Дългите, студени нощи се нижеха една след друга - еднакви, безкрайни и болезнени. Жените, децата и старците отдавна бяха изведени от града, а мъжете лежаха зад стените, увити в разпокъсаните си наметала. Обсадата се беше проточила прекалено дълго. Есента беше мека, а реколтата- добра и за известно време надеждата се бе задържала във въздуха над града. Скоро обаче снегът затрупа мечтите за спасение. Студът беше непоносим, гладът обръщаше мъжете едни срещу други, но най-страшно от всичко беше очакването на следващия щурм. Атаките бяха непостоянни. Понякога минаваха седмици без никакви сблъсъци. Това беше пагубно за шепата изгладнели, дрипави войници, които очакваха съдбата си зад стените на обречения град. Всички се надяваха на една последна битка, която да реши всичко и да ги избави от агонията, но тази битка така и не идваше. Врагът беше предпазлив. И с право - имаше цялото време на света. Катапултите бяха сринали почти изцяло източната стена. Там беше пратена основната сила на защитниците. Отрядът на Лобо. Мъжете му все още държаха стената и отблъскваха внезапните нападения. Самият Лобо беше загубил дясната си ръка в едно от сраженията, но въпреки това продължаваше да стои редом с останалите. Никой не знаеше какво е довело този мъж на това прокълнато място. Някои говореха, че когато бил малко момче, Лобо често ловувал в Кралския лес. Един ден попаднал на дирите на бял елен, проследил го и го убил, а от рогата му си направил корона. Всички знаеха, че е лоша поличба да убиеш бял елен и за наказание Лобо трябвало да умре в битката за Кристалния град. Други шепнеха, че това бил духът на Забравения крал, дошъл да спаси народа си. Войниците обичаха да си измислят истории за Лобо, докато имаше храна и студът все още не се беше просмукал в натъртените им кости. Вече не. Никой не говореше за тайнствения наемник. Беше само въпрос на време да се срине в снега със стрела в окото или меч в стомаха. Но Лобо се държеше. Не беше издал звук, когато бяха отсекли ръката му. Няколко момчета се кълнеха, че дори се беше усмихнал. Лобо просто беше вдигнал меча с другата си ръка и беше продължил да се бие.

                -Изглежда, че тази нощ ще спим спокойно – подметна Рев.

                -Никога няма да спим спокойно – отвърна Лобо.

Бегла усмивка се изписа по лицето на другия мъж.

                -Забравих с кого говоря – каза той – ако се измъкнем оттук, ще ти припомня какво си казал.

Лобо не отговори.

                -Свърши ли зимата, ще се справим. Човек не може да се бие в този студ – Рев протегна треперещи ръце към малкия огън – а и ще дойде помощ...

                -Не го мисли. Ще сме мъртви дотогава – рече Лобо.

Двамата стояха на импровизираната наблюдателница – бяха нахвърляли дървета и останки от разрушените от катапултите къщи, зад които се криеха и пускаха по някоя стрела. Много от новаците в отряда се бяха отказали да се опитват да подхванат разговор с Лобо. Рев обаче го познаваше от прекалено дълго време.

                -Аз пък казвам, че ще се измъкнем – ухили се Рев – и тогава ще трябва да ми дадеш половината си надница. Как ти се струва?

Крайчетата на устните на другия наемник се свиха в някакво подобие на усмивка.

                -Ако се измъкнем, вземи всичко.

                -В добро настроение си, а? – Рев го сръчка с лакът.

                -В същото, в което бях, когато ме видя за пръв път – отвърна Лобо и прокара пръсти по парцалите, с които беше увит чуканът на дясната му ръка.

Това не убегна на Рев и той попита:

                -Как се справяш? Ръката имам предвид – махна неопределено – болката сигурно е...

                -Болката е нищо – прекъсна го Лобо – баща ми казваше, че болката е цената, която плащаш за мястото си в Другия свят.

                -А ти как мислиш?

                -Мисля, че баща ми беше глупак. Болката е като досадна муха. Можеш да я прогониш, ако искаш.

Рев изсумтя.

                -Как тогава знаеш, че си жив? Че още си човек?

                -Не го знам. Не ми е нужно да го знам.

Рев се загледа в играещите пламъчета на огъня. Трудно беше да се говори с този мъж. Но Рев го разбираше. Знаеше всичко.

                -Лоб, защо останахме тук? Шамбеланът избяга, договорът ни вече не е в сила. Можем да си тръгнем... – попита.

                -Свободни сте да си тръгнете – кротко отвърна едноръкият наемник.

                -Знаеш, че няма да го направим. Отговори ми! – тросна се Рев.

Лобо вдигна поглед. Беше трудно да гледаш такъв човек в очите. Бяха дълбоки и червени. Онова червено, което мъжете никога не забравят. Студеното, съскащо червено на първата пролята кръв. Хората говореха, че очите на Лобо могат да убиват. Че това била кръвта на белия елен - знак, че този човек е проклет от вечността. Беше нещо още по-лошо. Очите на Лобо бяха безразлични.

                -Хора като мен и теб, Реван, трябва да вършат това, което умеят. Какво ще правиш ако си тръгнеш?

Рев отметна кичур от косата си назад.

                -Ами, ще изхарча парите си. Знаеш... жени, вино...

                -Можеш да имаш всички жени и цялото вино на света. Но нищо няма да промени това, което си. Нищо няма да те спаси от смъртта. А накрая от теб ще остане само блед спомен.

                -Ободряващо е да се говори с теб – промърмори Рев.

Лобо продължи.

                -Когато душата ти отлети към Другия свят, ще търсиш златните порти. Ще се луташ, ще се взираш, но няма да ги видиш. Защото няма златни порти. Няма друг свят, а аз и ти сме просто две капки дъжд, които ще потънат в земята. Забравени и безполезни.

Реван не отговори. Той знаеше. За миг си представи топлината на някоя кръчма. Представи си ръцете на жена, обвити около врата му. Смехът на деца... Студен повей го изтръгна от мислите му. Загледа се в Лобо. Никой човек не заслужава такава съдба, помисли си Рев. Често се чудеше дали не беше имало начин да му помогне. Да поправи всичко. Чудеше се дали някъде там, имаше друг живот за Лобо, по-щастлив и по-спокоен. Дали Лобо би искал такова нещо?

Среброкосият мъж се изправи и се отдалечи с тихи стъпки. Застана на стената и се загледа в палатките, струпани на безопасно разстояние пред стените на Кристалния град. Вятърът разрошваше косата му и размяташе парцалчетата, на мястото на които до скоро десницата му беше въртяла меча. Рев го проследи с поглед. Той знаеше. Лобо беше дошъл да търси смъртта.

Снежната виелица беше затрупала всичко. Зад стените на града войниците се бяха скупчили около огньовете. Някои бяха извадили късмет и сега въртяха мършави плъхове на дървени пръчки. Вятърът пищеше в ушите им, а отчаянието си проправяше път към коравите им души. Мъжете стояха мълчаливо, в мрачно очакване на последния щурм. А последният щурм все така не идваше.