,,Ограбен живот,, - вулгарен роман - 15-та част

Когато спряхме до колата на Шопа, през една пресечка от блока на Дебелия, часовникът на телефона ми показваше двайсет и един часа. Той ни обясни точно кой подред е входът и от коя страна се намира апартаментът, в който искахме да проникнем. Прехвърлихме се в неговата кола и той пое към заведението, в което искрено се надявахме да намери онзи бандит. Аз лично бях много притеснен, сърцето ми се опитваше да пробие гръдния ми кош и да ме погледне в очите. Имах чувството, че ако се заслушам по-внимателно, ще го чуя как бясно препуска в гърдите ми. Вичонти изглеждаше привидно спокоен, но аз бях сигурен, че полага усилия, за да изглежда така. Времето минаваше много бавно. Бяхме паркирали колата през два входа и можехме ясно да наблюдаваме какво се случва, без да има голяма възможност някой да ни забележи. През пет минути поглеждах към телефона си и явно това раздразни детектива.

         - Стига си нервничил – каза ми той. – Каквото трябва да стане, ще стане. С нерви нищо няма да постигнеш.

         - Извинявай… аз просто…

         - Запомни ли всичко, което трябва да направиш? – попита ме той.

         - Да, всичко.

         - Добре. А сега се успокой.

         Отново настана тишина. Молих се Шопа да намери Дебелия и всичко да мине по план. Вече минаваше десет, когато телефонът на Джилянов иззвъня. Аз подскочих стреснато.

         - Слушам те – каза той. – Аха… добре… О’кей, не го изпускай от очи. Ние започваме да действаме – затвори и се обърна към мен. – Май нещата се нареждат. Засега всичко върви по план. Дебелия току-що е отишъл в заведението.

         - Значи започваме, така ли? – попитах аз и почувствах слабост в краката.

         - Да, готов ли си?

- Така мисля – несигурно му отговорих.

         - Само искам да си спокоен. Всичко ще се нареди както трябва. Представи си какво може да е причинил тоя изрод на Нора. Сега трябва да покажеш на какво си способен, за да видиш момичето си отново, за да бъдеш свободен. Тези гадове искат да ни видят мъртви, но надали са предполагали, че ние ще нападнем първи. Трябва да си смел, Емо. Бъди смел.

   Думите му ми повлияха и аз почувствах приток на енергия и решителност. Този ужас трябваше да свърши. Веднъж завинаги.

         -  Хайде тогава, да не губим време – казах и излязох от колата. Детективът ме последва.

         Лесно намерихме входа и жилището. Беше на втория етаж отдясно. Джилянов бръкна в джоба си, извади два чифта хирургически ръкавици, които сложихме веднага на ръцете си. После изкара нещо като сгъваема ножка, избра един накрайник и се доближи до ключалката. Въпреки че беше тъмно, не мина много време и се чу глухо изщракване, натисна дръжката надолу и вратата се отвори. Шмугнахме се през нея по най-бързия начин и той веднага я затвори, като не забрави да я заключи отново.

         - Не пипай нищо и не пали осветлението – отново ме предупреди той.

         - Спокойно, не съм идиот.

         Стъпвахме на пръсти, като много внимавахме да не издаваме никакъв шум. Последователно проверихме всички стаи и се вмъкнахме в хола, който се намираше срещу входната врата. През големия прозорец, който беше почти до земята, влизаше достатъчно лунна светлина, за да може лесно да се ориентираме в обстановката. Беше необичайно хладно. Тогава забелязах климатика, който охлаждаше помещението на тих режим. Явно на Дебелия не му пукаше колко ток плаща. А и защо да му пука - нещата, с които се занимаваше, бяха доста доходоносни. Холовата гарнитура беше отляво на вратата. Състоеше се от диван, два фотьойла и две табуретки. Срещу нея, на семпла секция, беше поставен огромен телевизор с плосък екран. По секцията имаше подредени чаши и ваза с някакво цвете (предполагам изкуствено).

         - Ела тук – подкани ме Джилянов. – Помогни ми да преместя този фотьойл до секцията срещу вратата.

         Помогнах му. Той се настани на него и извади пистолета си. Този път не изкара пълнителя, а само спусна предпазителя надолу и вкара патрон в цевта. Аз съответно седнах на другия фотьойл, който беше почти опрян до прозореца на терасата и беше далеч от вратата на хола. Зачакахме. Знаехме, че Шопа ще ни се обади, когато оная свиня тръгне да се прибира. Беше изминало доста време откакто бяхме в апартамента, когато телефонът на детектива звънна.

         - Тръгна ли ? – попита той. Колкото повече слушаше какво му се говори, толкова повече изражението на лицето му ставаше напрегнато. Накрая каза:

         - Добре. Ясно. Идвай по най-бързия начин при нас, дано успееш да го изпревариш. Като си тук, ми звънни.

         - Какво е станало? – попитах притеснен.

         - Онзи е бил с мотора и Ванката го е загубил. Казва, че се е отправил в тази посока. Бил е сам – прокара пръсти през косата си и каза да си изключа телефона. Изключих го.

         - И сега какво? – гласът ми трепереше от страх.

         - Сега се моли Ванката да дойде преди него. Иначе ще бъде трудно.

