с яростен вой се насочи към ужасеното момиче, виждайки, че то е причината за смъртта на братята му.

            С един скок звярът бе до нея, а докато се намираше в такава близост със жертвата си – Келвин не можеше да направи магия, за да не нарани и момичето. Келвин гледаше с нарастваща паника как вълкът се готви да разкъса жертвата си, а той – магьосникът... воинът... не можеше да направи нищо – дори не можеше да ù извика...

            Келвин скочи от скалата, но в секундата, когато го правеше – вълкът затвори хватката си върху ръката на момичето и я разкъса... Следващата захапка направи същото и с единия ù крак... Нечовешките ù писъци замряха след втората атака... Всичко се развиваше прекалено бързо... В един миг Келвин скачаше от скалата, а в следващия, сякаш в сън, се видя как забива меча си в корема на освирепелия вълк и го разпаря догоре...

            Пое главата на момичето в ръце и погледна ужасяващите ù рани... Беше безнадеждно... знаеше го, но не бе съгласен да го приеме. Придвижи ръка над раните, когато момичето отвори очи и го погледна... Той спря движението си и отвърна на погледа ù. Момичето имаше големи сини очи – сякаш да гледаш небето в красив летен ден... Когато погледите им се срещнаха, Келвин видя как искрата живот в тях гасне... Въпреки това дъхът му секна... тя бе непонятно красива... и умираше в ръцете му... Очите ù се затвориха отново, а нуждата за пореден път се събуди в него и магията сама намери центъра на спокойствието му – нейния извор – и се вля в момичето.

            Келвин усещаше как тялото под него потрепва от енергията, вливаща се в него, но не можеше да спре потока... Направеше ли го – тя умираше... След малко – не знаеше колко точно – дали минута или час – пред него се разкри истината... Усети как животът му изтича заедно с магията и се влива в момичето... Разбра, че той има силата да я спаси, но с цената на собствения си живот... Балансът в магията го изискваше – живот за живот.

            Той бе този, който трябваше да избере кой да живее – дали да я спаси и да умре, или да я остави... Още преди да е решил – знаеше какво ще направи... Продължи да изцежда живота от себе си и да го дарява чрез магията на момичето...

            Когато и последните капки енергия изтекоха заедно с живота му – Келвин усети как светът наоколо почернява, а той се свлича върху камъка.

            Последното, което видя, бе как момичето отново отваря очи и погледите им се пресякоха за втори и последен път...

            Последната му мисъл бе, че животът бе придобил смисъл, точно преди да се раздели с него...