VII
Многолюден град бе Станбул. Всеки ден в него караха от всички краища на румелийската земя както безкрайни стада от овце, така и ечемик, брашно, мед и масло.Чак от Анхиалско раята превозваше дърва за огрев, от Узунджовско - храна за добитъка, а от други български поселища - тархана, булгур, нахут, леща и какво ли не още. Но въпреки това, султан Мурад III непрекъснато ме заставяше да пиша нови заръки и се заканваше, че глави ще хвърчат, но в престолнината всичко требе да има.
Тъкмо се бе изтърколила зимата на илядо петстотин и седемдесет и шесто лето и султанът отново ме повика. Взех писарските си такъми и бързо отидох в голямата одая, в която, седнал кръстато, господарят на империята диктуваше ферманите си. “Пиши, момче!”- рече той: ”Аз, султан Мурад, покровител на света, заповядвам: От раята на казите Едирне, Ески Заара, Филибе,Татар Пазарджик и Акче Казанлък, в столицата ми да бъдат незабавно докарани сто и петдесет илядо овце, та да не страдат правоверните от недостиг на месо! Местните кадии да запишат имената на тези, които дръзват да проявят непокорство и същите да бъдат най-сурово наказани с обезглавяване и отнемане на всичките им животни в полза на империята!”
Заскърцах с пачето перо, занизах буква след буква, ред след ред, както наставникът ме бе учил, а най-подир господарят ме накара да му покажа написаното и да му го прочета. Той помисли, помисли и махна одобрително с ръка, което значеше, че аз вече съм свободен. Отидох при другите момчета -засега бях свършил работата си и то без да бъда наказан. Понякога султанът не оставаше толкова доволен - караше ме много пъти да преписвам заръките му, заменяше думи, пак не ги харесваше. Обвиняваше ме, че не съм доловил мисълта му и не съм я отразил точно, както той искал. Три пъти ме е наказвал с бой, като веднъж ме биха с тояга на голо. След това дълго време не можех да седна, бях посинял и толкова намразих султана и джелатите му, че ми се искаше при пръв удобен случай да убия някой от тях. Доста време мина, докато се оправя. Не бях сигурен дали съм запазил доброто в себе си. Исках да не мразя, но вече мразех, исках да не гледам с подигравка нагиздените, та чак натруфени правоверни в престолнината, но го правех. В топло време те носеха пъстри копринени дрехи. Цветовете бяха ярки и несходливи, но въпреки това християните изглеждаха почти всички като просяци, в сравнение с мюсюлманите, защото султанът не допускаше друговерците да се обличат красиво и да ходят с прилични одежди по улиците. Ето каква заповед ми продиктува веднъж Мурад III: “Аз, султан Мурад, покровител на света, нареждам: Никой християнин, който е под моята власт, с изключение на търговците и чужденците, да не носи нещо от коприна, дори не и фини кърпи, а само груби - за по половин талер, може да носи само прости обуща и то без чорапи! Когато заптиета видят копринен колан на друговерец, да го откъснат и да го заведат при кадията, който да нареди да му ударят няколко тояги по стъпалата и да плати три дуката !” Тази заръка бе разгласявана в Станбул пет дни поред.
Понякога султанът ме заставяше да пиша и берати. Под плетеницата на тугрите, които се бях научил да рисувам, нанизвах слова като тези: ”Повелята на славния знак, украса на света, имаща сила, дадена от всевишния, е: приносителят на тази светла тугра, пъстроокият, със сключени вежди - прославеният между равните и подобните си - Мехмед, е взел участие в султанските походи на Изток и е заслужил, затова му се дава тимар в санджак Паша, нахия София, с доход от седем илядо акчета, но само ако се уседи все в санджака, дето е тимарът му и се явява в походите под знамето на своя алайбей.”
