Огромният мъж зарови брадвата си в черепа на катерещия се по стената войник. Всички диваци бяха изклани. На първа линия вече бяха хвърлени корави мъже с опит и устременост. Битките се ожесточаваха. Смъртта стискаше Кристалния град в задушаваща хватка. Хака измъкна окървавената си брадва и замахна към следващия мъж, който му се нахвърли. Не можеха да преминат покрай него. Не можеха да го свалят. Хака щеше да остане на стените до самия край. Усмихна се. Не си бе представял, че животът му ще свърши тук, на края на света.

Мразовития вятър, който шибаше лицето му бе добре дошъл след вонята в тясната килия. Хака се огледа. Бяха спрели поредната атака. Изплю кръвта, която се беше събрала в устата му и се захвана да чисти брадвите си.

                -Още се държим, а? – подхвърли му притеснено някакъв минаващ войник.

Хака кимна разсеяно и сведе поглед към оръжията си. Не обичаше езика им, а тези овце не знаеха речта на горския народ. Не знаеха що е кураж. Той отново се изплю. Загледа се към източната стена, където се биеха онзи среброкос демон и хората му. От този човек трябва да се страхуваш.  

Хака гледаше на защитниците на стената с презрение, но знаеше, че вече е един от тях. Бяха слаби и страхливи, но щяха да пазят гърба му, когато удари моментът. Той щеше да направи същото за тези малки човечета, въпреки всичко. Омекваш, куче, рече си той. След като почисти брадвите си, внимателно ги пристегна с каишите на гърба си и се отправи към огньовете. Умираше от глад, а долавяше миризмата на печено месо. Онези червеи пак са намерили нещо.

Там, откъдето идваше, всички ненавиждаха мъжете, които бягаха от битка. Когато някой беше ранен, най-голямото достойнство бе да се изправи и да се хвърли отново в боя.  Тук в Кристалния град имаше неколцина плъхове, които си бяха живи и здрави, но Хака не ги виждаше по стените, щом се надуеха бойните рогове. Доколкото бе разбрал, тези мъже бяха някакви писари. Адвокати. Магистри. Хака не разбираше тези думи и не можеше да си обясни защо позволяваха на мъжете да се крият на сигурно, докато други даваха живота си в битка. Ако зависеше от него, отдавна щяха да загубят главите си, но тук Хака трябваше да мълчи. Тук бе просто войник, нищо повече. А и плъховете се оказаха полезни. Обикаляха изоставените къщи и търсеха храна. В добрите дни намираха по някое прасе, което се луташе из улиците, изоставено от господаря си, когато е избягал. Дано днес е такъв ден.

Прасе нямаше, но нещо се печеше на един от огньовете и ухаеше добре. Хака се приближи и разблъска насъбралите се войници. Понечи да посегне към цвърчащото месо, когато някой го  стисна за рамото. Или поне си мислеше, че го стиска. Хака се обърна и погледна надолу. Винаги трябваше да поглежда надолу. Нямаше мъж, който да се мери с него. Още не.

                -Делим по равно – озъби му се войникът – започваме от по-старшите.

Хака изръмжа и му обърна гръб. Отново усети хилавата му ръчичка на рамото си. Без да се обръща стисна китката му в своята и я изви. Мъжът изпищя от болка, и отпусна счупената си ръка във въздуха. В този момент друг войник се нахвърли върху Хака. Беше повален по-бързо и от предшественика си. Мъжете наскачаха от местата си и се втурнаха към гиганта.

                -Спрете! – чу се глас, но никой не му обърна внимание.

-Спрете веднага! – повтори гласът.

Никаква реакция. Тътенът на боен рог се извиси над стените на града и прекрати схватката. Войниците се спогледаха учудено. Врагът никога не подновяваше нападението си толкова скоро. Един по един се изнизаха от малкия площад и се качиха на стените. Хака реши да смени позицията си и се отправи към източната част. Искаше да види как се бие онзи демон. Искаше и демонът да види него.  Пред стените се бе събрал малък отряд. Прекалено малък за каквото и да било. Този път битката беше кратка. Не беше дори битка. Мъжът се бе стрелнал като светкавица покрай стрелците на една от кулите и бе продължил да тича по дължината на стената. По пътя си покоси трима или четирима мъже, Хака не успя да проследи движенията му. Онзи застина за миг и пусна двете къси остриета, които носеше.

                -Не! – Хака чу някой да крещи – Свалете го! – но беше твърде късно.

Мъжът се засили и се вряза в строените по западното крило войници. И избухна.

***

Когато се опомни, всичко беше приключило. Пред стените нямаше никого, а група мъже пренасяха изгорелите тела на своите братя по оръжие.

                -По дяволите! – ругаеше червенокос младеж – Видя ли това, Лоб?

Това прикова вниманието на Хака. Момчето говореше с червеноокия демон. Хака се приближи, пристъпвайки леко, и се заслуша.

                -Виждал съм такива на юг – кимна демонът.

                -Разбира се... – засмя се младежът – какво беше това?

                -Сенири – обясни червеноокият, когото наричаха Лобо – мажат телата си с взривна смес. Пробиват си път през редиците на врага и... Видя какво правят.

                -По дяволите – момчето ругаеше и кършеше ръце – ами ако се беше хвърлил към нас?

                -Щяхме да го свалим – отговори Лобо.

Другият не изглеждаше убеден.

                -... или щяхме да умрем – допълни демонът.

Момчето въздъхна и срита някакъв камък, който полетя към земята долу.

Хака разбра, че разговорът е приключил и се опря на една от наблюдателниците.  Докато гледаше как носеха димящите трупове, се сети за Крадар. Изведнъж съзря ясно разкривеното си от триумфалната гримаса лице, докато хвърляше факлата. Градът изгоря до основи. Малцина успяха да избягат, но Хака и останалите ги бяха причакали и се бяха погрижили. Но онези мъже вече ги нямаше. Хака имаше нови другари. Не ги беше желал, но нямаше избор. Ако искаше да живее, ако искаше да се бие, трябваше да се примири. Лъв сред овце, помисли си, какво ли щеше да каже баща му? Никога нямаше да се върне в леса. Никога повече нямаше да бъде един от горския народ. Щеше да умре тук, в снега, сред страхливци и червеи. Но щеше да умре с брадвите си в ръце и щеше да вземе мнозина след себе си. Една снежинка кацна на бузата му. По-добре е от вонящата килия.

***

Последното настъпление не успя да ги изненада, но числеността на вражеските редици им даде решителното предимство. Свършваше се. Хака беше притиснат от петима мъже, които безуспешно се опитваха да пробият защитата му. Великанът въртеше брадвите си с прецизността на танцьор. Целувката на смъртта застигаше враговете му. Не и днес. Бяха го ранили на няколко места и погледът му започваше да се замъглява. Със сетни усилия вдигна очи към небето. Слънцето си бе пробило път иззад мрачните облаци. Хубав ден да умреш.

Хака си пое дълбоко дъх и замахна. Разби главата на един от войниците, но брадвата му се заклещи. Хвана второто си оръжие с две ръце и размаза друг войник в стената. Но това бе достатъчно на останалите да си проправят път към него. Чу съскане на метал и в следващия момент кръвта шурна от дясната му ръка. Остра болка прониза и лявото му бедро. Хака се стовари тежко на земята и видя острието, надвиснало над главата си. В този момент нападателят му се строполи до него. Хака зърна лицето на младежа, приятелчето на червеноокия демон. Зад него стоеше и самият Лобо с лице, покрито с кръв.

Хака се ухили. Хубав ден да умреш, още по-хубав ден да живееш.