http://it.youtube.com/watch?v=YkKue_MEnkk&feature=related

Както хлипаше и бършеше зачервените си очи, Ели се съживи, хвана в шепите си ръката на отеца и я целуна. Всичко стана така изненадващо, че ние като че се дръпнахме назад, неочаквали такава реакция от твърде младото и ексцентрично момиче. Тя заговори бавно със заекване на английски, отеца й отговори и така тръгна разговор по-между им. С думи на срички, с размахване на ръце и кимане на глави, разбира се в неподходящата посока, та нали сме единствената нация в света с обратен маниер на главата за потвърждение и отрицание. Отеца и говореше и я потупваше по ръката, окуражително. Ели се усмихваше и продължаваше. Той продължително водеше записки в тефтерчето си и отново и задаваше въпроси. Разговора им течеше гладко и Ели вече не плачеше, но далеч не изглеждаше спокойна. След почти един часов разговор, отеца и подаде ръка за довиждане, стана, ние разбира се, също бързо се изправихме.

 - Марко, извинявайте с Катерина, че ви пренебрегнахме като преводачи, но Елена, говори сносен английски и по-лесно се разбрахме - каза той и се сбогува с всички ни като се извини със служебната си заетост.

Настанихме се в колата и тръгнахме. На къде, не се уговорихме и не попитахме, Марко караше, а Ели се беше свила на задната седалка до Вили и никой не посмя да задоволи любопитството си какво си говориха с отеца. Аз, за да разчупя тишината, попитах Марко:

- Извинявай, Марко, ти католик ли си?

- А, хитрушата тя, как се е досетила! - отговори той и сякаш нещо отново ме парна в стомаха, като видях веселите, закачливи пламъчета, блеснали в очите, с които ме гледаше над дясното си рамо. Дръпнах се назад инстинктивно, от страх, че отново ще щипне нослето ми. Той се разсмя с пълно гърло и си затананика позната мелодия, но на румънски език.

- Да, Катерина, католик съм. Моят прадядо, когато бил в лудите пубертетски години, едва 14-годишен минал границите и се настанил в Полша. Какво, как и защо се е случило, на никого не искал да разкаже. Установил се, работил, все в среди на румънци се е движел и когато решил да се задомява, моята прабаба не искала и да чуе за брак без църква, а там нямало ортодоксална църква и така местният отец ги направил католици. В се е нашия бог, все е Иисус, помня, че казваше баба. "Хей, Катерин, аз заради теб, ще си припомня руския от училище, виж колко добре ме разбираш вече, ама и ти започна по-добре да говориш, виждаш ли, практика". Създали семейство, народили им се деца, живеели добре, но нямали собствени домове. Това, докато и моят дядо - вече с пораснали деца, все от майки румънки, никой не се женил за чужденка, решил да се връща в селото ни, от където някога е тръгнал баща му. Проучил, че има в наследство земя. Убедил още няколко семейства румънци, живеещи там на квартири, плащащи наеми и заплатите малки, комунизъм и там както на всякъде, да построят една до друга няколко съседски къщи на неговата наследствена земя и да заживеят там. Като, със спестените пари, могат, помагайки си, да се установят и да са по-добре. Така и постъпили и така сега в селцето ми, съвсем близо до Констанца, се е създала една малка католическа общност (всички последвали някога примера на прабаба). Имаме си малко параклисче и така животът ни си тече. Много се ожениха в тази общност и традицията на католицизма се спазва много стриктно. Аз се ожених за жена от съседно село, но след време разбрах, че си е възвърнала връзката си със свой експриятел. Станал съм просто заместителя напук на другия. Не зная да кажа за жалост или за радост, но едно дете, не бива да се мисли за него със съжаление, че го има, съжалявам само, че е такава съдбата му. От съпругата си имам деветгодишен син. Тя отиде да живее с мъжа, който някога я беше изоставил заради нейна приятелка, но не се беше женил. Аз не можах да понеса, да виждам сина си воден за ръка от друг мъж и ето ме тук. Да не мислите, че по-гладко е минал и моя път, когато тръгнах. Докараха ни с едно малко микробусче, 7 млади мъже, взеха ни почти двойно за път, отколкото взимат автобусите, тръгващи от Букурещ, ама кой да знае. Толкова се зарадвах, като ми се обади един приятел и каза, че набират работници за строежи в Испания, ако искам да тръгвам. Метнах в чантата 2-3 парцала, от първа необходимост, паста и четка за зъби и тръгнах със заплатата, която току-що бях получил и малко спестени, които държах вътре във фризера, опаковани в найлонче (замразени пари). Не се обадих на никого. Заключих къщата - така, сякаш отивам да си купя цигари и след 5 минути ще се върна. Вече 2 години. От микробуса ни свалиха на автогарата, взеха ни по още 100 долара от човек и ни казаха старата изтъркана фраза (за всеки новак, нова): "Чакайте, шефът на обекта ще дойде да ви вземе от тук и да ви настани в общежитието. Аз ще отида да му позвъня." Точно както се е случило, Ели - влезли от едната врата, излезли от другата и ние си седяхме, чакайки повече от 3 часа. Накрая се убедихме, че сме изпили по чаша студена вода и тръгнахме да разпитваме къде можем да преспим. Нашият език е сходен, макар и трудно, но можеш да се разбереш за нещо дребно. Е, след още 2 часа лутане намерихме един апартамент с 3 стаи на доста солена цена, като за зорлии и се настанихме. Спахме 24 часа, като новородени бебчета. Разбора на общите пари, беше успокояващ и решихме да си търсим сами обект, като предлагаме услугата си в екип. След два дни обикаляне на обектите, успяха да ни наемат и сме там, където се запознахме. Работим по 10 часа на ден. Плащат ни 2 часа извънреден труд и не се оплаквам. Законът за трудовите отношения се спазва. Обувки, дрехи и обядът са от тях...

