,, Ограбен живот,, - вулгарен роман - десета част

Пушихме цигара след цигара и чакахме нещо да се случи, но за съжаление усилията ни не се увенчаха с успех и някъде към два часа се прибрахме в мотела, като преди това Светльо не пропусна да запише адреса и номера на колата му.

Бях се схванал да стоя свит в колата и сега с удоволствие легнах на леглото.

- Какъв ти е планът за утре, детектив? – попитах аз.

- Ще го мислим в движение. Сега се опитай да поспиш, утре ще е дълъг ден. – каза Джилянов и легна на леглото си. Видях, че провери пистолета и свали предпазителя, след това го остави под възглавницата. Беше толкова спокоен с действията си, че ме накара да се усмихна. Определено се радвах, че е до мен, чувствах се в безопасност. ,,Наистина кораво ченге ще излезе тоя детектив,, помислих си преди да заспя.

                                                         *        *        *

Сутринта се събудих преди алармата, беше осем и половина. В стаята нямаше никой, станах и веднага погледнах през прозореца. Колата беше на мястото си. След малко влезе Джилянов с две кафета в ръце.

- Аааа, станал си вече. – каза като ми подаде кафето – Не знам как го пиеш и затова сложих всичко.

- Няма проблем, пия го всякак.

В това време му звънна телефона. Той погледна дисплея, усмихна се и натисна копчето на високоговорителя.

- Да, кажи?

- Ей, Вичо, къде си, бе гнидо проклета? – чу се смях от слушалката. Явно някой негов приятел.

- По работа, по работа – каза усмихнат той.

- Довечера ще хвърляме ли заровете, да те бия като мече у дувар?

- Ще биеш ти… главата си в стената. Не разбра ли, че не можеш да излезеш срещу мен, бе будала? Колко още трябва да се унижаваш за да го разбереш?! И жена ти, ти каза да не се напъваш. – и започна да се смее. Аз също се усмихнах.

- Ти ми ела пък после говори. Какво ще пием?

- Няма да стане днеска Венци, не съм в града. Може би другата седмица.

- Къде си бе? Или се скатаваш да не ядеш бой, а? – каза Венци и се засмя.

- Ти тренирай там, тренирай. Като се прибера ще ти се обадя да те видя колко си играч.

- О’кей  Вичка, ще чакам. ‘Айде чао засега.

- Чао…левак – и бързо затвори телефона.

Развесели се. Запали цигара и седна на леглото.

- Защо ти викат Вичо?

- Прякор от дете, всичките ми приятели ме наричат така.

- Много италианско ми звучи, като съкратено от Вичонти. – казах и се усмихнах. Наистина така ми звучеше.

- Дядо ми се казваше Вичо, лека му пръст. – поясни ми той – Почина на деветдесет и четири години, и до последния ден си беше с акъла човека.

- Дай боже всекиму – казах аз – А аз може ли да те наричам така?

- Давай, няма проблеми.

- Ама Вичонти по ми харесва ако нямаш против. Като герой от ,,Кръстника,, ми звучи.

- Щом ти харесва… Вичонти да е.

Изпихме си кафетата, разбрахме от телевизора какво ще е времето през седмицата и се приготвихме да излизаме. Нямах и идея какво е намислил да правим днес, но се надявах да не висим пред входа на Явор с часове. Когато седнахме в колата, Джилянов изкара телефона и набра някакъв номер от визитката в другата си ръка.

- Ало, добър ден, Таня Димитрова търся? – изчака да получи потвърждение и продължи – Здравейте, ами казвам се Светлозар Джилянов и съм от  Пловдив. Частен детектив съм. Ивелина Пеевска ми даде Ваша визитка и каза, че ще Ви предупреди за мен вчера. Обади ли Ви се? – послуша малко в слушалката, извади тефтера си и започна да записва нещо – Да благодаря Ви, ще бъдеме при вас след не по-късно от час. Довиждане.

Затвори телефона и го прибра в джоба си, изкара една чисто нова пътна карта на която пишеше – Хасково, и я разгъна на волана пред себе си. Явно не си беше губил времето вчера, докато аз си просих отпуска от шефа и разговарях с Валя.

- Трябва да намерим улица ,,Булаир,, номер пет, била пресечка на булевард ,,Съединение,,  - посочи с пръст върху картата – ние сме тук – пръста му попадна около Южната индустриална зона на града – значи само по ,, Освобождение,, с леко отклонение през ,,България,, и ,, Стефан Стамболов,, сме на нашия булевард. След това сме на ляво – продължаваше да следва с пръст, обозначените пътища на картата и говореше повече на себе си от колкото на мен – и втората в дясно е ,,Булаир,,. Дааа, добре, лесно ще го открием.

Сгъна картата и я сложи в жабката.

- Ще ми кажеш ли къде отиваме, Вичонти ?

- Ще ти кажа, разбира се, как няма да ти кажа - запали мотора на колата и включи на първа. Колата потегли.

- Имам една приятелка от много години в Пловдив, та вчера като се разделихме с теб след като ми донесе парите, аз и се обадих. Тя се занимава точно с жени които са били жертва на трафик и домашно насилие, като им помага да се адаптират по лесно към нормалния начин на живот, след претърпения стрес. Тя е шеф на такава организация и е нещо като координатор на всички такива неправителствени организации за южна България. Та тя ми даде визитката на тази Таня и каза, че тя е шефа на такава организация тук в Хасково. Може да знае нещо за тукашните трафиканти.

