Глава седма

         Отново седяха в старата механа, събрала в себе си толкова много истории, подобни на тяхната. Приютявала безброй компании, буйни като тяхната, че и повече. Мъжът обича да се весели, когато е далеч от укорителния поглед на жената. Тогава се чувства свободен като дете, оставено без надзор от родителите. На душата му е едно леко и безметежно като лятно утро. Животът престава да бъде озъбено куче, готово всеки момент да те захапе, а по-скоро прилича на първата любов. Буйна, безразсъдна и всепоглъщаща.   

         Във всеки мъж дреме едно дете. Казал го е Ницше. Човекът е имал сериозни проблеми с жените. Може би защото те така и не са разбрали, че той е само едно дете. Затова по примера на Сократ станал философ, но това е една друга история. В нашата героите не мислеха за Сократ. Натежалата от мезета маса и оркестърът, който даваше всичко от себе си, накланяха везните към Епикур.

         Киро Борсата стана. Удари с вилица по чашата, за да привлече вниманието и когато разговорите секнаха, а последният акорд на музикантите се изгуби в цигарения дим, каза:

- Пичове, аз имах една мечта.

- Егати! Този почва като Мартин Лутър Кинг. – прошепна Грег на Боян. - Закъсахме го сериозно.

- Пак добре, че не почва като Кастро, че онзи кара по осем часа и то когато не е във форма. – успокои го той. 

- Дааа. Винаги има и по-зле. – съг ласи се Грег.

- Исках да се отърва от жената. – продължи Борсата – Това чудо на природата, което ежедневно ръфаше от живота ми като ненаситен крокодил.

- Малеее. Какви сравнения взе да използва Борсата? – обади се отново Грег.

- Страшни. – рече Боян – Този бил малък непризнат гений.

- Ти да видиш.

- Е, отървах се. – каза Борсата – Днес ми съобщи по телефона, че се развежда с мен. По-щастлив не съм бил от момента, в който се уволних от казармата. Най-сетне и на моята улица изгря слънце. Затова цялата софра тази нощ я плащам аз. Яжте, пийте и се веселете за моя сметка! Наздраве, приятели!

- Наздраве! – викнаха всички като по команда.

- До дъно! – провикна се Гангстера.

- Кой не види дънце, да не види слънце! – обобщи Аврамов.

         Когато видяха дъното на чашите, ги удариха мощно в земята. Стъклата се разхвърчаха из цялата механа. Едно без малко да остави без око един от музикантите, но той като стар професионалист, присъствал и на по-батални кръчмарски схватки, се наведе с бързината на професионален боксьор и спаси зрението си. 

- Това си плаче отвсякъде за „Месечина”. -  каза Борсата и се обърна към музикантите – Пичове, дайте онази моята – „Месечина” и свирете силно и ясно! Нека свободният живот започне сега!

         Музикантите засвириха. Борсата стана. Извади двадесетолевка. Мушна я в кларнета и заигра с високо вдигнати ръце.

- Върви им на някои хора. – отбеляза завистливо Аврамов. - Първо развод.  После го спасих от удавяне в блато. Накрая финтира и мечка. Трябваше да го оставя да виси на дървото като знаме поне два часа, та да види, че в този живот лесно нема.

- За него този лов беше като „Сървайвър” – каза Борката – Остави го да се наслаждава на голямата награда! Все пак пичът даде всичко от себе си. Заслужи си я.

- Така е, но все пак трябваше да го оставя да повиси на дървото. Изглеждаше като катерица, подгонена от рис. – каза Аврамов и прихна да се смее. Борката също се включи. Другите ги последваха и масата се огласи от мощен мъжки смях. Така можеха да се смеят само мъже, които имаха общо минало, и които вярваха, че и бъдещето им ще бъде споделено.

- Въобще този лов беше малко сюрреалистичен, но пък за сметка на това ще пълни дълго време душите наши. – каза Грег, когато смехът стихна. 

- Философът ни обясни най-точно състоянието на нещата. – каза Боян – Друго си е, когато има кой да постави преживяното на ясни философски основи. Чувстваш се някак си по-удовлетворен.

         Другите отново прихнаха да се смеят.

- Само Тересенето го закъса. – каза през смях Гангстера – Продължава още да заеква сиромашкият.

- Другарю Аврамов, ти му обеща. – напомни му Грег.

