Пътеката се вие нагоре. Мурите поклащат върховете си.
Само птиците се обаждат. Носи се аромат на смола.
Дишам с пълни гърди. Раницата натежава.
Още час и съм на езерата. Трябва да побързам.
Очакват ме.
Змия прошумя в храстите. Нищо не се е променило.
Сякаш бе вчера. Тогава бях лек, без мисли. Наслаждавах се на всичко. Сетивата ми бяха изострени. Усещах с кожата си всеки полъх на ветреца. Езерата ме посрещнаха с лека мъгла. Вечерта бях на скалата. Само щурците и звездите бяха с мен. Изниза се една година и повече.
По-мъдър ли съм...?
Не, само косата ми се прошари. Една година, изпъстрена с много емоции и чувства. Рисувах, надбягвах се със себе си. Една картина така и не можах да завърша. Завършех ли я, това ще е краят на пътя.
Тук съм, раницата сама се смъква, разпервам ръце и вдишвам живот.
Там горе аз и скалата. Звездите и безкраят. Очите, смехът в тях. Бистри и чисти като водата в езерата. Две жени толкоз различни, едната светла, нежна, полъх от криле на пеперуда, другата тъмнокоса, ...