“Отвори очи. Моля те, отвори очи.”

Лежах на студената земя и се гледах отвисоко. Чувах мислите на минувачите: „Мъртва е”, „Толкова е млада”, „Колко е ужасно”...

„Хайде, отвори ги. Просто ги отвори.”

Лежах на студената мокра земя. Колко красива гледка бях отгоре. Хората минаваха, спираха и после ме подминаваха.

„Знам, че можеш. Ще се справиш.”

Лежах и се гледах. Бях там и тук едновременно, но другите не знаеха. Чувствах се така лека, а исках да натежа, за да мога да падна и да се върна на студения цимент и да отворя тези очи.

„Давай. Знам, че го можеш.”

Стоях си там горе, където бях в последния си миг от живота. Стоях и просто гледах. Дори не можех да мисля. Чудя се дали преди това също можех да мисля?

„Моля те. Отвори ги”

Видях я. Видях червенината, която се стичаше по мократа улица. Беше моята кръв. Така меко червена, така леко и плавно се движеше и се сливаше с дъжда.

„ОТВОРИ ГИ!!!”

Не мога! Не мога и няма да ги отворя. Този глас ме побъркваше. Само ме водеше. Насилваше ме. Беше в мисълта ми. Моят убиец – Любовта.