Денят си отиваше над червените пясъци на Енра. Огромното слънце скоро щеше да залезе зад океана, а на небето да изгрее голямата Бяла Звезда. Дея повдигна с мъка своето огромно туловище и се понесе бавно към скалата. Наближаваше часът на бурята и тя трябваше да бъде там навреме за поредната си порция енергия. Плъзгаше се по отдавна утъпканата пътека, пазеща следите ù. Твърдите люспи по гърба ù проблясваха, отразявайки последните слънчеви лъчи, а дългата ù, дебела опашка се извиваше на няколко метра назад. Скоро щеше да достигне подножието на скалата и после с мъка да се изкатери до върха ù, където най-лесно можеше да улавя енергията. Отдавна беше установила, че това е мястото, откъдето най-добре се поглъщаха животворните лъчи и, макар че върхът беше твърде висок, тя всеки ден изминаваше дългия и труден път. Късите ù крака се захващаха за ръбовете на скалата и тя пропълзяваше все по-нагоре. Почти беше стигнала до върха, когато въздухът се наелектризира, силно пукане огласи всичко наоколо ...