         Пулсът отново ми се учести, слепоочията ми щяха да избухнат. Затворих очи и се опитах да си възвърна нормалния ритъм. След не повече от десет минути Шопа се обади отново. Беше долу пред входа и се качваше към нас. Джилянов отиде отново до вратата и я отключи с шперца. Шопа влезе и бравата отново щракна.

         - Тръгна насам, сигурен съм – каза той, като влезна в хола. – Хубаво, че успях да го изпреваря. Сигурно се е спрял някъде за нещо.

         - То ще си покаже – каза Вичонти. – Дано само не реши, че не му се прибира тази нощ.

         - Дано.

         Размениха си ключовете на колите и Шопа седна на дивана, близо до мен. Обстановката беше напрегната. Бяхме като на тръни, в очакване да чуем шум от завъртане на ключ в патрона на бравата. Не чакахме дълго. Когато дойде този момент, аз бях пред припадък. Сега разбрах какво е да ти се присере от страх. Погледнах към Шопа и Джилянов. Изглеждаха ми напрегнати, но не от страх. Бяха като дебнещи хищници, които всеки момент ще се нахвърлят върху жертвата си. Светлина обля коридора. Чуваше се само шум от шумолене на найлонови торбички. Всеки момент Дебелия щеше да влезе при нас. Шопа се беше надигнал и застанал в позиция, която подсказваше, че ще напада. Джилянов държеше пистолета насочен към вратата на хола, а аз се стараех да не припадна. В момента, в който вратата се отвори и се показа едрият силует на бандита, още преди да успее да светне лампата, Шопа светкавично се хвърли към него и успя да му нанесе силен удар в лицето. Дебелия залитна към стената и в този момент получи още един юмрук. Главата му се удари в стената с такава сила, че се чу кънтене. Свлече се на пода като парцал. Това стана за не повече от две-три секунди. През това време Джилянов беше скочил на крака и беше насочил пистолета към главата му, Шопа го беше стиснал за гърлото, а аз бях изправен до масата и гледах втрещено.

         - Шихо, не стой като истукан, ами започвай да го връзваш – каза ми той.

         Аз се опомних, взех лейкопласта, който предвидливо Шопа ни даде, преди да замине към заведението. Бяха три ролки. Приближих се и тогава забелязах, че Дебелия не помръдва.

         - Залепи първо устата му – каза детективът.

         Започнах да обикалям с лейкопласта от устата към тила, докато не го омотах няколко пъти около главата му. След това го обърнахме по корем и започнах да връзвам ръцете. Продължавах така, докато не свърши ролката. Другите две ги изхабих на краката му. Джилянов го претърси и намери телефона му. Изключи го и го остави на масата. Дотук всичко беше минало добре, макар и не точно по първоначалния план.

         - Колко е часът? – попита Шопа. Детективът изкара телефона си.

- Единайсет и малко. Рано е още, но не ми се иска да се застояваме тук – погледна към коридора и видя оставените торби на портмантото. В тях имаше някакво уиски, ядки и колбаси. – Възможно е да си е поканил гости. Трябва да действаме бързо – погледна към мен. - Емо, ето ти ключовете за ,,Пасат,,-а. Слез, огледай се хубаво, и когато си готов, ми се обади.

         Аз си включих телефона и заслизах по стълбите. Навън всичко беше спокойно, не се виждаха хора, въпреки че вечерта беше прекрасна и прохладна. Спомних се, че когато бях дете, по това време още играехме на мижидарка пред блока с приятелите ми. Видях колата и влязох в нея. Запали от раз. С две маневри я паркирах пред входа и се огледах за последно. Не се виждаше никой. Изкарах телефона и набрах Вичонти. След второто позвъняване вдигна.

         - Чисто ли е?

         - Да, давайте – казах аз и затворих. Само дано някой не се появеше в момента, когато го изнасяха от входа. Но така или иначе вече нямаше връщане назад. Не след дълго ги видях да слизат по последните стъпала и отворих комбито. След не повече от десет секунди Дебелия лежеше превит на две в багажника, а ние заехме местата в колата. Шопа, както беше първоначалната ни уговорка, се качи в неговата кола и подкара пред нас. Ние изчакахме малко и след не повече от минута потеглихме след него. От багажника, където беше Дебелия, не се чуваше никакъв звук.

         - Шопа да не го уби тоя, бе? –попитах аз. – Ни мърда, ни шава.

         - Не, но може да се събуди чак утре. Яки тупалки има Ванката, а?

         - Направо му разказа играта. Като се сетя как му изкънтя главата в стената…

         Вичонти ме погледна, след което ме потупа по рамото.

         - И ти добре се справи… като за първи път.

         - Не знам дали е добре, но щях да окалям кълките от страх съвсем буквално.

         Джилянов се усмихна. Карахме през града още не повече от петнайсет  минути. Всичко мина нормално. Нямаше патрулки или някакви други изненади. Когато видях, че вече излизаме от Хасково, въздъхнах. Голямата опасност беше преминала, но докато не го разтоварим и вържем в мазето това копеле, не исках да се радвам. След час каране, паркирахме пред къщата на Мима. Колата на Шопа вече беше там и той ни чакаше до нея. Когато спряхме, се приближи към нас и каза:

         - Чисто е, не се вижда жива душа.