Не го дочакала  да си довърши изречението, Елена ме задърпа нервно за ръката. Не на шега се изплаших, когато я погледнах, защото страните й бяха хлътнали, очите някак напрегнати и никакъв цвят на лицето. Бързо и подадох малкото шишенце с вода, което беше неизменен мой спътник в дамската ми чанта. Като отпи жадно на едри глътки, тя успя да проговори и каза, гледайки много виновно:

- Аз трябва да имам снимка на Ваня.

Тези думи подействаха на Марко като ужилване. Едва не удари предната кола (или на мен така ми се стори). Уведоми се, че снимката е в общежитието и без никакви повече въпроси и обяснения, натисна рязко газта. Колата изръмжа сърдито и подскочи. Една веничка се изду и запулсира на дясното му слепоочие. Той стискаше волана и търсеше подходящо място, за да се преустрои в насрещното движение. Страхувах се от напрежението му, мислех си, че си изтърва нервите и може да катастрофираме. Виждах ясно, как демонстративно се показва човеколюбивия му инстинкт, но нямах никаква представа, колко силен човек е и как умее да се владее до съвършенство. Единствено тази пулсираща веничка го издаваше в трудни моменти. Намерил подходящото място, Марко се огледа и направи рязък завой, гумите изсвириха и вече преустроен, даде газ. Колата отново сърдито изръмжа, Марко я потупа по таблото и с усмивка гальовно и рече:

- Бабче, кротко, бабче, обещавам повече така да не правя. Хайде взаимно да си се слушаме и да не си правим номерца.

Продължихме пътя в пълно мълчание. Трафика се беше увеличил и колата ни се провираше на боя разстояние между също така бързащите коли. Стигнахме най-после общежитието и Елена изскочи от колата, като каза да чакаме след минутка се връща. Наистина много бързо дотича, задъхана и в ръка държеше, не очакваната от всички ни снимка, а малък, черен фотоапарат. Обясни ни , че когато се запознали в София, си правили снимки около орлов мост (от там тръгнал автобусът), пред самия автобус и по автогриловете. Преценихме, че в центъра може да се намери все още работещо фото и отново с пълна газ тръгнахме, като вече имахме задача да се оглеждаме за отворено фото. Само след няколко километра видяхме такова. Марко се преустрои. Грабна апарата и Елена, нас остави в колата, че някой паяк на пътна полиция да не го лиши от старото му бабче. Чакахме доста дълго, като наблюдавахме през витрината, нервните кършения на ръце на Елена и стиснатата челюст и кръстосани ръце, пред гърдите на Марко. Най-после излязоха с бяло пакетче в ръка. И отново потеглихе.

- Много красиво момиче - процеди през зъби Марко и стисна отново волана. - Ден и нощ благодаря на Бог, че ме дари със син. Не мога да си представя, какво им е на вашите бащи, като сте се измъкнали от покровителствуването им и сте хукнали по света сами и безпомощни. Дано никога не ми се случи да го разбера.

- Татко, ако знае какво съм преживяла, инфаркт ще получи - промълви Елена и отново заплака. Спомних си за моя син и за родителите ми, които все още не знаеха. Милата ми майчица, как ще й кажа. Пристигнахме пред катедралата. Марко ни остави отново в колата и влезе вътре. След малко излезе навъсен като буреносен облак и каза, че отецът е отишъл в полицията. Запали нервно колата и потегли. ние се страхувахме, като сме незаконно пребиваващи в страната, дали няма да ни екстрадират. Защото колкото и да бяхме стресирани, нямахме никакво желание да се върнем от изходната позиция. Още повече и такава висока цена бяхме платили... от морална, не от финансова гледна точка. Паркирайки пред полицейското управление, Марко ни успокои, че страховете ни са излишни и хлътна във вратата, а ние се свихме по седалки и нахлупихме шапките невидимки. То страх лозе пази, казваше баба. Тихи като мишчици, не изпускахме от поглед вратата и не след дълго Марко излезе с отеца. Елена и отецът заговориха отново на английски. След това отецът говореше нещо на Марко на испански, така тримата говореха и размахваха ръце достатъчно дълго, та ние с Вили да се притесняваме от разгорещения им вид. При това лицето на Ели съвсем не излъчваше спокойствие. Гадаехме и кършехме ръце, очаквайки с нетърпение, някой да ни уведоми какво се случва. Вместо това, от входа излезе красив мъж на средна възраст в полицейска униформа. Каза нещо на отчето и тримата, без дори да ни погледнат, се изгубиха в полицейското управление. Неизвестността съсипваше нервичките ни, но поставени пред свършен факт, седяхме и не се досещахме дори да разговаряме, за да намалим напрежението.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...