- Ама ти наистина си голяма работа, да знаеш – ухилих се до уши аз – Откъде се сещаш за такива подробности…

- Мисленето ми е на полицай, все пак бях един от най-добрите криминалисти в Пловдив. Тоя пистолет виждаш ли го? – и се потупа по колана - Лично вътрешният министър Богомил Боев ми го връчи през деветдесет и осма - BAIKAL – 442, най- добрия пистолет за двайсети век. Бях разкрил един канал за трафик на наркотици, който имаше голямо депо в Пловдив и направихме много важни арести. Още не могат да се съвземат от тогава онея гадове.

Говореше с такава гордост и носталгия за тези времена, че ми стана тъжно.

- Липсва ли ти полицията, детектив?

- Не и с тази корупция която се вихри по високите етажи. Истински добрите полицай в много случай биват спъвани в работата от разни страхливи и подкупни шефове. Разни лизачи на задници. Това е като да си най-добрия футболист на отбора и да гледаш мача от трибуните. Не от резервната скамейка – от трибуните. Не мерси, предпочитам да играя в по-малък отбор, но аз да съм център нападателя от началото до края на мача – говореше спокойно, без излишни емоции, но знаех, че все още е обиден на полицията. Не му бях казал какво ми е разказал Шопа, за неговото напускане. А и не смятах, че е важно да знае.

Не след дълго стигнахме до улицата и започнахме да се оглеждаме за номера, открихме го чак в дъното. Джилянов паркира колата и ние влезнахме в една малка но нова и доста модерна сграда. Потърсихме кабинета на Таня Димитрова и не след дълго го открихме. Посрещна ни едно младо усмихнато момиче на не повече от двайсет- двайсет и две години.

- Добър ден, господа, с какво да ви бъда полезна?

- Търсим г-жа Димитрова, имаме уговорка.– каза Джилянов.

- Госпожица – поправи го момичето и се усмихна. – Последвайте ме.

Спря се пред една врата, почука и когато я отвори попита:

- Таня, двама господа те търсят.

Отвътре се чу глас.

- Покани ги – и ние влезнахме.

Кабинета беше разкошен, нито малък нито голям но обзаведен с много вкус. Масивно, ново, дървено бюро което направо лъщеше от полиране, върху него LSD монитор под който стоеше малък офис компютър IBM а до него красива дървена статуетка на нещо абстрактно. Дежурните моливници, бележници и разни подобни, бяха грижливо наредени в другия му край. Oтстрани имашe ниска маса с диванче и подредени листовки върху нея. Витрината която гледаше към улицата, заемаше цялата стена. От двете и страни в големи саксии бяха сложени две прекрасни палми. Модерните щори се спускаха по цялата височина на витрината и не позволявах на слънцето да проникне в кабинета. Бяха в тон със свежите и ненатрапващи се цветове, с които беше боядисан. На тих режим охлаждаше помещението, чисто новия климатик марка ,,Fudjitsu,,. Пода беше нареден с тъмен ламиниран паркет.

- Заповядайте, моля – каза Таня и стана от стола зад бюрото.

И двамата с Джилянов се опулихме като невидели жена. Беше около трийсетгодишна, с добра височина като за жена, с прекрасна усмивка и красиви кафяви очи. Косата ù беше руса и направена на едри букли които се спускаха по рамената ù като водопади, прекрасните и бели зъби бяха наредени като перли в устата ù. Подаде ни ръка.

- Таня, приятно ми е.

- Джилянов… ъ-ъ-ъ… Светльо за Вас – и се усмихна нескопосано.

Последвах аз.

- Емил… Емо – нямаше да си мия ръката тази вечер.

Беше облечена в изискан тоалет, като бизнесдама. Черна пола малко над коленете, бледорозова ризка и черно сако, което ù стигаше малко под бюста. И като казах бюста, бях готов да се обзаложа, че това сако по никакъв начин не може да се закопчее… не че имаше нужда. На краката имаше, модерни, нежни обувки с ток и това предаваше на тялото й много секси стойка. Разкошна жена, определено.

Посочи ни дивана и седна срещу нас на един стол като кръстоса крака. Гледката беше забележителна, все пак полата си беше с цепка.

- Тук сме по повод едно изчезнало момиче, за което смятаме, че е отвлечено. Ива ми каза, че може би ще можете да ни помогнете. -  започна Джилянов.

- Да, тя ми се обади вчера и ви очаквах. Разкажете ми за какво става дума.

- Няма да се впускам в подробности поради известни причини, но имам съмнение, че са замесени тукашни бандити. Отвлечена е от Харманли преди две седмици. Качила се е явно при познат в кола с турска регистрация и от тогава никой не знае нищо за нея.

- Кое ви кара да се съмнявате, че са тукашни? – попита Таня.

- Изразът ми беше малко неточен, исках да кажа сигурен съм, че са от тук. И в тоя ред на мисли искам да Ви попитам – познавате ли някой си Боро?

- Ох – въздъхна тя – та кой не го познава този… и аз не знам как да го нарека! Да, той наистина се занимава с момичета, целият град го знае това. Има нощни клубове и там прикрива проститутките като сервитьорки и танцьорки. Работата е там, че има сериозен гръб и никой не го закача за нищо. А и да ви кажа е… доста опасен, меко казано.

- А вие след като помагате на жени, които са преминали през този ад, дали можете да ни свържете с някоя от тях? – попита Джилянов

- Абсурд! - категорично поклати глава в знак на несъгласие -  С някой от тях ни отнема години, докато отново ги върнем към нормалния начин на живот, ако сега трябва да си припомнят всичко онова, значи работата ни отива на вятъра. Не мисля, че е уместно, детектив.

- Да, напълно Ви разбирам, Таня, но аз ще Ви оставя визитката си за всеки случай. Ако случайно някое от момичетата иска да ни каже нещо, обадете се. Именно защото знаят какво е, може да поискат да помогнат да намерим момичето. Нали? – каза Джилянов и ù подаде една от визитките си.

- Да, разбира се ще ви се обадя ако има за какво – Таня пое визитката – но не обещавам нищо.