         Ние излезнахме от комбито и отворихме багажника. Шопа и Вичонти нарамиха Дебелия, а аз тръгнах след тях. Влезнахме в двора и заобиколихме къщата. Оставихме го до бетонните ù стъпала, под които се виждаше дървена врата, която водеше към мазето. Турука не помръдваше и аз сериозно се притесних да не би да е станало най-лошото. Явно и детективът си помисли това, защото се наведе и протегна ръка към врата му.

         - Има пулс. Жива е гадината.

         Шопа побутна вратата на мазето и се чу скърцане. Отвътре ни лъхна мирис на застояло. Той хвана Дебелия под мишниците и започна да го придърпва навътре. Аз и Вичонти му помогнахме, като го хванахме за краката. Когато влязохме вътре, миризмата стана ужасна. Миришеше на влага и плесен. По лицето си усещах паяжините, през които минавах. Накрая стигнахме до едно по-подходящо място и го пуснахме там. Тежеше много свинята му със свиня. Подпряхме го с гръб към една дебела дървена греда и Шопа започна да търси нещо, с което да го върже. За наша радост почти веднага намерихме едно старо въже. Когато Шопа се увери, че е здраво и не е прогнило от времето, се захвана да го връзва. Омота го толкова старателно, че дори и Худини да беше, нямаше да може да се измъкне.

         - Това е засега. Хайде да се качваме нагоре, че искам да ви кажа каква идея ми дойде  на ум, докато карах насам.

         - О’кей – каза Вичонти и провери да не би лейкопластът около устата на отвлечения да се е разхлабил. Като видя, че всичко е наред, се запътихме нагоре. Влязохме в познатата стаичка и седнахме на столовете около масата.

         - Казвай, Ванка. Какво си намислил? – подкани Джилянов Шопа.

         - Ами помислете какъв коз имаме в ръцете си, че тоя педал не разбра кой го е нападнал – започна да говори Шопа. – Сега като се освести, няма да има и най-малката представа къде се намира и кой го е отвлякъл. Сигурен съм, че ще си помисли, че е някоя конкурентна групировка, и ще се насере от шубе, защото ще мисли, че това е краят му.

         - Разбирам идеята ти – каза със задоволство детективът. – Продължавай.

         - Ами предлагам ви вие да не се издавате, а само аз да разговарям с него. Ще го накарам да си мисли, че съм човек, който е изпратен да го убие, ако не получи нужната информация. Сигурен съм, че ще се върже. И за секунда няма да се усъмни в думите ми. Никога не би предположил, че вие, жертвите, ще нападнете ловеца. Нали? – имаше голям резон в това, което каза Шопа.

         - Наистина е така – обадих се аз.

         - И аз мисля, че идеята е добра, даже най-добрата възможна – съгласи се детективът. – Мислиш ли, че ще можеш да изтръгнеш информацията, която ни е нужна?

         - Убеден съм дори. Само че може да използвам и сила. Да знаете – предупреди ни той.

         - Няма проблеми за това – каза Джилянов. – Стига да не го убиеш, прави каквото трябва.

         - Добре тогава. Аз ще слизам долу и ще чакам да се освести – Шопа се надигна от стола.

         - Ванка – Детективът му подаде диктофона и една празна касета. Каза му какво точно да го пита. Трябваше да научи къде Боро държи момичетата и как точно се охраняват, с кой работи в комбина, какъв е Мурад и накрая да намери начин да разбере кой е убил Явор и защо, без да се издава, че е с нас. Да се получи някак си спонтанно.  – Искам да запишеш всичко, което ни е нужно. И най-малката подробност е важна. Внимавай като му разлепиш устата, да не се развика.

         - О’кей, не бери грижа за това. Не мисля, че ще му стиска. От вас само искам да бъдете възможно най-тихи.

         - Имаш го – казах аз, като движението на ръката пред устните ми наподобяваше завъртането на ключ.

         Шопа отиде до мивката, наля едно метално канче с вода и се запъти към мазето.

         - За какво ти е тази вода, бе Шопе? – попитах аз. – Да не го поиш?

         - За събуждане. Стига е спал. – усмихна се той и излезе от стаята.

         Останахме само аз и Джилянов. Погледнах часовника си. Наближаваше два. Детективът ми направи знак, че няма да си говорим и аз му показах, че съм го разбрал. Загледах се през прозореца към нощното небе. От малък бях запленен от него. Можех с часове да гледам звездите и мислено да си разговарям с тях. Какво огромно пространство, каква необятност се ширеше над нас. Какви ли тайни се крият там? Колко ли още светове имаше, освен нашия? Една ли е вселената и има ли край? Колко са слънчевите системи в нея? Има ли и други в тази вселена, които като мен  в момента да гледат звездите и да си задават подобни въпроси? Беше божествено. Сега се наслаждавах на красотата, която ми се откриваше и си зададох въпроса -  колко пъти съм пропускал да ù се насладя? Много. Природата ни се разкриваше всеки ден, постоянно, а ние с престъпно пренебрежение я подминавахме, все едно беше поредната пречка, която трябваше да заобиколим. Не полагахме никакви усилия да ù се зарадваме, а какво остава да я защитаваме. Някак си бяхме безразлични към нея, а в крайна сметка от нея идваше животътни. Благодарение на нея дишахме. Мислено се зарекох, че ако всичко това приключи добре за нас, ще засадя едно дръвче в гората, до която живеех в Пловдив.

