Напоследък Дана спеше зле. Не, че нещо я тормозеше, не. Просто уморена от изминалия ден, заспиваше още щом докосне възглавницата, а после се събуждаше внезапно, отваряше очи и в главата и започваха бавно да нахлуват най-различни мисли...
Дана обичаше да размишлява над живота си, над изминалия ден, да прави своите малки оценки на казаното, направеното, постигнатото. Правеше също и малки тайни планове, не че винаги успяваше да ги изпълни. Досега се бе убедила ако не в друго, то в това колко разнообразен и многолик е живота, и как ни изненадва непрекъснато. Дана не беше от онези жени, мечтателки и романтички, беше реалистка, здраво стъпила на земята, и посрещаше еднакво и успехите и радостите, и провалите и мъката. Всеки ден беше за нея едно безумно изпитание, в което се опитваше да се надпреварва с времето, в желанието си да изпълни всички задачи, които си поставяше. Всъщност даже и това нямаше значение вече за нея - знаеше, че дори днес да свърши всичко, утре ще има пак хиляди неща за вършене и така ... безкрай. Харесваше и когато един нейн познат и повтаряше, че " Работа ще има и след сто години... само че нас няма да ни има ... ".
Напоследък Дана беше успокоила темпото - не се впрягаше както преди да свърши всичко, караше я малко така - ден за ден ... пък каквото дойде. И въпреки това се събуждаше неочаквано и мислеше. В нощи като тази се питаше има ли смисъл всичко, което прави за околните ... дали някога можеха да я оценят, или както става обикновено ще оценят какво са имали, чак когато я загубят ?
Дана беше щастливо омъжена млада жена. Съпругът си - бивш наркоман, дребен крадец и престъпник, срещна скоро, след като беше излязъл от затвора. Тя си падаше по лошите момчета, той я привличаше като магнит, а страстта която запалваше в нея беше невероятна. Беше по-млад, буен, с високо самочувствие и смяташе, че света лежи в краката му. Когато срещна Дана, смяташе, че тя ще бъде една от поредните му "бройки". Да, ама не, както става в живота. За нея той беше един вид предизвикателство, вид експеримент дали доброто у нея ще успее да надделее над злото криещо се в душата му. За него беше просто една пищна рижа сладострастница, с апетитни задни части, и поради наличието им често я наричаше своята Дженифър Лопес :) Истина беше, че имаха донякъде прилика, а и огненото латино запалваше Дана, караше кръвта и да кипи, и сама не усещаше как цялото и тяло танцува. Заради тези си задни части веднъж се смя много. Беше тръгнала към работата си пеша и едва когато стигна, се оказа, че на няколко крачки зад нея през цялото време е вървял той. " Защо не ме настигна, да вървим заедно" попита го. А той, с усмивка отговори - " Исках да се любувам на невероятната гледка как ходиш, задника ти е страшно секси :))) "
Отначало промяната беше трудна, дори почти невъзможна. Беше на път да се откаже, когато той изведнъж осъзна какво държи в ръцете си, направи невъзможното-възможно и с цената на неимоверни усилия я направи своя жена. Отначало Дана не беше щастлива - налагаше и се да се бори за всяко малко нещо, с много мъка и усилия изкореняваше онова, което той беше трупал в сърцето си в продължение на години. Дори новороденото им дете не го спираше да се впуска в опасни авантюри, които застрашаваха не само неговия живот, а и на двете му най-любими същества... Сега, след толкова години, Дана осъзна, че най-сетне е успяла да го промени. Ден след ден беше постигала свои малки победи, докато го победи изцяло... След толкова усилия, нерви и безсънни нощи, той се бе превърнал в мъжа-мечта. Нежен, предан, верен и любящ. Примерен, винаги до нея и детето, весел - никой не можеше дори да предположи за тъмното му минало. Само понякога ... Дана усещаше онзи див порив, но веднага опитно се стараеше да избие и най-малката мисъл в него. Всяка вечер той ги наблюдаваше - нея и детето, как тя чете приказка за лека нощ, а детенцето гледа с ококорените си очички и тихо шепне, колко я обича... най-добрата майка... В моменти като този той идваше при тях, целуваше ги безброй пъти, прегръщаше ги силно, стискаше ги сякаш в желанието си никога да не избягат от него, и така докато двете не започваха да пищят и да го пъдят, шегувайки се с него...
Радваше се на детето си - растеше буйно, весело, с онова щастие, с което децата изживяват безоблачното си детство. Нейното не беше такова. Тя порастна изведнъж, наложи и се да гледа на света като възрастен, през невинно детските си очи. Сега се бе зарекла, докато може, да поддържа фантазията, детското въображение, игрите, без разбира се да го лишава от обясненията за реалността в заобикалящия ги свят. Сърцето и грееше, винаги когато детето, в порива си на обич започваше да я целува навсякъде, където може - по ръката, рамената, бузите, устата. За нея това беше най-ценно - целувките и прошепнатите думи в полумрака " Мамо, ти си най-добрата... обичам те оттук до небето, колкото целия свят... Не искам никога да умираш ..." В подобни моменти очите и се насълзяваха, тялото и се обливаше с топлина, а тя - неземно щастлива прегръщаше и целуваше малкото телце...
