Ограбен живот - продължението

                                                      вулгарен роман - пета част 

Беше втората половина на юли. Много горещ ден и аз едва издържах да карам таксито. Само търсих някоя сянка под която да спра, но асфалта така се беше напекъл, че голям ефект нямаше. Вече минаваше два следобед и аз не знам за кой път се забърсах с хавлиената кърпа, която държах в джоба на вратата до мен. Телефона ми звънна. Погледнах към дисплея. Беше Вичонти.

   - Кажи бе господин детектив – казах аз и се засмях.

   - К’во правиш бе, бакшишче? Скубиш ли народа?

   - А скубя аз… потя се в тая жега и пия топла вода.

   - И ‘що топла?

   - Ами ‘щото се стопли бе! Кажи де, за какво се обаждаш?

   - Абе Мимето вчера я ударили с колата и сега я закара на сервиз.

   - А, и таз добра. И ‘ся   к’во?

   - Ами ще ходи да отразява нещо за вестника и й трябва кола. Ще дойде да вземе моята, а пък аз имам работа извън кантората към три часа, така, че…

   - И искаш да дойда да те взема ли? – попитах аз.

   - Ей ама к’ъв си ми умник беее… Точно това искам – засмя се в слушалката детектива.

   - Добре бе, кога да съм при теб?

   - Ами към три, ще изчакаме Мима да дойде да ù дам ключовете и потегляме. Става ли?

   - Става, няма проблем.

   - Хубаво, Емо, ‘айде до след малко тогава – каза Вичонти и линията прекъсна.

   През това време направих още два курса и когато наближи часа да ходя при детектива се отправих на там. Паркирах колата на тротоара пред кооперацията и влезнах през входната врата. Точно изкачвах стълбите, когато към мен се зададе Мима.

   - А, Миме… какво стана, бе слънце? Светльо ми каза, че са те ударили.

   - Да бе. Един дядо с една ,,Жигула,, ме бутна отзад.

   - Ама нещо сериозно ли е? – попитах аз.

   - Не, но си иска майстора. Вие как сте?

   - По-добре отвсякога – усмихнах се до уши – Като в приказка.

   - Хубаво, Емо. ‘Айде, че аз трябва да бързам. Поздрави Норето от мен – каза Мима и заслиза по стълбите.

   Погледнах след нея. Имаше някаква промяна. Като, че ли беше по закръглена, някак си по - различна. Влезнах в кантората и намерих детектива седнал зад бюрото в приемната си.

   - А, пристигна ли, бе? – усмихна се като ме видя.

   - Аха – и се прозях – Абе Мимето май е качила някое килце отгоре, а?

   - Много си е добре даже.

   - Аз не казвам, че не е…

  Взрив. Силен, мощен взрив разтърси кооперацията. Чу се трошене на стъкла и свистене. Звук от падащи предмети идваше от улицата. И изведнъж, тишина. Може би само за част от секундата, настана гробна тишина, а след нея истерични викове долетяха от вън. Първо само един, а след това станаха много. С Вичонти се гледахме като стъписани един друг. И двамата бяхме приклекнали на пода до бюрото и не знаехме какво става.

   - Какво, по дяволите беше това – успях да изломотя аз.

   - Не знам, май се взриви нещо – каза Светльо докато се надигаше нагоре – Сигурно някоя кола…

   Рязко се спогледахме и без да казваме и дума, панически се затичахме към входната врата. С бясна скорост излезнахме на улицата и аз едва смогвах да следвам Вичонти. Малко по-надолу се виждаше огън и дим. Черен дим. Светльо се спря все едно се блъсна в стена, аз се спрях до него.

   - Вичонти… к’во бе? – гласът ми трепереше. В очите на приятеля ми се четеше ужас. Силен панически ужас… и тогава разбрах какво се е случило. Тогава, само за един миг всичко ми стана ясно. Беше неговата кола с неговата жена вътре. С Мария. ,,Майчице, само това не! Само не и това Господи!,, Ушите ми започнаха да бучат, всичко около мен стана някак нереално, като в сън. Виждах някакви хора които претичваха по улицата, но като в мъгла. Не знам колко време съм седял така. Час, минута, секунда… не знам, но от това ми състояние ме изкара силен пронизващ вик.

   - Мимеееее, Марияяяя – детективът отново се беше затичал към колата и в движение сваляше или по-точно разкъсваше тънката лятна риза с която беше облечен. Аз се затичах след него. Когато наближихме на не повече от два три метра, силна горещина ме удари в лицето. Светльо вдигна едната ръка към челото си, като, че ли искаше да се предпази от пламъците и започна да се приближава към огненото кълбо. Махаше със свалената си риза към огъня в опит да го изгаси. Разбира се без никакъв ефект. Аз започнах да викам за помощ колкото глас имах. Виках някой да донесе вода. Тогава се сетих, че никой от нас не се е обадил на пожарна или бърза помощ. Извадих телефона от джоба си и с треперещи ръце се опитах да набера номера на пожарната, като не спирах да викам и плача. Дори не знам кога бях започнал да плача. Натисках бутоните на телефона без да виждам какво набирам. Просто ги натисках панически е виках. Погледнах отново към Светльо. Горещината явно го беше отблъснала и той се беше отдалечил от горящата кола. В краката му беше захвърлена почти изгорялата риза. От устата му се чуваше само тих стон, задавен от сълзи.

