Онова момче от '87-ма

    Вече няколко нощи будувам до сутринта. Съветвам се със самотата. И мракът взема добри участия в разговорите. Харесва ми как мълчи в ъгъла, докато самотата разказва някоя от дългите си истории и само в някоя от болезнените и паузи издиша нещо из недрата си. Харесва ми, но още не съм му го казал. Мисля че ще го притесня и може би ще замлъкне съвсем. Или пък ще заговори повече. Така си е добре, нека си мисли, че ми е безразличен.

Тази нощ самотата ми разказваше за другите. Каза ми, че я обиждат, защото не я разбират и не я изслушват докрай. Горката ми... грозничка е доста и я отбягват, но иначе е толкова духовито момиче. Тя винаги ми се отплаща за вниманието ми с Любов и Наивност. Така ми липсват тези две деца, които загубих преди години. След тази раздяла останах зазидан в себе си... Както и да е... та самотата ме погледна молещо и се облегна на гърдите ми. Както някога Йоан се отпусна на Исусовите гърди. Затискаше дъха ми, но аз не възразих. И тогава отметнах косите и и я попитах: „Как мислиш, дали ще ме изоставиш някога?"

Докато чаках да ми отговори, си представях обидата в очите и. Мълча много, много дълго, а тежестта на трупа и ме приспиваше. После бавно усетих как се впива в костите ми с прегръдка, която казваше: „НИКОГА!"

Мракът, разбира се, леко извърна поглед, преструвайки се на замислен, нали ви казах - толкова е стеснителен. Не искаше да привлича внимание, но не се и чувстваше излишен. Оставих го да воайорства тайно, защото знаех, че обича. Но как ме стресна когато едва-едва доловимо го чух как изсъска ледено: „Влез в мен!..." и ми открехна единия край на дрехата си. „Хайде влизай." - прикани ме приятелски той.

Не усетих как отместих унесената в мечти Самота и се вдигнах от креслото си. Мрак ме чакаше и аз се приближих тръпнещ до празнотата му.

Усмивката му ме лъхна през лицето и ме изпълни с увереност. Той улови ръката ми и леко я придръпна.

Носех се по улиците като черен лист - толкова леко като че ли по вълните на бликаща река. Около нас всичко изглеждаше различно - уличните фенери ни се покланяха покорно, светлината се плъзгаше по кожата ми  като по черен магнит. Да-а-а, Мрак ме направи като себе си от тъмна магнитна сплав, за да плуваме неуловими, като сенки по дъното на морето. Когато минавахме покрай дървета или хора след нас се разнасяше плашлив шепот, а пространството се свиваше конвулсивно, вдлъбваше се от невидимата ни сила, а след това бавно връщаше формата си сякаш бе разлюляна паяжина.

Спуснахме се по улицата, по която отивах на училище, когато бях дете. Спомних си как се оплаквах от утрото, как го обвинявах за всичките ми нещастия: "Защо идваш всеки път, когато си играя в съня, точно, когато съм най-щастлив, защо?..." - дочух зад ъгъла на една стара оглушала, сводеста уличка. Надникнах и се видях как опърничаво крача в дрезгавината на безразличния свят,  и усетих мириса на сутрешното мляко по  устни си. Видях си мръсната, груба чанта, натъпкана с прекалено тежки учебници, обвити в зелен картон. Видях още прясна раната, която ми остави белег на левия показалец. Бях паднал вчера от къщата, която направихме в короната на голямото дърво. Погледнах ръката си. Сега белегът се е плъзнал нагоре, чак до палеца. Всичко познах. Разбрах, че помня всяко стърчащо конче от нескопосаната си карирана риза, пропита с аромата на някогашния ми дом, всяко камъче и издатина по пътя, всеки отдавна измит тебеширен надпис по оградите...

А тънките ми крачета бързаха неловко и неуверено.

Искаше  ми се да настигнем момчето, за да надникна в очите му, напрегнах сили, защото това е една голяма моя мечта. Просто исках да разбера дали момчето ще ме хареса такъв какъвто съм станал. И да го попитам дали си ме е  представяло така, защото аз наистина не помня какво си представях. Не помня, не помня... безброй пъти  порязвах ума си и ровех, ровех, но всичко се съсирваше и  образът се губеше...

Мрак, разбрал за намеренията ми, ме тласна настрани до една желязна ограда и прогъгна в ушите ми:

- Какво правиш, искаш да се погубиш ли? Да не би да искаш да изгориш в утрото?

- Да изгоря в утрото ли? - повторих, отдръпвайки порива си. - Искам само да се събудя в погледа на очите му. Тогава съм имал очи, с които се виджа истината. Сега с моите виждам само безсилието на делата си и грохота на времепада... Нима има по-ведър прозорец от този, да гледаш настоящето през изтеклото бъдеще?

- Но помисли... - залъха Мрак в лицето ми, - ти искаш да запалиш светлина в отвикналите си очи. Ще ослепееш с бяла слепота, никога няма да се върнеш при мен, нито ще продължиш напред. Ще се погубиш между мен и утрото. Това е адът, не знаеше ли? По-добре остани в мен и виждай толкова, колкото ти се разтворят зениците. И ако това не ти стига, ще ти открия, че Бог ме създаде не за да се скрие от вас, а за да Го проницаете, докато се взирате в нощтното ми небе. Утрото е, за да заспиш в живота, а нощта е, за да се събуждаш отвъд него. Разбираш ли?

- Добре, Мрак. Сега съм бодър и не ми се спи... Нека да продължим, а?

- Не, ти видя каквото исках. Сега да се връщаме при Самота, защото чувам, че вече търси обятията ти. Тя е честно момиче и аз и имам доверие.

- Да, Мрак, аз също. Прибери ме сега при нея.