Аз съм като стъкло, начупено на парченца, лепено милиони пъти и дори да го начупиш на още толкова, няма да ме заболи кой знае колко. Или може би аз съм свикнала на болката дотолкова, че всяка нова само гъделичка раните. Или може би ме боли много повече, но отказвам да го приема. Аз съм като хартия, намачкана, накъсана, изглаждана хиляди пъти и дори да ме стъпчеш още толкова, няма да има кой знае какво значение за мен. Или може би аз съм свикнала да ме предават дотолкова, че всяко ново разочарование само гали наранените места в сърцето ми. Или може би го приемам много по-тежко, но не искам да го покажа. Но дори да ме сринеш, аз пак ще се изправя. Защото съм свикнала след като падна, да стана. Да изтупам прашните колена и да се усмихна. Защото съм свикнала да се издигам по-силна, по-борбена, макар и наранена. Аз съм като сграда, чийто основи понякога рухват и се разнася от нея наоколо само прахта. Но като сграда после се изправям и опорите си закрепям по-здраво за земята. Така че, опитай ...