         Времето минаваше, а Шопа никакъв не се появяваше. Аз наострих слух да чуя нещо откъм мазето, но не се чуваше дори звук. Дали оня изрод беше дошъл на себе си? Като си спомня Шопа как го закова с два тупаника, малко се съмнявах да се е събудил. Искаше ми се всичко да свърши тази нощ. Ако тоя лайнар пропееше, имахме шанс да се измъкнем, както и да измъкнем Нора, а и предполагам други момичета, които бяха държани от Боро. Мина още известно време, докато чуем как някой отваря външната врата. След секунда в стаята влезе Шопа ухилен до уши. Двамата с Вичонти скочихме, но той ни направи знак да си седнем по местата и да пазим тишина.

         - Изпя си всичко помиярът – каза Шопа.

         - Давай, разказвай – подкани го Джилянов.

         - По-добре чуйте – и изкара диктофона на масата. Натисна копчето и записът започна.

         - Здравей, Дебел – чу се да казва Шопа. Гласът му беше толкова спокоен, че нямаше накъде повече. – Искам само да ме слушаш много внимателно и да се опиташ да разбереш какво ти казвам. Ще ти задам няколко въпроса и от това, какво ще ми отговориш, зависи как ще се развият нещата с теб. Ясен ли съм? – чу се мучене. Явно Дебелия искаше да каже нещо. – Добре, чудесно – продължи Шопа. – Набързо ще те ориентирам в обстановката, за да знаеш какво става. Хората, които ме пращат, са много ядосани на твоя шеф Боро. Бърка им работите и им взима от хляба. Затова ме помолиха да дойда и да разговарям с него. Бях в Хасково няколко дни и ви наблюдавах. Разбрах, че ти си му дясната ръка и че ако евентуално се случи нещо с него, ти ще го наследиш. Така ли е? – явно Дебелия даде знак, че е така, защото Шопа продължи. – Така. Обадих се на моите работодатели и те ме посъветваха да разговарям с теб. И ето, аз изпълнявам тяхната заръка. Сега искам да знаеш, че Боро е пътник. От теб зависи дали ще го последваш, или не!

         Не можех да повярвам на ушите си. Шопа открито го заплашваше със смърт. Но ако трябва да съм честен, справяше се добре с ролята на наемник. Записът продължи.

         - Сега ще ти отпуша устата и те предупреждавам, че дори и да викаш, няма кой да те чуе, така че не усложнявай вече усложненото си положение. Ясно ли е?

         Явно му беше ясно, защото след малко се чу как се закашля.

         - Кой си ти ? Кой те праща ? – последва въпросът му.

         - Кой ме праща няма никакво значение. А кой съм аз, вече ти казах. Така че да я караме по същество.

         - Какво искаш?

         - По-правилният въпрос е какво искат хората, които ме наеха. Те искат, Дебел, да получат отговори на някои въпроси.

         - Какви са тия въпроси? – поинтересува се турукът.

         - Както ти казах, Боро вече е пътник. Въпросът е ти ще го последваш ли, или ще работиш за моите работодатели?

         - Не мога да предам Боро. Той ми вярва, той ме направи човек – малко пресилено твърдо отговори Дебелия.

         - А аз ще те направя мъртвец, ако откажеш да ни съдействаш – спокойно му каза Шопа. – Стояне, ти май не разбираш. След час или трябва да имам правилните отговори и съгласието ти да работиш с нас, или ще те застрелям. По-ясен от това не мога да бъда. Решението е твое. Имаш една минута да си помислиш!

         Чу се някакъв звук като силно прищракване.

         - Тук зареждам пистолета – поясни ни Шопа.

         - Разбрах – каза Джилянов.

         След малко от диктофона се чу гласът на Дебелия.

         - Ако се съглася, какво ще получа? – попита тихо той.

         - Всичко, което е на Боро. Заведенията, фирмата за превоз, дрогата, курвите, всичко. Само че ще работиш с нас и ще ни помогнеш да разчистим боклука. Само това. Просто е.

         - Каква е гаранцията, че ако ти разкажа всичко, няма да ме гръмнеш? – прозвуча въпросът на Дебелия.

         - Стояне, и двамата знаем, че кръвта струва скъпо. Моите работодатели са бизнесмени, те не искат да има убийства. Те искат да си въртят бизнеса и да правят пари, но за жалост понякога се налага и да се пролива кръв. Неизбежно е. Каква полза имат те от това да те застрелям. Помисли. Така или иначе някой трябва да поеме бизнеса на Боро, а какво по-добро от това да го поеме  човек от района на Хасково. Човек, който е вътре в нещата. Няма никакъв смисъл от твоята смърт, освен, разбира се, ако не откажеш тяхното предложение.

   За известно време не се чуваше нищо. Явно Дебелия обмисляше предложението. Не че имаше голям избор, но все пак.

         - Е, какво измисли ? – чу се гласът на Шопа. – Ще работим ли с теб ?

   След кратка пауза, тихо, с леко пресипнал глас Дебелия каза:

         - Съгласен съм. Питай каквото искаш да знаеш.

         Въздъхнах с облекчение. Тоя педал се беше оказал по-умен, отколкото изглеждаше. Щеше да предаде шефа си като едното нищо, за да стане той шеф. Предполагам на негово място всеки би постъпил така. Все пак спасяваше кожата си. А и щеше да стане голям човек в Хасково, на мястото на Боро. Само дето не знаеше на кой щеше да даде информация. Нямах търпение да видя изражението на грозната му мутра, когато разбереше, че зад всичко стоим ние.