   - Миме, Мименце – закри лицето си с ръце, падна на колене и започна да плаче без глас. Тялото му се тресеше. Тогава забелязах, че ръката с която държеше ризата си, беше обгорена. Приближих се към него, но не знаех какво да кажа. Затова само приклекнах, прегърнах го през рамо и останах загледан в огъня. По страните ми се стичаха сълзи. Малко след това чух сирените. Всичко това се беше случило преди не повече от пет минути, но за мен беше цяла вечност. Силен звук от спирачки ме изтръгна от вцепенението. Пожарната кола беше спряла до нас и веднага бяха наскочили няколко пожарникари. Почти веднага след тях  дойде и линейка заедно с полицията. Полицаите започнаха да разпръскват насъбралото се множество. Някакъв човек, който току що се беше появил им викаше, че колата му е пострадала и да го пуснат да се доближи. Естествено никой не го пусна. Един униформен се доближи и до нас.

   - Моля, господа, отстранете се – каза той и ме подхвана под лакътя.

   - Ама т’ва там е жена му – казах аз заеквайки, докато се изправях нагоре. Полицая погледна към Вичонти и се приближи към него.

   - Господине, моля отдалечете се – много внимателно му каза той – Елате с мен – прехвана го през мишница колкото да му помогна да стане и да го насочи на къде да върви – От тук. Само запазете спокойствие – с другата ръка започна да маха към линейката, като искаше да каже на екипа да идват бързо.  Светльо тръгна с полицая, като сигурен съм, не знаеше изобщо на къде и защо. Погледа му беше празен, а очите вече пресъхнали. Беше изпаднал в шок.

   Медицинския екип го пое и заведе при линейката. Детектива вървеше бавно. Тялото му беше съвсем отпуснато и той си влачеше краката по асфалта. Поставиха го да легне на една носилка и със силен тласък я вкараха в задната част на линейката.

   - Момче, ти добре ли си – чух някой да ме пита. Погледнах в посока на гласа. Беше униформеният полицай.

   - А… какво? – механично казах аз.

   - Добре ли си питам? Има ли ти нещо?

   - Той ми е приятел… много добър… Мима и тя ми е приятелка… аз карам такси и той каза да го взема… После гръмна и…

   - Ела с мен – и без да губи време ме заведе до колата на ,,Бърза помощ,,. Почука по вратата. Тя се отвори и от вътре се показа човек с бяла манта.

   - Докторе, момчето говори несвързано. Нещо не е в кондиция – каза полицая. Доктора протегна ръката си към мен.

   - Ела, качи се тук, моето момче. Хайде – аз поех ръката и се качих в линейката. Тя наду сиренета и ние полетяхме по пътя към болницата. Нямах време да се огледам какво става около мен. Само забелязах, че малко преди да потеглим вече нямаше пламъци и дим. Колата беше обгърната от някаква бяла пяна и приличаше на пенлива вана от която преливаше. Имаше и много хора които се суетяха около мястото на взрива. Пожарникари, полицай и още линейки.

   Закараха ни до болницата и ни въведоха вътре. Светльо беше на носилката, обърнал глава на една страна и гледайки в неясна и за него посока с празен поглед. Аз вървях до него, а до нас забързано престъпяха лекари и сестри. На входа ни посрещна друг екип.

   - Изпаднал е в шок и има изгаряния по тялото – каза лекаря от линейката на свой колега.

   - Бързо – провикна се другия кум една сестра – давай към шокова зала! А този? – попита и ме посочи с поглед.

   - И той е в шок, но без наранявания.

   - Добре, закарайте го в спешния кабинет при д-р Василев.

   Тръгнах с една сестра към стълбището, а носилката с Вичонти и новия доктор се затъркаля към вече отворения асансьор на партера. Последното което видях беше, как Светльо с няколко бели манти около него потъна навътре.

