Знаеш ли, Красавице, никога нито едно живо същество не е правило за мен и половината от това, което си направила ти.
Както ти казах ти си единствения човек, който ми е давал толкова нежност и любов, а аз... едва ли ги заслужавам. И в най-смелите си мечти не съм и предполагал, че това изобщо може да съществува.
Но искам да ти кажа нещо. Това, което ти давах на теб ти си го заслужила по един или друг начин. И това всичкото все още седи тук прибрано в кутията на душата ми и чака да дойдеш и да си вземеш отново, защото то е за теб. Само за теб и за никоя друга. Защото няма друга като теб, няма и никога няма да има.
Да сигурно ще има други, но какво са ми виновни те, че ще пият кафето си със захар, че просто няма да се протягат като теб, че няма да ме наричат така, както ти ме наричаш, че не ми крадат бирата от хладилника само, защото не пият бира?
С какво някой друг заслужава вечното ми раздразнение и недоволство от това, че... не е Теб?
А какво заслужавам аз.... точно това, което получавам.
Обичам те.
© Слънце Антимов Всички права запазени