Имаха и куче - огромно и страшно. За тях - верен пазач и другар. Естествено, другите само му се радваха и си играеха с него, на нея се падаше честта да го храни, да му слага вода, да му чисти, да го разхожда. Покрай всичките и други задължения това и тежеше на моменти, но ... винаги когато кучето я посрещнеше, и видеше онзи предан поглед пълен с любов, вярност и признателност, винаги когато започваше да скача по нея и да я "целува", тя знаеше ... имаше смисъл. Без нея нищо нямаше да е същото - нямаше да я има онази радост, която само с присъствието си успява да създаде, онази грижа, която другите често не оценяваха, но изпитваха непрекъсната нужда от нея ...
Дана обичаше безумно и цветята си. Имаше стотици, домът и бе, особено през лятото като райска градина, през която те се промъкваха - като в джунгла под палмови листа и зеленина, цветове ... Понякога време и сили не и оставаха - да полее всяко, да се погрижи...Напоследък все по- често и се случваше да ги пренебрегва, а от това те започнаха да линеят, да не растат правилно. Дана се стараеше поне веднъж в седмицата да отдели и за тях полагащото се внимание, но беше трудно, много трудно. Тежеше и понякога всяка есен да прибере всяко цвете на подходящо за зимуване място, после напролет да изкара отново всички, да смени пръстта, саксиите... но го правеше. те зависеха единствено от нея, без нея щяха да умрат безжизнени. Тя беше онази, която им вдъхваше живот. както и на всичко в този дом. Без нея те бяха обречени...
Напоследък Дана се беше посветила на нова страст - започна да пише и публикува мислите си в един сайт. Дълго време само беше разказвала историите си, а на този, който я слушаше тя се струваше като съвременния вариант на Шехеразада - жената, която разкрива спомените си, мислите си, мечтите си. Пленен от разказите и, той веднъж и предложи - Защо не започнеш да описваш всичко ? И тя започна - отначало неумело, плахо, а после... Не очакваше кой знае какво, не повече от обичайното - на някои се харесваше, на други не - нищо ново под слънцето. Важното за нея беше, че тя дава живот на мислите си, на всичко онова, което я вълнува, на спомените си. А заедно с тях даваше живот и на една нова Дана - още по-красива, още по-уверена в себе си... а сиянието и от щастие се виждаше как се носи около нея като ореол. Някога, някой от нейните приятели и беше казал, че тя е като запалена електрическа крушка в тъмното... гори и осветява, а към нея, привлечени от светлината се втурваха всички, като рояк мушици, лепяха се по нея, да вземат част от светлината и топлината и, без да осъзнават обаче, че ярката, красива светлина ще ги изгори... Дана не беше сигурна в това, може би тогава той и го бе казал, за да напусне живота и по-безболезнено, но някъде вътре дълбоко в себе си, знаеше,че е бил прав... В сайта, освен обикновените хора, които и пращаха искрените си поздрави, тя виждаше и хора, които я следяха с нездрав интерес... Пишеха красиви неща, заблуждавайки околните и най-много себе си, а дълбоко скрити в тях, тя усещаше цялата им гноясала същност, цялата им болка, която те отричаха упорито, но знаеше, че веднъж загнояла душата ще продължава да бере, до момента в който всичко изригне от тях и залее собствените им лъжи с цялата насъбрала се в тях отрова ... Нищо, тя продължаваше да вдъхва живот, да вдъхва любов в това което пишеше ... а както казват - другото е суета и прах ...
Постепенно мислите и се насочиха към него - мъжа, на който се беше посветила открай време. Да, този мъж не беше съпруга и. По-голям от него, връстник на Дана, уверен в себе си мъж, беше нахлул като вихър в живота на Дана, беше изискал и получил цялата и любов и топлина на която тя беше способна и в замяна... тя беше получила два пъти повече. Беше намерила приятел, мъж, любовник, човек, който да се грижи за нея, да я пази, да я разбира, да я подкрепя. Потъваше с часове в сините му очи, а радостта, която виждаше в тях, при всяка тяхна среща я караше да се чувства щастлива...  Той я караше я да продължава, подтикваше я дори, вдъхваше живот в нея, за да може тя да продължи да живее и да го пресъздава за другите... Естествено не винаги нещата вървяха гладко, но... Дана усещаше обичта му по всевъзможни начини и той беше само нейн. Нейното спасение, нейния реванш, нейното упование. Всичко. Караше я да се чувства жива, желана, обичана, ценна, да посреща с радост всеки нов ден и да попива омайното щастие, което той и даваше... Не можеше да си позволи да я загуби просто така. Беше му необходима като въздуха, като водата, като живота. Бе онази, която му вдъхва живот. А тя го обичаше повече дори от собствения си живот...
Унесена в мисли Дана не беше усетила как е заспала. Сега някой я дърпаше за ръката, хващаше я за раменете, а тя се дърпаше, повтаряйки насън: " Аз съм онази, която вдъхва живот... ".
" Добро утро на тази, която ни вдъхва живот " смеейки се, се хвърлиха да я целуват мъжа и детето.
" Добро утро, мамче "...






По мотиви от разказа на aranhuez : Ирка, сватбата й, сексът и сънят за непознатия мъж.