- Вярно. Забравих бе, пичове. Докато играех личен спасител на Борсата, не ми беше до Терсенето. Сега ще го уредим. – каза и се обърна към Гангстера – Доведи, моля ти се, няколко девойки за това момче. То заслужава. Издържа геройски. Аз ще оправя дреболиите.

- Нямаш проблем, другарю Аврамов! Сега ги викам. – каза Гангстера и вдигна телефона.

         След малко в механата се появиха три нимфетки с умопомрачително къси поли и дълги като електрически стълб крака. Гангстера им посочи Терсенето и те го обградиха с внимание. Той се ухили доволно до уши и замърка в прегръдките им като тигър.

- Е, на това викам аз бързо, точно и акуратно. – каза Аврамов – Браво, Гангстер. Единственият проблем е, че като ги гледам такива палави, и на мен нещо ми прещрака в главата.   

- На някой друг прещраква ли му в главата. Без значение коя? – запита с усмивка Гангстера.

- Иска ли питане? На всички ни прещраква. – каза Грег – Да не сме от стомана. За момента имаме обаче по-важна работа. Чака ни печен глиган и известно количество алкохол, което трябва да бъде унищожено. Не за друго, ами да не попадне в неподходящи детски ръце.

- Прав си, Грег. – съгласи се Аврамов – Имаме по-важна работа, която не търпи  отлагане. Пък и да го оставим Терсенето да се наиграе! А сега, наздраве. За живота наш прекрасен!

- Мамка му! Всички станахме поети на този лов. – отбеляза Грег.

Вдигнаха чашите. Чукнаха се и пиха.

- Явно ловът облагородява. – констатира Аврамов, след като замези с дебело парче луканка.

- Така е. – съгласи се Грег – Срещата със смъртта изкарва на повърхността най-доброто или най-лошото в човека. Добре, че при нас е най-доброто.

- Който пие, зло не мисли. – обобщи Аврамов. 

- Както е казал Омар Хаям: - намеси се Борката - 

Ще дойде краят, но кога – кой знае?

Да пием вино – истината май в това е.
Не си лозе, глупако: от пръстта
едва ли някой ще те откопае!

- Прав е бил човекът. Ако беше още жив, щях с удоволствие да пия кана вино с него. – каза Аврамов.

- Все по-рядко се срещат такива хора. – вметна Боян.

- Абе, вие да не сте се събрали на философски диспут? – викна Борсата, който бе зарязал танците -  Я дайте да пием и да се насладим на мига. Оставете философските школи.

- Борса, това е първата умна приказка, която казваш от началото на лова. – каза Аврамов – За това си заслужава да се пие.

- Разводът ми действа добре. – съгласи се Борсата – Почвам да мисля, пичове. Досега го карах по инерция. Да пием за свободата!

         Пиха.

- Мамка му, и аз ще се разделя с моята. Това така не може повече да продължава! – обяви Грег – Още утре ще обявя край на робството. Време е за революция.

- Аз пък ще направя още едно дете на моята. – каза Борката и добави, срещайки учудените погледи на другите – Искам момче бе, пичове. С кой ще ходя по стадионите да гледам Левски? Няма с дъщерята, я.

- А аз ще си тегля хомота. – каза примирено Аврамов – Някой трябва да върши и тази неблагодарна работа. Ще се жертвам.
- Руският възпитаник си личи отдалече. – каза Грег – Руснаците са жертвоготовна нация.

- И водката много помага за това. – отбеляза Аврамов.

- Аз пък ще вдигна сватба. – каза Боян – Някой трябва да се жени в тази държава.

- Така затваряме кръговрата на живота. – каза Грег – Едни се женят, други се развеждат, трети се разделят, а някои просто търпят.

- Това ми хареса. – обади се Борката – Да пием за кръговрата на живота и за това в този водовъртеж да сме винаги отгоре и никога на дъното!

- Бре, мама му стара! Умно го каза. – разчувства се Аврамов. Да пием!

         Пиха. Удариха отново чаши в пода. Стъклата се разхвърчаха, като парчетата живот, отредени на всеки. Музиката заливаше механата като пороен летен дъжд. Цигареният дим ги обгръщаше плътно, като лондонска мъгла. Гласовете им се извисяваха като небостъргачи, а смехът им кънтеше в заведението като взрив. Скоро този лов щеше да бъде само един спомен от многото, които ги свързваха. В момента обаче никой не мислеше за това. Наслаждаваха се на мига и на неговата вечност. Точно в този момент.