- Разбира се. – Светльо и подаде ръка и се готвихме да ставаме, когато Таня каза.

- Мога да ви дам един телефон, на една жена която е помогнала на доста момичета – тя стана и започна да рови във визитника на бюрото си – Казва се Мария Анатолиева и работи за един от хасковските ежедневници. Много добра разследваща журналистка - намери визитката и записа номера на един лист.

- Чудесно, чудесно, благодаря ви – усмихна се Джилянов и пое листа който Таня му подаде. – Още сега ще и се обадя. Благодаря ви още веднъж госпожице Димитрова.

- Таня – каза тя и се усмихна. Аз също ù благодарих и двамата напуснахме кабинета.

- Лелеее, голяма мадама тая, бе – каза Вичонти – и  к’ви цици… мале, мале.- и зацъка с език – А, Емо, ти какво ще кажеш?

- Абе наистина много хубава жена, ама от Нора по-хубава няма, да знаеш. Като я намерим сам ще разбереш за какво ти говоря. – отговорих аз.

- Хубаво е, че казваш - като я намерим, а не - ако я намерим. Убеден си значи?!

- Да, Вичонти, знам, че ще я намериш. Сигурен съм.

- Това е добре – каза и се усмихна – само така.

Като излезнахме от сградата, той изкара телефона си и набра някакъв номер.

- Ало, Алексиев здравей, Джилянов се обажда – заслуша се и след малко каза – Ееее ми така е за съжаление, рядко се виждаме. Виж какво – аз съм в Хасково дали мога да те видя някъде извън службата?

Стана ми ясно, че говори с полицай. Добрите стари връзки от школата предположих.

- Чудесно, ами ние ще седнем някъде на кафе с моя човек, и ти като си по свободен се обади на този номер. Моля… къде? Някъде до дирекцията, така ли? Ами окей, там ще сме тогава… до скоро. –  затвори телефона и се обърна към мен – Близък приятел от едно време, когато си мислихме, че можем да спасим света от лошите.Оказа се голяма илюзия за съжаление. – и се усмихна тъжно.

Намерихме дирекцията и се огледахме за кафене на близо, избрахме си едно по скътано и тихо заведение и седнахме да чакаме там.

- За какво ти е този Алексиев, или просто да се видите?

- Да и това, но може да ни помогне с информация… ако е все още същият човек, когото познавах.

- А защо не потърсиш помощ от Тонков, нали се познавате?

- С Тонков се познаваме от една съвместна операция преди години, не сме приятели. Да ти кажа полицайте хич не долюбват частните детективи. Мислят си, че вадим много пари като разваляме семейства и че сме предали едва ли не честа на пагона. Не мисля, че Тонков ще ни помогне - напротив, по вероятно е да ни попречи.

Наистина беше прав като се замислих, спомних си как ме предупреди да не си вра носа там където не ми е работа. Работата на детектив много ми допадаше, въпреки, че беше опасна беше и доста интересна. От малък ми харесваха историите на Артър Конан Дойл за Шерлок Холмс и неговата дедуктивна мисъл. Сега се чувствах като помощника му -  доктор Уотсън. Това сравнение ме накара да се усмихна. Непосредствено с това си мислих и за момичето ми. Къде ли е сега?

- Вичонти, мислиш ли, че вече може да са изнесли Нора извън България? – думата ,,изнесли,, ми прозвуча адски грозно. Все едно изнасяш някаква стока, нещо за продан, някаква вещ. Но за тези изроди горките момичета наистина бяха точно това. Стока с която търгуват. – Днес стават две седмици вече откакто изчезна.

- Не, не мисля, рано е още за това. Първо ги обработват, искат да им вземат всичко човешко и да ги направят свой робини. Да ги накарат да се страхуват само от мисълта, че може да избягат или да се обърнат към полицията. Това може да продължи с месеци. Понякога до такава степен успяват да променят момичето, че то вече не иска да се занимава с нищо друго. Някой от тях дори започват да намират и други момичета и да ги подмамват със сладки приказки за много пари и разни глезотии. Много е вероятно момичетата които си видял с Боро, да са точно такива.

- Не мисля, че Нора може да се промени така. Тя е…толкова мило и гордо момиче – казах аз. Думите на Вичонти ме накараха да се замисля. – А какво става с момичета които не се подчиняват? – молих се да ми даде отговор различен от този, който ми се въртеше в главата.

Погледна ме. Бавно отвори пакетчето със захар и го изсипа в кафето си което току що ни бяха донесли. Сметаната го последва. Започна бавно да бърка с металната лъжичка като звука от ударите и по чашата отекваше като камбанен звън. Остави я на една страна и отпи, като премлясна с уста. Върна чашката в чинийката и отново ме погледна, сложи си ръката на рамото ми и каза:

- Или безследно изчезват, или намират телата им в някое сборище на наркомани със следи от спринцовки по тях, като в последствие се оказва, че са починали от свръх доза наркотик. В повечето случай полицията ги обявява за наркозависими и всичко спира до там. – не ми спести нищо.

Точно този отговор очаквах за съжаление, погледнах го право в очите и след това наведох глава на долу. Доколкото познавах Нора, тя би предпочела второто. Хванах с ръце главата си и останах така, загледан в една точка.

- Не мисли за това сега. Ние ще я открием и всичко ще е наред. Успокой се. – опита се да ме успокои той

- Обещаваш ли, Вичонти, кажи ми? Обещаваш ли?

Направи кратка пауза, въздъхна тежко и ми обеща. Почувствах се добре, знаех, че ще направи всичко по силите си, не само защото му плащам, а защото беше полицай. Добър полицай. Макар и да не работеше вече в системата аз знаех, че бивши ченгета няма.