   Всичко свърши! Целия прекрасен свят около мен си отиде за миг. Цялото щастие което имах през тези три години, цялата радост… всичко! Но заедно с това се сгромоляса с трясък и светът на детектива. Неговото щастие, неговата любов, неговата любима. Нашите два свята бяха половинките на един цял такъв. След онази история около отвличането, бяхме толкова свързани вече, че нямаше как да бъде иначе. Да, Нора беше жива и здрава. Почти беше превъзмогнала ужаса който преживя, но вече Мария я нямаше. Вече нищо нямаше да е същото. Никога! Нито аз, нито Светльо, нито Нора. Никой и нищо нямаше да е същото! Още не можех да приема смъртта на Шопа, а сега трябваше да погребвам друг мил за мен човек. Човек, който ми беше помогнал без да ме познава, без да ми е приятел. Една достойна жена, която с течение на времето бях приел като най-близък другар. Толкова много се радвах и на двамата. Радвах се, че Вичонти си намери правилния човек и много се зарадвах, когато веднъж Мария ми каза, че мислят да се оженят. Тогава Светльо се дръпна леко, но не му трябваше много време да разбере, че точно това иска и той. Сватбата им беше чудесна. Мария сияеше в красивата си бяла рокля и не спря да танцува цяла вечер. И ние с Норе не бяхме по-малко щастливи от тях. Бяха едно прекрасно семейство, което мечтаеше скоро да се сдобие с деца на които да отдаде цялата си любов. Мима дори беше казала, че когато това се случи, с радост ще спре с журналистиката. Беше много всеотдайна съпруга и бях сигурен, че ще бъде още по–всеотдайна майка.

   А сега… сега това никога нямаше да се случи. Никога! Болеше, много болеше! Ужасната болка разкъсваше душата ми на хиляди парченца, които си разпиляваха по въздуха като черните сажди от горящата кола и тялото на Мария. Ако сега не се побърках, значи никога нямаше да стане. Не искам да си спомням за първите дни след взрива. Искам да ги забравя. Искам да заспя и да се събудя ден преди това и да си останем там… и четиримата. В деня преди! И никога да не идва утре! Беше страшно! Дори това определение бледнее пред реалността, която тогава ни беше обгърнала с железните си студени и невидими ръце.

   В болницата мен искаха да ме оставят за наблюдение за през нощта, но аз категорично отказах. Подписах се, че всичко е на моя отговорност и след като ме прегледаха и ми дадоха нещо успокоително, казаха, че съм свободен да си вървя. При Вичонти работата беше доста по–различна. Той все още не беше обелил и дума, а само гледаше в една точка и това е. Оказа се, че освен дясната ръка е поразена и цялата дясна страна на торса. Изгарянията не били опасни, но било нужно лечение и задължително трябваше да остане в болницата за известно време. След като вече се бях поосвестил малко от първоначалния шок (а и лекарствата може би си казаха думата) предстоеше да се преборя и с още едно ужасно изпитание, а именно да кажа на Нора какво се е случило. Много се притеснявах, че пак може да изпадне в онова предишно състояние. Обичаше Мария като сестра и трябваше да съм много внимателен, когато и съобщавам този ужас. Изобщо не знаех какво да правя и как да й го кажа. Как да я подготвя за такава новина? Беше невъзможно! Бях чел някъде, че лошите новини трябвало да се съобщават без заобикалки, а директно. Така не се било нагнетявало допълнително напрежение в човека на който трябва да кажеш лошата вест. А дали беше така? Можех ли да ида при Нора и да ù кажа:,,Норе, имам лоша новина. Колата на Светльо се взриви и Мимето беше в нея,,? Не мисля, че трябваше да е така.

   Наближаваше шест часа. Нора беше първа смяна и беше или в къщи или при майка ми. Отказах се от първоначалната си идея да и се обадя и реших първо да се прибера в къщи. Така, ако нея я нямаше можеше да се опитам да си събера мислите и да реша как да й кажа, че Мария вече я няма… че е мъртва. Излезнах на главния булевард, огледах се за такси и тогава се сетих, че моето си остана там, на тротоара пред кооперацията. Трябваше да отида да го взема и за втори път да видя ужаса от преди няколко часа.

   Когато наближихме мястото на инцидента отново ме стегна гърлото. Движението в едната посока вече беше пуснато и до колкото можах да видя, отломките които се бяха пръснали по цялото шосе, сега ги нямаше. Имаше още много хора на улицата. Все още имаше пожарна кола, линейка и няколко полицейски автомобила. Периметърът около взривената кола беше отцепен и в него се намираха само цивилни и няколко униформени полицай. Навън беше още светло, но бях сигурен, че през цялата нощ ще продължи работата на местопроизшествието.

   - Лелеее, к’во е станало тук бе? – чух да казва шофьорът до мен. Аз само преглътнах и извърнах глава на другата страна. Колата или по точно това което беше останало от нея все още си беше на мястото, а с нея и овъгления и разкъсан труп на Мария. Не, че го видях, но бях сигурен, че е там.

   Таксито спря до моето, платих и без да кажа и дума влезнах в колата си. Облегнах се назад и се загледах към тавана на купето. След това обгърнах волана с ръце, поставих главата си в средата му и заплаках тихо. ,,Защо, Господи, защо?,, повтарях в плача си ,,Защо я уби?,,

                                                                                                                                             ( следва )