         - Искам да знам къде Боро държи момичетата и с кой работи? Къде ги изнася и кой му помага? – продължи разпита на Шопа.

         - Държим ги в една частна вила, близо до Свиленград – отговори Дебелия.

         - Къде се намира точно тази вила?

         - Над Любимец. На около десет километра от него. В подножието на Сакар планина.

         - На кой е тази вила. На Боро ли? – попита Шопа.

         - Реално да, но се води на друго име – беше последвалият отговор.

         - Разкажи ми подробно, как се пази, от колко човека, има ли сега момичета там и ако има, кога се подготвя изнасянето им?

         - Отвън се пази от четирима въоръжени мъже, а вътре има още толкова. Има и кучета. Курвите ги държим в подземния етаж на къщата. В момента има около десет такива. След три дни трябва да са вече в Турция.

         - И дрогата ли я държите там? – продължаваше да пита Шопа.

         - Не, тя е в едни складове за битова техника в Свиленград.

         - Какви са тези складове.

         - Държи ги един Павел. Техното му викат. Има магазини за черна и бяла техника.

         С Джилянов се спогледахме. Моментално през съзнанието ми изплува случката на бензиностанцията, когато с детектива бяхме в Харманли на среща с Валя. Голямата черна лимузина, добре облеченият мъж и Стоев. Лейтенант Стоев. Той се беше качил в колата му и бяха потеглили в неизвестна посока. Не исках да повярвам, че той е замесен. Шопа ни гледаше.

         - Какво бе, нещо важно ли чухте? – попита той и изключи диктофона.

         - Да, важно. После ще ти разказвам – каза Джилянов. – Пускай машинката.

   Шопа отново натисна копчето и записът продължи.

         - И? – отново Шопа.

         - Ами там дрогата се скрива в уредите и те се запечатват отново. После камионите на Боро я товарят и напуска България. Доставяме дрогата в Турция и от там не ни интересува нищо – поясни Дебелия.

         - Как се оправяте с митниците?

         - От наша страна не е проблем. Всички по-важни фигури са купени, а от турска страна се оправя Мурад.

         При произнасянето на това име изтръпнах. Мурад. Човекът, от който Боро трепереше. Спомних си как се беше притеснил, че той ще побеснее, ако не отидат с онези две момичета навреме в Свиленград.

         - Кой е тоя Мурад? – продължи да пита Шопа.

         - Човекът, който отговаря за доставката на курви и дрога. Човекът, който казва кога и къде – беше отговорът на Дебелия.

         - Значи е по-голям шеф от Боро, така ли?

         - Да, по-голям. Боро му е подчинен.

         От този отговор ми стана ясно, че Боро и компания са част от международна престъпна организация за износ на жива плът и дрога.

         - А как изнасяте момичетата? – продължи да се интересува Шопа.

         - По подобен начин. Приспиваме ги с инжекция и ги слагаме в едни фризери подобни на шкаф. Тип ракла. След това ги опаковаме отново и ги товарим по камионите.

         Настана мълчание, след около минута се чу гласът на Шопа.

         - Знаеш ли, Дебел? Докато ви проучвах, станах свидетел на две интересни случки. Първата беше в едно заведение. Стана някакъв скандал там и ви арестуваха. Какво беше това?

         Ние бяхме разказали на Шопа всичко подробно и той добре знаеше за този случай.

         - Няк’ъв детектив беше закачал едно познато момче. Задавал му въпроси за едно момиче, което било изчезнало. Заради това стана всичко – каза Дебелия.

         - Какво момиче? Ти знаеш ли нещо за това? – въпросът на Шопа беше малко рискован, защото можеше да усъмни Дебелия, но понеже беше казан между другото, дебелият идиот изобщо не се усети.

         Последва кратка пауза. Усетих как тялото ми трепереше от напрежение. Потта беше избила навсякъде. Очаквах с ужас отговора, който ще последва. ,,Дано Нора е там, дано е жива. Моля те, Господи,, молих се аз. Тогава чух Дебелия да казва:

         - Да, знам. Тя е една от тези, които трябва да изнесем тези дни.

         Слава богу. Значи моето момиче още беше тук и беше жива. ,,Благодаря ти, Господи,, мислено се прекръстих аз.

         - Втората интересна случка се случи през нощта на петък срещу събота – продължи Шопа, като умишлено не продължи да го пита за Нора. А и това, че беше жива и е все още тук, ни беше достатъчно. – Разкажи ми за нея.

         Тук Шопа стреляше малко напосоки, защото никой от нас не знаеше дали Дебелия е взел пряко участие в убийството на Явор.

         - За какво говориш? – направи се на луд бандитът.

         - Стояне, хайде да не се обиждаме, а? Става ли? – каза Шопа. – Много добре знаеш за какво говоря. След като вече ще работим заедно, не мислиш ли, че е обидно да имаш тайни от нас? А и в крайна сметка, ако нещата се объркат и те привикат в полицията заради тази случка, ние ще можем да ти помогнем. Нали?

         - Никой няма да ме привика. Следите водят не към нас, а към онзи детектив и оня с него – с Джилянов се спогледахме.