Телефона му звънна.

- Да Алексиев?...Да до дирекцията сме в едно кафене…Чакай малко – стана огледа се и когато видя надписа на табелата над нас каза – Пише ,,При Гого,,… Да, отвън сме седнали…’ Айде, добре.

Върна обратно апарата в джоба си.

- След пет минути е при нас.

- Дано да помогне с нещо – казах аз.

- На това се надявам.

Наистина след по-малко от пет минути дори, към нас се приближи един мъж, не по голям от Джилянов и с неговото телосложение. Беше цивилен и като ни видя се усмихна.

- Айде, бе колега, забравихме се бе човек.

- Направо сме за разцелуване – каза Вичонти и стана. Прегърнаха се като близки приятели които не са се виждали отдавна. После ме представи като негов помощник, от което ми стана приятно ,,доктор Уотсън,, помислих си отново. Алексиев се здрависа с мен и се настани срещу нас.

- Какво ви води в Хасково? – попита той.

- Една доста неприятна история колега.

Джилянов започна да му разказва. Мина през всичко което знаеше а от време на време ме караше и аз да допълвам по нещо. Разказа му за Боро, за срещата ни с Явор и защо се съмнява, че и той е замесен. След това откъсна лист от бележника си и написа номера на колата и адреса му. Подаде го на приятеля си.

- Ще можеш ли да ми помогнеш с това? Искам да знам всичко за тоя педал.

Алексиев погледна към листа и после към Джилянов.

- Наясно ли си с какво си се захванал, колега? – попита го с много сериозен тон.

- Да, наясно съм.

- Тонков ми е шеф и колкото да е готин, ако разбере, че ти помагам, знаеш какви ще са последствията за мен.

- Да, приятелю, знам. Затова не те и карам, просто те моля ако можеш да ми помогнеш.

Алексиев прекара ръка през лицето си и отново погледна към листа, след това го прибра в джоба на дънките си и каза:

- Ще видя какво мога да направя. Още днес ще ти се обадя. – посегна към цигарите на масата и запали една. – Нещо друго има ли?

- Можеш ли да ми разкажеш за този Боро нещо, каквото и да е?

- Ами в общи линии това, което Тонков е казал на момчето изчерпва и това, което аз знам за него. Пълна гадина но много хитър и умен. Ти разбираш ли, че го дебнем от години а няма нищо за което може да се закачим. Следим всичко, заведенията му, камионите му…

- Чакай, чакай… какво каза? Камиони ли? – наостри слух Джилянов.

- Да, камиони. Занимава се и внос и износ на битова техника. Не знаехте ли?

- Вече знаем. А често ли му се проверяват товарите?

- Знам какво имаш предвид колега, но е чист като бебешка душа. Трябва да знаеш, че това е човек с много връзки и позиции по най-горните етажи. Даже го бяха наградили с грамота за най-добър данъкоплатец за 2000 година в Хасково. Представяш ли си?

- Явно има сериозни позиции на Капитан Андреево доколкото успявам да схвана.

- Повече от сериозни. Говори се, че той е човекът, който е назначил шефа там.

- Как се казва фирмата му за превоз? – попита Вичонти

- ,,Славей,, кръстена е на баща му.

Джилянов си отбеляза в бележника и я подчерта дебело.

- А знаеш ли къде се намира базата на тази фирма?

Алексиев загаси фаса си в пепелника и погледна изпитателно към Джилянов.

- Какво си намислил колега? С Боро шега не бива, звяр е да знаеш.

- Искам само да поразгледам от далеч. Ще внимавам, обещавам ти.

Полицаят въздъхна и му продиктува адреса Вичонти го записа и му благодари.

- А сега трябва да се връщам на работа. Искрено се надявам се да не се наложи да ви изравяме от някъде.

- Бъди спокоен колега, задължен съм ти – каза Джилянов и стана, здрависаха се по мъжки и Алексиев се отправи в посока  на дирекцията.

Запали цигара и погледна към небето, погледа му беше замислен. Тъкмо исках да го попитам какво следва но реших да го оставя на спокойствие. Ако трябваше нещо да знам, той щеше да ми каже. Погледнах часовника, наближаваше обяд а не бяхме яли нищо, затова предложих на Вичонти да намерим някое ресторантче и да обядваме.

- Да, може – каза той – нещо като на скара искам да ми замирише. А и една ледена бира ще ми се отрази добре.

Платих сметката и станахме. Докато вървяхме към колата го попитах:

- Този Алексиев ми се видя свестен, но все пак наистина ли може да му се доверим. Ако ни издъни нещо, както му разказа всичко…?

- Не го мисли това, остави аз да преценям тези неща. Нали?  - и за да не ме остави без отговор, каза: - Имам му пълно доверие, това достатъчно ли ти е?

- Да напълно – като, че ли малко го раздразних – просто попитах не, че се съмнявам в нещо.

- И така трябва – след това изкара телефона и набра номера от листа който Таня му беше дала. Изчака малко след което каза:

- Добър ден, с Мария Анатолиева ли разговарям?... Здравейте, Таня Димитрова ми даде Вашия номер и… - представи се и ù каза за какво става дума, след това я попита дали може да се срещнем някъде на обяд. – Да, важно е… Чудесно… Да, ще го намерим, няма проблем. Благодаря Ви.

След което се обърна към мен.

- Трябва да сме в ресторант ,,Деяна,, някъде на центъра след половин час.

Тръгнахме към колата. Голям беше тоя Вичонти, с един куршум два заека, дето се вика, хем вълкът сит хем агнето цяло. Таня каза, че тази журналистка била помагала и преди на такива момичета, надявах се и на нас да помогне. Все пак знаех, че силата на печата беше много голяма, а и тя като разследваща журналистка би трябвало да познава престъпния контингент в района.

                                                        *        *        *

Ресторантчето беше малко, с дървен навес и малка градинка, но много подходящо за спокойни срещи. Беше обед и беше нормално да е пълно с клиенти но за наш късмет, намерихме една свободна маса, малко по настрани в градината. Сервитьор в черни панталони и бяла риза ни донесе менютата и ни остави да си изберем. Решихме, че ще е скара с бира, особено като видяхме, че се приготвя на дървени въглища. Поръчахме и зачакахме журналистката. Джилянов ми разказваше коя му е любимата кръчма в Пловдив и как много обичал дреболиите там. Май си беше чревоугодник типа му с тип. Докато си говорихме за нещата от живота към нас се приближи една жена на възраст около трийсетте.

- Здравейте, аз съм Мария Анатолиева. С вас ли имам среща? – делово попита тя и ни огледа с любопитство.

- Да, заповядайте –  Джилянов стана от стола и ù подаде ръка, като не пропусна да представи и мен. Тя седна, постави папката която носеше до себе си и изкара един диктофон, който сложи на масата. С Вичонти се спогледахме учудено.

- Смятате ли да ползвате тази маймунка тук? – каза Джилянов и посочи към машинката.

Мария го изгледа с поглед, с който искаше да каже колко е невеж.

- Тази маймунка, както я нарекохте, се казва ,,Олимпус,, професионален и много скъп диктофон. Запознайте се – тона в гласа ù и иронията с която го каза ме накараха да се усмихна. Мадамата започна да ми харесва, за разлика от Джилянов, който направи кисела физиономия.

- Извинете, че обидих скъпия Ви диктофон, госпожо Анатолиева – каза с добре изразена ирония в гласа. Нещо не ми харесваше началото на разговора, дано краят  беше добър.

- Извинете се на него, детектив, и съм госпожица… вече. Но не си правете труда.

- Даже и през ум не ми минава, мила госпожице. Ще се радвам да си останете такава. За доброто на силния пол е. – каза той и ù намигна.

Не можех да повярвам на ушите си. Познаваха се от две минути а вече се заяждаха и то още преди да сме стигнали до същината на разговора. И това ако не беше любов от пръв поглед.

Мария Анатолиева беше красива жена, с права черна коса подстригана на черта малко над раменете. Очите и бяха големи изразителни и дълбоки, имаше по-остри черти на лицето които издаваха твърдостта на характера ù. Беше висока и с разкошно тяло, бюста и беше нормален, достатъчен колкото да напълни една голяма мъжка шепа. Облечена беше в черен панталон на тънки бели райета прилепнал плътно по тялото ù и определено караше мъжете наоколо да мечтаят. Добре поддържания маникюр, тип френски, леко удължаваше иначе красивите ù и фини  пръсти. Гримът ù беше семпъл и идеално се връзваше с бялата ù риза на черни райета по дължината. Устните ù, които в момента стискаше, ядосана на моя нов приятел Вичонти, блестяха от безцветния гланц, с който бяха погалени.  Цялата ù осанка като че ли казваше – ,,Може да гледаш, но пипнеш ли, ще ти отгризна ръката до рамото,,.

Очаквах всеки момент да стане и да ни тегли по една звучна, но не познах.

- Това дали ще включа диктофона си, ще преценя аз. Ако сте съгласни с това условие можете да ми разкажете за изчезналото момиче.

Джилянов тъкмо си отвори устата и сервитьорът дойде. Поднесе ни поръчаните кюфтета и ледената бира след което се обърна към Мария:

- Здравей, Мими, какво да е за теб?

- Обичайното, само че с тараторче, скъпи. – каза и се усмихна. ,,Лелееее - помислих си аз - Тая много хубава бе,,. Усмивката ù беше пленяваща. Забелязах, че Вичонти мисли нещо подобно на мен.

- Приятен апетит, Емо – пожела ми с усмивка тя без да забелязва човека до мен.

- Благодаря, подобно. – чух как Джилянов изсумтя отстрани и започна лакомо да поглъща кюфтетата като на всяка хапка отпиваше от бирата си. Когато привършихме с обяда, а Мария с нейната принцеса с кайма и кашкавал, се отпуснахме на удобните столове.

- И така, слушам ви – каза тя и отвори един бележник като го постави върху кръстосаните си бедра.

Джилянов започна да разказва като спестяваше някой подробности, особено тези които ни се бяха случили от вчера на сам. Не спомена нищо и за Алексиев.

- … и в крайна сметка стигнах до заключението, че Нора се намира накъде в този регион.

- И какво се иска от мен?

- Да ни помогнете с информация. Таня каза, че сте най-добрата разследваща журналистка, която познава.

- Така е. Най-добрата съм. – без никаква скромност каза Мима. Тогава си спомних едни думи казани от Голда Меир – бивш министър-председател на Израел, които гласяха ,,Не бъди толкова скромен – не си толкова велик,,. Все повече и повече ми харесваше тази Мария.

- Каква информация ви интересува по-точно?

- Най-вече за бизнеса на този Боро и изобщо всичко, свързано с него – каза Джилянов.

- За него мога да ви говоря с часове но нямам това време, затова ще ви направя едно предложение. - каза като гледаше Вичонти право в очите. - Знаете с какво се занимавам и понякога, дори много често, влизам в ролята на детектив, за да мога да напиша добър материал. Знам колко е важна една добра информация и колко може да помогне тя. Затова не мисля да ви отказвам…

- Благодаря Ви много… госпожице – каза усмихнато Джилянов.

- Не съм свършила още… господине – студено го контрира тя – Колкото информацията е важна за вас, толкова е важна и за мен. Затова предложението ми е – аз на вас, вие на мен. Топката е във вашето поле, детектив.

Вичонти се засмя с глас.

