Глава пета
І
В късното есенно утро гората бе притихнала и смълчана като вглъбен в себе си поет. Бледото слънце докосваше плахо върховете на дърветата, страхувайки се сякаш да не подпали жълточервената им окраска. Вятърът си бе взел почивен ден и листата потреперваха само докоснати от някоя птица или в последен опит да се задържат на дървото, преди с елегантен, но обречен танц да полетят към земята. Тишината бе толкова осезаема, че можеше да се докосне. Нежно като жена, за да не се разпадне на хиляди парчета.
Цялото това есенно спокойствие бе торпилирано като вражески кораб. Птиците неспокойно излетяха от дърветата и на малки ята се насочиха към тъмните дебри на гората. Катеричките се втурнаха към по-високите клони, а няколко подплашени заека се залутаха като футболисти от третодивизионен отбор.
Тишината бе посечена безпощадно от думкането на барабан, умело придружен от цигулка, акордеон и кларнет, а над всичко това гордо като небостъргач се извисяваше нечий глас, който съобщаваше на ощ ...