         - Това е добре – каза Шопа. – Хубаво е, че няма да се притесняваме, че човекът, който работи с нас, е заподозрян в убийство.

         Топката беше в полето на Дебелия. Ако само и за секунда се усъмнеше във думите на Шопа, всичко можеше да пропадне. За наша радост не се оказа толкова хитър.

         - Да, няма от какво да се притеснявате – каза той.

         Последва още една пауза. След това въпросите продължиха.

         - Защо го убихте. Какво беше сгафил? Кой беше той?

         - Един Явор. Същият, който онзи детектив беше разпитвал и заради който стана боя в бара.

         - Продължавай – подкани го Шопа.

         - Ами по-рано същата вечер, преди ние да го посетим, при него са отишли онези двамата… детективът и неговият човек, не знам какъв го играе той и са изтръгнали информация за въпросното момиче. И понеже той имаше участие в нейното отвличане, им изпял всичко. Дори го били записали на касета какво казва.

         - Той един от вас ли беше? – попита Шопа.

         - Не, тоя левак един от нас… ти чуваш ли се? Дължеше пари на Боро и нямаше как да ги върне, затова ни предложи тая мадама.

         - Добре, а какво стана после?

         - Абе теб какво те интересува какво е станало с тоя. Издъни се и го убихме. Това стана.

         Вичонти стисна ръцете си в юмрук и се усмихна. Имахме признанията на Дебелия. Не че щяха да послужат пред полицията за нещо в момента, но ако си изиграехме картите правилно, щяха да са ни от голяма полза.

         - Просто искам да знам как действате. Нали вече сме колеги. – чухме да казва Шопа.

         - Ами така действаме. Който не слуша, го копаем !

         - А как успяхте да натопите онези? – продължаваше с въпросите си Ванката.

         - Ами когато оня ми се обади и каза, че са го посетили, аз казах на Боро. Идеята да ги натопим беше негова. С един куршум два заека. Хем се отърваваме от оня боклук, хем от онези двамата. Оставаше само да решим как да стане това.

         - И как стана?

         - Ами как?! Аз си спомних, че когато стана боят в заведението, оня педал – детективът, едва не ми счупи трахеята, като ме удари там. Тогава ми дойде идеята да убием Явор по същия начин. Когато отидохме пред тях с момчетата, той ни посрещна на входа и ни разказа всичко. Казах му да не се притеснява и го въведох във самия вход. Тогава му строших гръкляна и се изнесохме. Това е.

         - А как стана така, че заподозряха онези двамата? – продължи да пита Шопа.

         - Боро уреди надежден свидетел, който да ги разпознае. Момчето не работи за нас, но ни е приятел. Има куче и живее близко до блока на Явор. Именно той се обади на куките и им съобщи за убийството. Каза им, че докато е разхождал кучето късно вечерта, е видял какво се е случило и  им ги описа. Така стават нещата при нас – завърши обяснението си Дебелия.

         - Това ме радва. Харесвам хора, които действат по Сталински – каза Шопа. – Нали знаеш какво е казал чичко Йосиф - ,,Има човек - има проблем, няма човек – няма проблем".

         Чу се някакво шумолене и Шопа каза:

         - Добре, Дебел. Изборът ти да минеш към нас беше правилният. Сега ще ме извиниш, но ще трябва да изляза за малко, за да предам информацията на моите хора. Ще ме извиниш за неудобството, но ти трябва да си останеш тук, докато не приключим с Боро. След малко ще ти донеса вода, а засега ще трябва отново да ти залепя устата… за всеки случай.

         Чу се нещо между мучене и ръмжене и записът спря. Стояхме на масата мълчаливо и бяхме вперили очи в диктофона. Записът беше покъртителен. Сега си дадох сметка колко изобретателни могат да бъдат хората. Най-важното обаче беше, че имахме признанието на Дебелия, че той е извършил убийството. Лично при това. Дори в най-смелите си мечти не съм вярвал, че ще мине всичко това толкова леко. Планът ни криеше огромни рискове и само доброто стечение на обстоятелствата не го провали. Дотук добре. Оттук-нататък предстоеше по-трудната и опасна част, а именно да проникнем във въпросната вила и да спасим Нора и момичетата. Там вече имаше реална опасност да ни пречукат и всичко да приключи.

         - Е, какво ще кажете? – попита Шопа.

         - Ванка, моите поздравления, приятелю – каза Джилянов. – По-добре не съм си и мислил, че може да се получи.

         - Да, Шопе. Няма думи. Страхотно изпълнение – добавих аз.

         - Като сляза след малко долу, какво да го питам още?

         - Ами като начало му кажи, че шефовете ти са доволни от това, което е казал, но искат да получат повече подробности около вилата с момичетата и дрогата. Опитай се да го успиш до такава степен, че той да повярва, че наистина ще работите заедно. Да повярва, че той е новият бос на Хасково. Трябва да разберем дали Боро ходи на тази вила, къде може да го изненадаме, кога точно ще прекарват момичетата през граница. Нека каже повече подробности. След това ще видим как ще се действа.

         - О’кей. Тогава слизам долу. Искам да свърша с него, преди да се е съмнало.

         - Добре, Ванка. Действай тогава – каза Джилянов. Шопа взе диктофона, наля една чаша с вода и се запъти отново към мазето.