- Не говорите сериозно, нали?

- Напротив, много сериозно говоря. А грозния си смях го запазете за жена си!

- Вече нямам такава, а Вие бяхте така добра да ми напомните защо! Благодаря Ви, мадам. – със скрито раздразнение каза той.

- Сигурна съм, че горката Ви бивша съпруга още не може да изтрезнее от щастие, че Ви е разкарала. – не му остана длъжна тя.

- Значи няма да ни помогнете, така ли да го разбирам?

- Аз на вас - вие на мен, мисля, че бях ясна. Предложението ми е в сила двадесет и четири часа. Всеки ден от дванайсет до един съм в това заведение. Ако решите да работим заедно по този случай, утре ви каня на обяд, който, детектив, Вие сам ще си платите. - прибра си папката, каза едно ,,Господа,, за довиждане и тръгна към изхода на заведението. Останах с отворена уста, а Вичонти зле прикриваше интереса си към нея като към жена. Походката ù беше като на газела. Или нямаше бельо отдолу, или прашките и бяха само за парлама. Имаше много стегнато и изпъкнало дупе, което се поклащаше в такт със звука, който издаваха фините ù токове. Дълго гледах след нея а Джилянов се правеше на разсеян като си мислеше, че не забелязвам скритите му погледи.

- Готина мадама… и свободна при това – казах аз.

- И кое и е готиното ? Имах чувството, че ще изкара картечница и ще ме направи на швейцарско сирене. Сигурен съм, че бившият ù съпруг в момента е в найлонови пакети в тайния ù фризер в мазето, разфасован от нея самата, а при пълнолуние тя се превръща във вампир и яде малки дечица.

Засмях се с глас на това изказване.

- Не се прави, де – казах като спря да се смея – нали те видях как я гледаш. Хареса ти.

- Много знаеш ти какво ми харесва. Тая да ми се моли, няма да я наеба, ако ще последната жена на света да е.

Е тук вече се изсили много. Погледнах го но нищо не казах, а само попитах:

- И какво смяташ да правим, ще я потърсим ли утре?

- Не знам още, наистина може да ни е полезна много, но не знам от ентусиазъм да напише някакъв ексклузивен материал, дали няма да ни пречи повече, отколкото да ни помогне. Ще помисля много добре над това, до утре има време. – беше прав, все пак за първи път я виждахме и не можеше да и се доверим веднага от раз.

- А какво смяташ да правим сега? – попитах аз.

- Сега ти предлагам да отидем в мотела и да си починем два-три часа. Искам да подредя нещата от днес в главата си. - погледна ме и се усмихна – Детективската работа не е само екшън, приятелю, най-вече е свързана с мислене и логика. Нали не си си представял лудо преследване с коли и стрелба. Това е само в книгите и по филмите. Реалността е малко по-скучна от колкото мислиш.

- Да става, имам нужда да си почина малко наистина, макар, че не мога да спра да мисля за Нора. – казах аз.

- Да, разбирам те. Но аз ти казвам да бъдеш спокоен. Ще намерим твоето момиче, нали?

- Да детектив, ще я намерим. – той ме потупа по гърба, станахме, оставих пари за сметката в битово изрисуваната чинийка и се запътихме към колата. Погледнах за часа - минаваше един.

На път за мотела Джилянов поиска да му разкажа по-подробно за Валя. Казах му всичко, което знам за нея и го попитах какво има предвид.

- Сигурен ли си, че може да и се има доверие, много често има случаи на замесени близки приятели, особено при жените. Там е страшно.

- Ами нали ти казвам – според мен всичко е наред при Валя, израснали са от деца, най-добри приятелки са. Тя също е много притеснена и съм сигурен, че е искрена. Лично аз не вярвам да е замесена. Още преди да знам, че Нора е отвлечена мислих, че разиграват някакъв театър и й го казах. Тя много ми се обиди и се разстрои. Не вярвам да е толкова добра актриса. – бях сигурен, че е така.

- И все пак искам да я поразпитам малко. Обади ù се и я питай дали утре може да се видим, но ù кажи да не споменава на никой.

Набрах номера и зачаках.

- Да, кажи, Емо – чух гласа ù отсреща.

- Вале, утре коя смяна си?

- Втора, защо?

- Виж, аз съм в Хасково с един частен детектив. Иска да се видите утре и да ти зададе няколко въпроса. Става ли?

- Да, няма проблем. Ама за какви детективи ми говориш, какво става?

Обясних ù на бързо за Джилянов и ù казах, че само той може да ни помогне. Споменах и да не е казва на никой за това.

- Дори и на техните ли?

- Да и на тях, на никой. Разбра ли?

- Да, добре. Аз ли трябва да дойда до Хасково? – попита тя.

- Не, ние ще дойдем предполагам – и погледнах към Вичонти. Той ми направи знак, че ще отидем, като ми показа десетте си пръста. – Някъде към десет ще сме в Харманли, става ли?

- Да, само като тръгнете от там ми се обади да се приготвя и да се разбереме къде да се чакаме.

- О’кей, Вале, до утре тогава – казах и затворих телефона. – Готово, Вичонти, утре сме при нея. Нещо те кара да се съмняваш ли?

- Не, но трябва да изключа възможността да е замесена така или иначе.

Така беше. Всички вероятности трябваше да се проверяват и изключват една по една, докато остане само тази която казва истината.

