През лятото посадихме цвете. Беше толкова мъничко и крехко. Никой не вярваше, че ще оживее. Ние двамата се грижехме за него. Аз носех всеки ден вода, ти го поливаше и заедно се любувахме на хубостта му.
След време другите го видяха. Забравиха насмешката, с която говореха за него. Сега му се радваха отстрани. А то, цветето, наистина беше прекрасно – с блестящ аленочервен цвят, в който се отразяваха слънчевите лъчи и здраво стъбло, което го крепеше в бурите.
А за нас си беше нашeтo цвете. Пазехме го и не позволявахме никой да го откъсне. Не че имаше как – корените го държаха здраво в земята.
Един ден ти забрави да го полееш. На следващия – също... То заплака. Аз видях сълзите и плаках заедно с него. Поливах го сама, но то искаше двамата с теб да се грижим за него.
После ти разбра, че красотата, която сме създали, трябва да бъде спасена, защото е по – ценна от всичко останало. Върна се при цветето. И то отново разцъфна. За нас. А ние пак бяхме щастливи и сияехме, като го гледахме как став ...