Осъзнаване - 13 и 14 от втора част на романа
XIII
Затворих житието на Доброслав. Излязох на балкона и зареях поглед над короните на цъфналите дръвчета, които на вълни, на вълни се устремяваха към склоновете на две от градските тепета. Досега с изморения си взор се опитвах да проникна в цветното море на миналото и да разгадая спотаения в старите къщи глъч, да доловя съкровеното, а и да овладея залутания си дух. Все не успявах и безмилостното настояще ме приласкаваше с объркваща ме жадна страст, вчепкала ме в живота, чиито смисъл продължавах да търся. Все по-често се съмнявах в здравомислието си, наблюдавайки действителността покрай себе си. Аз ли бях още недотам осъзнат или всичко покрай мен бе объркано от някаква сила, на която не знаех как да изляза насреща, за да въдворя нужната ми духовна хармония?
И тези парламентарни избори приключиха. Разбрах, че четиридесет и седем процента от имащите право на глас, не са се възползвали от възможността си да го пуснат, не са го пуснали дори и като Чудомировия селянин, поне с вика “Юря-я-я!”. Гледайки по телевизията следизборната пресконференция, досетете се защо, но точно сега си припомних героите от великолепните романи на гръцкия писател Никос Казандзакис и представените от него отношения между мъже, макар и поддържници на напълно противоположни политически идеологии. Достойното поведение и уважението към силата на противника, изправянето гърди срещу гърди, откритият поглед, а не подлото нападение в гръб, те прави истински мъж, истински политик и водач. Жалко, че рядко се намират в днешно време достойни мъже, като героите на писателя Никос Казандзакис.
Един месец след изборите в България още нямаше сформирано правителство. Какво ли ни очакваше?
Замислих се и мълниите, които последваха, колкото и обичайни да бяха напоследък, ме стреснаха, че чак подскочих. Отново рукна пороен дъжд. Още ближехме раните от наводненията през изминалия месец, а изглежда, че бедите нямаше да престанат да се сипят над главите ни. Не си бе проличало някой в държавата да се интересува кой знае колко от съдбата на обикновения човек, на когото къщата и добитъкът бяха отнесени от буйните води. С народеца се занимаваха само когато трябваше да го прилъжат да гласува за тях, а след това го забравяха и дори още по-лошо – презрително му се надсмиваха и му се подиграваха, че е прост и не е дозрял за референдуми. Като слушах следизборната пресконференция, се съгласих, че у нас продължаваха “свестните” да ги “считат за луди” и “глупецът вредом” всеки да “почита”, както още Христо Ботев – поетът и борецът за национално освобождение от турско робство, бе забелязъл. От ясно, по-ясно беше, че важните и сериозни въпроси умишлено се избягваха. Уж аз бях пострадал в Ирак, а изглежда, че главите на някои други хора бяха къде, къде по-зле от моята! Но и аз не падах по-долу, а претендирах, че не се различавам особено от нормалните български люде и сега, като осъзнах, че Вуте е по-зле от мен, се успокоих и продължих заниманията си с Доброславовата история.
XIV
Слънцето вече захождаше, бакъреночервено, прошарило с чудни багри замислените балкански склонове и нас - смирените божии чеда, когато черният друм, по който вече свръхсили пъхтяхме, премина в калдъръмен. И във Филибето имаше такива пътища, та знаех, че те са много стари - римляните ги били правили едно време. Скоро стигнахме село Боженци. Провождачите ни - все верни Храно Люцканови люде, ни разправиха, че когато Баязид Ялдъръм разсипал Търновград, от престолнината седем болярски рода се вдигнали и по тез места се преселили. Повела ги баба Божана и къде, къде - накрая тука, в Балканските пазви, край кротката рекичка им рекла уморените си нозе да опънат и ново гняздо да свият. Тъй, на това закътано място се появило българско поселище. Сега къщята му ме гледаха като млади невести, с белосаните си дувари и китни дворища. Леко ми стана на сърцето и възрадвано рекох на спътника си:
- Ех, горди българи са съградили тез къщи в нашия Балкан! А ромонът на благодатните чучури в дворищата им с нази хортува и славните времена припомня, нали Алекси?
- Хубаво е, че още таквиз места има, от османеца необругани, та да усетим корена си - замислено каза побратимът ми, но прояснен ми се видя взорът му, та аз продължих:
- Да правим, да струваме, па и дечурлигата си да учим, дано делото ни да продължат, та всички поселища по нашите земи, свободни да се видят един светлий ден!
Храно Люцкановите люде ни поведоха към дома на дядо Миньо. Скоро се разминахме с три боженски моми. Те спокойно си ходеха по пътя, нагиздени като царици и страх от турци нямаха.
- Болярска кръв тече в жилите им, личи си! - рекох аз на Алекси.
- Ех, на хубост да се ненагледаш в туй село! То Божието име носи и сам Бог го закриля - усмихна се спътникът ми и се загледа по гиздосиите. И аз, бая стар, пък и женен мъж, чак се обърнах, та и гърбом да зърна девойките.
Бавно се свечеряваше. От време на време се обаждаше по някое горско пиле, а щурците непрекъснато си нашепваха нещо. Неустоимият мирис на цветя и на спокойствие ставаше все по-силен и не усетихме кога ни отведе при най-високата порта - тази на дядо Миньовия двор. Потропахме. Без страх, широко ни отвори самият стопанин - чиляк с горда осанка и буйни мустаци.
- Ха, добре ми дошли! - разпери ръце дядо Миньо и ни въведе в двора си, където грижливи ръце бяха засадили всякакви пъстри цветя. Под вита лоза беше изнесен миндерлък, застлан с шарена черга, турен до чучур, от който песенно ромолеше бистра вода.
Следва продължение
© Росица Танчева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Безжичен, благодаря за отзивите по отношение на романа ми "Осъзнаване"!
-
Продължвам четенето, а много харесах мислите, както за главите на "избраниците" и тази на пострадалия герой в Ирак, така също и болярските моми в Боженци - силата и генът на истинските българи, запазили култура и самочувствие сред безобразната варварщина на поробителя...
-
Ангел Веселинов, Боби и Ангел, благодаря!
-
И аз чакам следващото!
И си я търся, за да си я купя!
Поздрав, Роси! -
Гъмжи от родолюбиви чувства, от радост и от болка.
-
Веси, Петя и Стефи, благодаря!
-
Насладих се на чуден български език! Захожда, друмища, нозе, чиляк,гиздосии, дувар, поселище,Божии чеда и т.н. Цял живот искам да отида в Боженци...Поздрави, Роси!
-
Признавам, че повече харшсвам да чета за миналото...Романтично бягство от действителността от моя страна....
Поздрав, Роси! -
Благодаря, Мариан!
-
Ивон, Марина и Елена, благодаря!
-
То Божието име носи....Харесах!
-
"Бавно се свечеряваше. От време на време се обаждаше по някое горско пиле, а щурците непрекъснато си нашепваха нещо. Неустоимият мирис на цветя и на спокойствие ставаше все по-силен и не усетихме кога ни отведе при най-високата порта - тази на дядо Миньовия двор. Потропахме. Без страх, широко ни отвори самият стопанин - чиляк с горда осанка и буйни мустаци."
Прекрасно, описание - този чар се крие само в чудесните колоритни домове!!! -
Николина и Антоан, благодаря!
-
Аз с ГаляПоздрави
-
Плами и Галина, благодаря!
-
Чакам продължението! Поздрав, Роси!!!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
