1 мин за четене
Пътеката се вие нагоре. Мурите поклащат върховете си.
Само птиците се обаждат. Носи се аромат на смола.
Дишам с пълни гърди. Раницата натежава.
Още час и съм на езерата. Трябва да побързам.
Очакват ме.
Змия прошумя в храстите. Нищо не се е променило.
Сякаш бе вчера. Тогава бях лек, без мисли. Наслаждавах се на всичко. Сетивата ми бяха изострени. Усещах с кожата си всеки полъх на ветреца. Езерата ме посрещнаха с лека мъгла. Вечерта бях на скалата. Само щурците и звездите бяха с мен. Изниза се една година и повече.
По-мъдър ли съм...?
Не, само косата ми се прошари. Една година, изпъстрена с много емоции и чувства. Рисувах, надбягвах се със себе си. Една картина така и не можах да завърша. Завършех ли я, това ще е краят на пътя.
Тук съм, раницата сама се смъква, разпервам ръце и вдишвам живот.
Там горе аз и скалата. Звездите и безкраят. Очите, смехът в тях. Бистри и чисти като водата в езерата. Две жени толкоз различни, едната светла, нежна, полъх от криле на пеперуда, другата тъмнокоса, ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация