Ако искайте вярвайте, но за мен градският ни транспорт е бил, е и ще пребъде като национална гордост. За малко щях да забравя – отскоро е и поредната европейска забележителност. Защо ли, ще ме попитате. Много просто. В тези смутни времена на оцеляване, когато човек за човека не е приятел и брат, а недоволен митничар, софийските автобуси и тролейбуси проявяват безценното чувство на взаимопомощ. Безкористна колегиална взаимопомощ. Именно това ги кара да не щъкат самотни през 5-10 минути по линиите като сирачета, а да се движат в стройни групи по 3-4 коли, плътно една зад друга. И то на час по лъжичка. Ако някоя се повреди, другите да се притекат на помощ.
И какво толкова се е случило, та хората по спирките негодували? Нали до края на работното време все ще мине още някоя група коли. Само където никой не е сигурен до края на работното време на първа смяна или на трета. Но важното е, че ще минат. Стига вече черногледство!