Колкото и да се мъча, проклетата шапка не желае да се намести върху главата ми и се плези на избелелия, протрит на места ръкав от старото маскировъчно яке; враждува с предизвикателното злато на косата и сякаш упорито се стреми да докаже, че всъщност е елемент от нещо по-различно - бодливо и разръфано парче от спомен, връхлетял ме изневиделица, като внезапен сняг, изстудил шампанското на гнева ми.
В огледалото съм аз, очите - зелени, лукави, сега изненадващо напръскани със светлина, навярно от лапите на лекомислените слънчеви зайчета, кръстосали уши като шпаги на ръба на прозореца или, може би, пречупени лъчи в сълзата на спомена, който е и внезапното синьо на нафуканото дънково яке, и избодените ми пръсти, победили с гордост острото самочувствие на шевната игла, и поточето на конеца, бълбукащо със смеха на забързаните ми ръце, опитващи да превърнат едно отражение в неговия първообраз и така да мога неотлъчно да те придружавам в безконечните ти странствания. Ето че отломъците започват полека лека да общуват, да разговарят и да придобиват формата на една причудлива шапка, която би примирила своенравието си единствено положена върху главата на притежателя на якето, облепено с моите пръсти, но ти замина и те не могат повече да се намерят, освен в разфокусирания обектив на моето въображение. Аз обаче, предпочитам импулсите на самосъхранение да обладаят сърцето, да накъсат моменталните фотоси и да се скатая в собственото си безсилие от подлите инжекции на времето.
От огледалото закачливо ми намига ухилена персона, която изчезва в лека мъгла, за да изплуват вятърничави, топли като пясък коси, разрошена брада (или може би нямаше брада и коси), но положително властни, силни в раменете ръце, с непонятно фини китки и странно чупещи се пръсти, които галеха така, че плътта ми пламваше само при мимолетно докосване. А пред огледалото съм аз, тук и сега, като празна орехова черупка, внимателно залепена от милостта на времето, за да прикрие голословието на пустотата. Там, в огледалото, тя е щастлива в прегръдките ти като вълшебни звуци, изтръгнати от цигулката в миг на творческо умопомрачение, влюбена в креслото, което те приютява, в аромата на тялото ти, запечатан на леглото й, в ехото на думите ти, в угарките от цигари, докоснали твоите устни, в света, където си ти и всичко, новородено и наречено с твоето име, за да живее вечно. Там, в огледалото, тя те очаква търпеливо, с усещането, че сърцето й не би издържало стъпките и отварящите се врати, с подозрението, че би била безсмъртна, ако я нямаше заредената пушка на спомена. Там тя е до теб, с напукани от жажда устни, една неосезаема реалност, в която всичко грешно и непозволено, противоречиво и дори пошло придобива аристократично-луксозната патина на неизживяна любов и чиста красота. Тя и ти сте там, зад кристалната лъжа на огледалото, докато между декора на целувките и паяжината на страстта не се промъкна аз, гарвановото крило на самотата; видение от обратната непозволена страна на огледалото, връхлетяло за да узакони днешния ден и всички последващи земни дни, преживени без теб. Аз - готова на всичко, за да си върна отново знамето на илюзиите, което вие двамата безцеремонно и без битка ми отнехте. Защото ти си отиде като птиците, но ако разумът и сърцето ми те изгубят, значи смисълът и прекрасното завинаги са ме напуснали и животът ми ще се превърне в детайл, във фрагмент от нещо по-цялостно, в една стая, където мирно съжителстват претенциозното дънково яке, усетило се като неудобен свидетел на еуфоричните нощи, алкохолните изповеди, отрезвяващите плесници на утрото. Животът ми ще се превърне в капка от реката на отмъщението и яростта, защото ти отлетя като птиците, но взе със себе си нея, щастлива усмихната, сгушена в прегръдките ти, съставена от дух, материя и стерилна усмивка, подвластни на теб - дом, хляб и вино; дни и нощи, понякога изтощени от безплодни разговори и банални свади за дреболии, понякога мълчание, но никога, никога самота, отсъствие и металния блясък на студа върху устните.
Защото ти си отиде, но аз ще продължавам с упорството на изплашено дете да крия хищните, жадни за любов очи под проклетата шапка, ще се заинатя и ще я нахлупя най-после върху поизбелялото злато на косата. Ще се блъскам в своята черупка, постепенно ще се изгубвам в чужди ръце, в копнежа да различа, в пътища, които очертават кръга на безизходицата и оглупяването, ще се смалявам и ще изчезвам - Алиса в реалния свят - докато накрая, след усмивката на котарака, ще останат само козирката и ръкава на старото дънково яке, които ще упорстват в скиталчеството си да ме търсят, да преследват другите остатъци от спомена и когато се намерят, да обединят силите си и да ме изхвърлят от тяхното битие. Аз няма да тъгувам, ще бъда щастливо-скрита в огледалото, а пред него ще кокетничи тя, облегната на рамото ти, с безгрижна усмивка, доверила се на якето, нахлупила шапката, която покорно ще обгръща изящните й коси, и някак странно ще й отива.
© Цонка Людмилова Всички права запазени