         Часът беше малко преди пет. Най-много до час навън щеше да е вече светло. Замислих се върху записа. Не очаквах Дебелия толкова лесно да проговори, но пък от друга страна нямаше какво да губи. Шопа така беше влезнал в роля, че ако не го познавах и бях на мястото на онзи плужек, щях да повярвам на всяка негова дума и най-вероятно щях да постъпя по същия начин. Човешката природа е много интересна. Само ние, на цялата планета, от стотици хиляди живи същества, сме способни на предателство спрямо ближния си. И това предателство в по-голямата част от случаите е продиктувано от завист. Чувство, което само ние, хората, сме способни да изпитваме. Аз съм сигурен, че колкото и пари да е получавал Дебелия от Боро, е имало случаи да му завижда за това, че той е босът. Сигурен съм, че не веднъж си се е представял на негово място. Той да ръководи нещата. Той да контактува с другите босове. Да го уважават. И сега, без да го е търсил, това му се предлага. Той или трябва да го приеме, или трябва да умре. Изборът е ясен. Той постъпи умно, като се съгласи да предаде Боро, но аз мисля, че все още не вярваше на Шопа. Именно за това той трябваше да го накара да му повярва, да спечели доверието му. Не знам как щеше да го направи, но трябваше.

         Изведнъж се сетих, че след като Дебелия е дясната ръка на Боро и изведнъж изчезне, може да стане голяма беля. Споделих го с Вичонти.

         - Да, и аз се сетих за същото, но това сега няма значение. Ще действаме бързо така или иначе.

         - Кога?

         - Мисля още тази нощ. Ако разтакаваме много нещата, има опасност първо да ни залови полицията и второ Боро да се усети и да вземе мерки. Не трябва да го допускаме.

         - Ние големи рамбовци станахме, бе Вичонти – усмихнах се аз. – На едната вечер отвличаме човек, на другата нападаме вила с бандити…

         - Нямаме избор, Емо. Трябва да се действа бързо. Онзи гангстер усети ли, че нещо се е случило, ще вземе мерки да покрие всичко. Не се знае на какво е способен. Трябва да действаме, още преди да разбере какво става.

         - Да, така е. Съгласен съм. – казах аз.

         След по-малко от час Шопа дойде при нас и пусна новия запис. От него стана ясно къде точно се намира вилата и че Боро почти всяка вечер е там и следи как се развиват нещата. Разбра се, че под вилата има тунел, който при евентуална акция на полицията да отведе Боро далеч от къщата. Шопа го разпита малко по-подробно за това. Явно Дебелия се усъмни нещо, защото след кратка пауза го попита защо са му толкова подробности, на което Шопа с голямо спокойствие му обясни, че точно там смята да пресече белтъка на Боро. ,,Човек е най-слаб там, където се чувства най- сигурен,, беше казал той. Явно това обяснение задоволи дебелия педал и той продължи да му обяснява, от което ние научихме къде излиза този тунел. Разказваше и подробно за дрогата – откъде идва, кои са българските партньори на Боро, през колко време има доставка и т.н. Най-важното беше, че след този разговор Дебелия беше повярвал на Шопа, че всичко, което му се казва, е така. А и Ванката се държеше с него почти приятелски. Цялата информация, която ни беше нужна, вече я имахме. Оставаше да съставим друг план. План, с който трябваше да проникнем във вилата. Нямахме право на грешки. Планът трябваше да е много, много добър. Погледнах през прозореца. Навън небето вече светлееше.  Започваше първият ден от новата седмица и шестият, откакто дойдохме в Хасково с детектив Джилянов.

         Към шест часа заспахме уморени, но доволни от резултата. Разбира се, никой от нас не смяташе да проспи деня и затова бяхме навили алармите си да ни събудят в десет. Нямаше какво да се притесняваме за Дебелия, защото Шопа ни увери, че всичко е наред. Беше проверил добре въжето и му беше запушил устата отново. Не се притеснявахме и че Мима ще ни изненада, защото поне до пет щеше да бъде в редакцията. Когато се събудихме, първото нещо, което Шопа направи, беше да провери как е онзи турук.

         - Не е мръднал. Кротува си като агънце – каза той.

         Седнахме отново на масата и започнахме да кроим план как точно да спасим Нора, а в същото време да се доберем до доказателство, че сме невинни за смъртта на Явор.

         - Нали тоя си призна – казах аз.

         - Това не е доказателство, което ще се приеме от съда – поясни ми Вичонти. – Ще кажат, че е изтръгнато със заплаха и край. Трябва ни нещо, което може да ни помогне реално.

          - А защо не се обадим в полицията? На твоя приятел Алексиев. Ще му пуснем записа и аз мисля, че реагират адекватно.

         - А ако не? – обади се Шопа. – Мария нали помниш какво каза за къртиците в полицията? Тези, които пеят на Боро. Ще разбере за нас още преди да сме кихнали и после ходи го гони.

         - Опасно е, Емо – добави Джилянов. – Трябва сами да действаме. Аз мисля в късния следобед да се отправим към Любимец. Какво ще кажете?

         - Съгласен – каза с готовност Шопа.

         - Ами да действаме – съгласих се и аз.

         Джилянов стана и се запъти към вратата. Ние го проследихме с любопитни погледи.

         - Ще изляза за малко – поясни ни той.

