Пътят се стелеше пред него. Белите прекъснати линии на асфалта се сливаха в далечината. Там пътят се събираше в точка сред пожълтелите храсти на полето. Отдясно Балкана обагряше с малко зелено пустинния пейзаж.
Всъщност пейзажа беше красив, обагрен от всички цветове на есента - жълто, червено, кафяво, златисто, зелено и ... сив асфалт, на бели прекъснати линии. При тях може да се изпреварва. В смисъл имаш право. А когато не искаш да бързаш, тогава не изпреварваш. Също като в живота - даваш мигач и тръгваш да задминеш събитията, после се уплашваш и се прибираш обратно в своето платно. Просто защото решаваш, че няма смисъл да се бърза... Защото решаваш, че животът е път, а не дестинация... Банално и вярно.
Изведнъж започна да вали. Бавно и на тежки капки. Отби в страни досами канавката. Искаше му се да реве. Не да плаче – да реве с глас и да крещи. Преглътна. И този път нямаше да заплаче. Въпреки че нахлуваха спомените. Спомените за изречени думи...
- Здравей.
- Здравей. Как си?
Студени ...