След не повече от двайсет минути шофиране по улиците на Хасково, ние стигнахме до мотела. Паркирахме и си влезнахме в стаята, Джилянов реши да си вземе душ. ,,Да добра идея,, помислих си аз и се излегнах на леглото с удоволствие. Наистина си беше изморителна тая работа, беше малко след един и половина, а се чувствах така все едно съм наливал бетон цял ден. Джилянов се приготви и влезна в банята, след малко се чу шума от душа и леко тананикане. Усмихнах се. Спомних си и аз как с нетърпение чаках да влезна за душ, за да мога по-скоро да сляза в барчето и да се видя с Нора. Обожавах разговорите с нея. Когато нямаше много работа сядахме на някое сепаре само двамата и си говорихме за всичко. Толкова бяхме щастливи тогава, безгрижни…

*       *        *

Щастие. Хубава дума, подходяща за пожелания по най-различни поводи. За рождени дни, именни дни, сватби, кръщенета и така нататък. Щастлив си, защото си си купил нова кола, щастлив си защото са те повишили в службата, щастлив си защото си взел бонус за Коледа. Често използваме тази дума за да покажем колко сме щастливи от материалния свят който ни заобикаля – нова кола – щастлив си, нов телефон – отново си щастлив, увеличение на заплатата – пърхаш от щастие и така, и така. А дали когато дишаме сме щастливи за това, че го правим? Дали това, че виждаме, го оценяваме достатъчно? Дали когато слушаме прекрасната музика на природата си даваме сметка колко сме щастливи? А когато сме обичани – мислим ли повече за човека който ни обича? Опитваме ли се да го направим щастлив? Постоянно се стараем да намерим верните отговори но как да стане това, когато си задаваме грешните въпроси ? Питаме се ,,Обича ли ме,, и очакваме отговор. Питаме се ,,Честна ли е с мен,, и пак чакаме. Чудим се ,,Вярна ли ми е,, и треперим да не ни кажат отговора който не искаме да чуем. А това са грешните въпроси и на тях няма как да получиш правилните отговори. Ако я попиташ сам ,, Обичаш ли ме?,, и тя ти каже ,,Да,,- получаваш отговора който искаш да чуеш, но това не значи, че е искрен и правилен отговор. Но ако си зададеш въпроса ,,Обичам ли я,, тогава ще разбереш какъв е правилния отговор, тогава ще бъде точен и верен. Ако тя самата си го зададе за теб, също ще знае отговора, правилния отговор, и ако двамата, пред вас самите си отговорите с ,,Да,, на този въпрос, тогава няма да има нужда да се питате един друг ,,Обичаш ли ме,, защото любовта е видим белег. Тя личи по усмивката ти, по докосването ти, по целувката ти… но има и добри артисти все пак. Именно за това всеки от нас ако се научи да си задава правилните въпроси, няма да се налага да получава лъжливи отговори. По същия начин може да се запиташ:,, Честен ли съм с нея? Верен ли й съм ? Искам ли да остарея с нея ?,, . Ако си отговориш с ,,Да,, на всичките зададени въпроси, значи това е човека. Остава само да я научиш как и тя да си отговори правилно.

Днес си зададох тези въпроси и на всички отговорих с ,,Да,, но нямаше кой да прегърна и да се опитам да направя щастлив. Нямаше я моята прекрасна любов. Моята Нора. Не, че не исках Джилянов да е щастлив но чак пък да го прегръщам. Стана ми весело от тази мисъл и се засмях. От банята се чуваше фалшивото пеене на детектива. За миг се запитах да не би да е глух, че не чува ужасното ръмжене което издава.

Замислих се за нещата от живота, тези които не забелязвахме, тези които пропускаме – важните неща. Да, да - точно така. Ние пропускаме само важните неща, защото обръщаме внимание на не толкова важните. Пример – нямаме време да изпитаме детето си какво е научило, защото трябва да обикаляме магазините за дрехи. Нямаме време да си поиграем с него въпреки молбите му, защото трябва да сменим гумите на колата точно сега. Не излизаме с жените си на романтични вечери, защото така или иначе ни е вързана в кърпа , а и вече е сготвила. Така разсъждаваме – елементарно. Не се стараем да запазваме важните неща за сметка на маловажните, а после казваме как най-важното е семейството. Не лицемерничим ли малко? А? Чакаме да ги загубим и тогава започваме да си блъскаме главата защо ни се случи тава нещастие. Децата порастват и дори и да искаш никога повече няма да чуеш детския им смях, никога повече няма да искат от теб да си играеш с тях. Загубил си ги безвъзвратно, те са станали вече мъже и жени. И тогава си спомняш колко много шансове си имал в този живот, да бъдеш бащата който те са искали, поне за час. И ти си ги пропуснал тези възможности да минат покрай теб, без да направиш усилие да ги хванеш, поне за малко. А колата на която тогава си сменял гумите е отдавна претопена. Започваш да се чувстваш виновен, много виновен. Казваш на жена си и й предлагаш да отидете на ресторант, а тя ти отговаря, че е изморена и не и се излиза никъде. А си имал този шанс, но тогава си я приемал като даденост в живота си. Да отнасял си се добре с нея, не си й се карал, нямало е скандали, излизали сте на малка разходка в парка, но човек се държи така и с кучето си. Оказва се, че си изпуснал и този шанс. Късно е. Минал е покрай теб и дори не си го забелязал.

От както се запознах с Нора се улавях, че по-често мисля за тези дребните-важни неща. Говорихме си на тези теми с часове загледани в луната над нас, прегърнати и влюбени. Молех се на Господ да ми я върне, исках си я пак при мен, исках я за цял един живот. Знаех, че ще я направя щастлива, исках го от цялото си сърце. Толкова силна бе любовта ми към нея, толкова много я обичах.

Спомних си и за другите ми приятелки, но към нито една от тях не съм хранил подобни чувства. Харесвах ги, допадахме си и в секса но всичко свършваше до там. Иначе аз съм бил обичан от тях, особено от едната – Елисавета. Много красиво и добро момиче, тя ми беше първата сериозна връзка която продължи по-дълго. Признавам, че вината за раздялата ни изцяло беше в мен, но и осъзнавам защо. Защото от моя страна нямаше любов, а само привличане. А какво е любовта? Не само привличане, нали? Много повече от това е тя. Сетих се когато се срещнахме с Нора в ония ресторант след като ме заряза заради бившия си какво и казах за любовта. Наистина любовта не означава само да си влюбен, тя означава и да обичаш. Но разбира се всичко тръгва от влюбването, защото то е първичното, изпепеляващото, възнасящото чувство. Някой казват, че имали изпепеляваща но кратка любов. Аз не съм съгласен с тях, няма такова понятие кратка любов. Тя не съществува.  Любовта е красива и вечна, изпепеляващи са чувствата когато се влюбиш и затова повечето бъркат влюбването с любовта. Напълно е възможно да се влюбят двама души и след изпепеляваща и кратка ВРЪЗКА  да осъзнаят, че не се обичат и няма как да се получи между тях. Това не значи че са имали кратка любов, напротив – те никога не са имали любов по между си. Аз знаех, че между мен и Нора имаше любов. Огромна, силна, истинска любов. Вечна. Бях готов да рискувам всичко за да я имам отново, бях готов дори да умра но да зърна лицето й, да се вгледам в очите й и да й кажа, че няма по-щастлив човек на света от мен.

Е искрено се надявах да и го кажа не когато лежа в локва кръв, а когато си лягам до нея след приятно изкарана романтична вечер. Дали щеше да се случи някога пак? Често се връщах към този момент, когато за първи път бяхме заедно в тях. Спомних си луната която осветяваше мрака и прекрасното й голо тяло. Никога, никога докато съм жив, каквото и да се случи, няма да забравя тази изпълнена с любов нощ. Най – прекрасната нощ в живота ми.

Вратата на банята се отвори и Джилянов излезе с заметната кърпа около кръста си.

- Ти ще влизаш ли? – попита ме той

- Да, има ли вода?

- Трябва да е останала предполагам. Не усетих да свършва.

Станах, взех хавлиената си кърпа и се отправих натам. Пуснах душа и оставих водата да се излива върху мен в силна струя, която разхлаждаше тялото ми. Мислих си за вечерта с Нора, за разкошния секс, който правихме, за извивките на перфектното ù тяло върху мен, за невероятно стегнатите и красиви гърди. Как с нежните движения на талията си определяше колко на дълбоко да проникна в нея. Усетих тръпка в слабините си и погледнах надолу. ,,Здравей,, мислено поздравих надървения малък пожарникар. Като че ли ме молеше да му помогна, гледайки ме втренчено право в лицето. Спомних си, когато бях в шести клас, как точно под душа за първи път откликнах на молбите му и оттогава срещите ни зачестиха повече отколкото беше нужно. Започнах да си мисля за секс, да се питам какво ли е? Защо като си върху жената трябва да се клатиш и не е ли по добре да ти е само вътре и да чакаш? Ами те защо викат по време на секс, да не би да ги боли? И най-различни неща от този тип. Неусетно станах на четиринайсет години и в един хубав летен ден в края на юли през лятната ваканция, една съседка от задния блок, която беше по-голяма от мен ме заговори. Аз бях с други мои приятели и играехме карти на пейката пред блока. Тя седна при нас и от дума на дума не се усетих как я изпратих до тях. Пред входа й се разделихме като тя ме покани на другия ден преди обед да отида у тях. Цяла вечер си представях как се целуваме и аз и пипам циците, които бяха огромни. На другия ден още в десет и половина аз се изкачвах към петия етаж и звъннах на вратата на средния апартамент. Отвори ми тя. Никога няма да забравя как ме посрещна. Беше облечена в червен тънък халат, който беше разтворен от кръста надолу, което ми позволяваше да видя черните ù прозрачни бикини и голите и бедра. Веднага еректирах. Тя ме покани в хола и след като седнах на дивана, тя легна и си сложи главата в скута ми. С ръката си започна да ме гали а с другата придърпа моята върху гърдите си и започна да я натиска отгоре и да ми показва как да ги мачкам. Аз се притеснявах много защото до тогава бях виждал цици, само на снимка или на нудиския плаж в Приморско, където баща ми ме водеше като малък. Чудно защо ли? Въпреки това аз разтворих халата ù и те се показаха. Нещо удивително, огромни седемнайсетгодишни цици. Аз легнах до нея и започнах да ги целувам без да знам как и къде. Хубаво я олигавих като си спомня. След това пристъпихме към същността на нещата и след секунди бяхме голи и аз не знаех какво да правя. Тя си вдигна краката и ми каза да легна върху нея и внимателно да го вкарам в п* ù. Бях чул от по-големите, че преди да го вкараш, трябва да го хванеш с едната си ръка като палеца да стърчи пред главата на пишката. По този начин с негова помощ намираш къде е дупката и рязко си махаш ръката. Той сам влизал, обясняваха те. В този момент си отговорих на някой въпроси. Първо – палецът не играе никаква роля, влезна си като у дома си още щом легнах върху нея. Второ – определено трябва да се клатиш отгоре, защото иначе нищо не усещаш и трето – не викат защото ги боли. Само не знаех къде трябва да се изпразня и го направих в шепата си. Тя се засмя и ми каза, че можело и върху нея. Втория тек разбрах, че определено е по-хубаво върху нея докато тя ти бие чекия. Нямах търпение да се похваля на моите приятели, все пак аз първи от всичките превзех хълма и забих знамето. За известно време бях герой в очите им и даже ме ползваха като експерт. Много, много весели и безгрижни времена. Помня, че имах режим за следобеден сън и си мислих, дали ако кажа на баща ми, че вече съм е* няма да го отмени. Не му казах.

                                                                                                                             ( следва )