         - Къде ще ходиш?– попитах аз – Не е ли опасно?

         Погледна ме, усмихна се и ми намигна, после без да ни дава никакви обяснения излезна през вратата. Чухме го как пали наетата кола и замина надолу по пътя.

         - Какво стана, така и не разбрах?! – обърнах се към Шопа.

         - Не го мисли. Джилянов е пич, знае какво прави – отвърна ми той, след което стана и наля чаша с вода. – Ще сляза за малко при ония помияр, ти се опитай да си починеш още малко. Мисля, че довечера ще стане много напечено.

         - Добре, Шопче, ще полегна още малко тогава.

         Той излезе от стаята и аз се отпуснах отново на дивана. Гледах към тавана и се питах как ли ще се развият нещата за нас. Давах си ясна сметка, че има голяма опасност за живота и на тримата ни. Давах си сметка също, че можеше да прекараме и дълги години в затвора. Особено аз и Вичонти. Животът ми беше заложен на карта при всички случаи. Никога досега не бях рискувал нещо по-голямо от някоя ниско платена работа, за да намеря друга такава. Хората поемаха рискове, а аз не. Имах съученици, които на тази възраст (двайсет и седем години) имаха автосалони или шивашки цехове, или някакъв друг бизнес, с който живееха нашироко. А аз какво имах – на гъза вълна. Моят приятел Дидо (този, който ми прати парите за детектива) също рискува и отиде да се бъхти в Испания. Далеч от приятели, от близки, от Бумеранга. Той пое този риск, без да знае какво го очаква там. Рискува и спечели. Сега беше доволен от работата си и всеки септември се прибираше при нас с подобрено самочувствие и много по-уверен в себе си. Беше време и аз да поема някаква отговорност, а не да стоя встрани от живота и да чакам някой друг да ми поднесе нещо на тепсия. Като хиена, която чака лъва да убие антилопата, а после тя без никакви заслуги да се нахрани от нея. Не исках да бъда хиена в живота, исках да бъда лъв. Гледах Вичонти, гледах Шопа – двама смели мъже, които в един момент от живота си са рискували. Шопа като заплю началника си пред всички, а Джилянов като е напуснал полицията и е отворил тази детективска агенция. Сега тези хора бяха готови да рискуват живота си заради мен и Нора. ‘Айде – да кажем Вичонти рискуваше и заради себе си, защото беше обвинен в убийство, но Шопа рискуваше живота си заради мен и само заради мен. Защото ми беше приятел. Знаех, че след като мине всичко това, ще гледам по друг начин на живота. Със сигурност тази случка щеше да ме промени много като характер, като човек. Определено смятах, че трябва да се хвърляме с главата напред в създалата се ситуация (но не във всяка), ако искаме да спечелим. Не може и не трябва да се надяваме на чужда помощ, без да си мръднем пръста за самите себе си. Когато сам започнеш да си помагаш, тогава  ще забележиш как ти помагат и другите. Когато се интересуваш за себе си, затова какво правиш с живота си, тогава идват и въпросите. Един след друг. Когато дойдат въпросите, съвсем естествено е да започнеш да търсиш техните отговори. Започваш да се интересуваш, да питаш, да четеш и един ден получаваш отговора, който те интересува и ти си доволен. Имаш резултат. А какво е животът сам по себе си, ако не действие и резултат. Действие и резултат! Всяко действие води до даден резултат, а животът, ако се замислим, е изпълнен с действие и нищо друго. Самото ни съществуване, самото ни присъствие на тази планета, самото ни житие е действие, самото ни съзнание. Резултатът, разбира се, при всички е различен, но той е свързан и обвързан с действието, със нашето право на свободна воля. Някой казва ,,Животът ми е много лош – нямам жена, нямам деца, останах без работа, беден съм,,. Добре, съчувствам ти, но не е виновен животът ти за твоето нещастие, ти сам си виновен. Твоите действия са те докарали до там. Когато си имал жена, си ù изневерявал, не си я уважавал и тя те е напуснала, още преди да ти роди дете. Не си бил добър в работата си, не си се старал достатъчно и са те уволнили. Не се сърди на живота, а на себе си. Разбира се, има и случаи, кога може да останеш без работа и заради фалит на фирмата, в която работиш, но този резултат пак е продиктуван от действие. Шефът ти не е направил добра инвестиция и фирмата е фалирала, лоши съдружници, кредити. Но ако ти сам по себе си действаш разумно, ще получиш разумни резултати. Аз мисля, че трябва да намерим златната среда на нашите действия. Ако действаш много рисковано и се хвърляш с главата напред във всяка ситуация, е много вероятно повече да загубиш, отколкото да спечелиш в този живот. Ако пък действаш прекалено разумно, ти ставаш флегматичен и току-виж ситуацията, в която си бил и си се чудил дали или не, е отминала. Не си успял да се възползваш от нея. Затова казвам, че трябва да действаме с премерен риск. Ако плюсът, който ще извлечеш от дадена ситуация, е по-голям от риска, който трябва да предприемеш – действай. Ако обаче е обратното – изчакай, ще дойде и твоето време. Единственото нещо, което не трябва да спираме да правим – това е действието. А действието не винаги означава движение, то означава и мисъл. Трябва да помислим – как да бъдем по-добри хора, как да бъдем ЧОВЕЦИ!

                                                                                                                  (следва)