За моя радост скоро Мурад III се отдаде на замисъла си да разхубави своя сарай. Дворът се изпълни с майстори-каменоделци. Някои бяха от Атина, а имаше и един от моя роден град - от Филибе.Те от сутрин довечер дялаха и украсяваха с листовидни извивки столове, маси, ракли, стълби, колони и други неща от камък. Султанът се спаси от шума в една по-отдалечена сграда и дълго време никой не ме търсеше за нищо, сякаш ме бяха заборавили.
Интересно ми беше да обикалям двора и да наблюдавам работата на майсторите, но най-обичах да разговарям с каменоделеца от Филибе. Той бе снажен мъж, със силни ръце, с дълги пръсти. Косата му бе руса и спусната до раменете, а очите - големи и тъмни. Казваше се Злат Момчилов. Като разбрах, че е от родния ми град, не се сдържах да узная познава ли баща ми - Стойко Церов от Филибе.
- Какво работи баща ти? - попита ме той.
- Коняр е - гледа султанските коне в обора до река Марица.
- Там не съм бил, момче. Аз все си дялках камъни в сарая на султана - в този, който е до село Коматево.
- Значи, не го познаваш? - притесних се аз.
- Е, може и да съм го виждал. Чакай да помисля! А как изглежда баща ти?
- Висок е като теб, но е с черна коса и има белег от рана на челото - казах бързо аз.
- Да бе, как не се сетих по-рано! Виждал съм го, разбира се.
- Кога, скоро ли? - разтреперих се аз.
- През тази пролет. Добре е човекът, не го мисли. А щом татко ти е добре, значи и останалите домашни са здрави - успокои ме той.
- Наистина ли? - замигах насреща му.
- Ами да, няма да те лъжа я! - каза майсторът, но не ме погледна в очите, а бързо задялка камъка, от който трябваше да стане ракла за султански ценности.
Толкова ми беше мъчно за дома! Сигурно е проличало, защото Злат вдигна глава и ме попита:
- Да не ти е лошо момче? Яло ли си днес?
- Здрав съм, но искам да си отида вкъщи - прошепнах аз.
- Няма да е лесно - роб си на султана. Ето и аз искам да си отида у дома, но трябва да работя ангария, където ме изпратят господарите.
Разговорът ни бе прекъснат от атински майстор, който дойде да вземе от Злат едно длето.
Отдалечих се замислен. Желанието ми за бягство се засили.
VIII
Бях задрямал на дивана с житието на Доброслав в ръце. При събуждането си усетих приятния мирис на кафе. Медицинската сестра и жена ми, разположени удобно на фотьойлите, пиеха ароматната течност. Бяха включили телевизора и гледаха интервю с известен политик. Заслушах се и аз, тъкмо когато една журналистка го попита дали споделя идеята на Президента за референдум относно членството ни в Европейския съюз, а той отговори, че нямаме нужната зрялост на гражданското общество и затова допитването е опасна игра на демокрация...После интервюиращата се заинтересува дали становището му не е обидно за избирателите, а господинът изтъкна, че ако тръгнем с референдуми да решаваме важни за България проблеми, ще е много зле. Ако имало допитване до народа за участието ни в Косово, резултатът щял да бъде известен - тогава седемдесет на сто от обществото имало ясна позиция: против! Избирателят не можел да е на професионалното равнище на един държавник, който всеки ден получавал оперативна информация и знаел за какво става въпрос...
Слушах как господинът оценява българското гражданско общество като незряло и си припомних - чел съм, че същото се е твърдяло и от консерваторите през 1879 година, по времето на Учредителното събрание, на което се приема Търновската конституция, точно една година след Освобождението ни от турско робство.
„Политиката не е аматьорска работа” - важно продължи известният лидер. А на въпроса на журналистката дали управляващите не са длъжни да обясняват на хората за какво става дума, господинът отговори, че има професионализъм, който предполага специална подготовка.
Зная, че същият господин е завършил философия и около десет години оглавява партия, в която членуват преди всичко етнически турци. Той мисли, че е един от малцината, които отбират от политика и затова счита, че дори да обяснява на хората, те едва ли ще го проумеят, поради което държавниците сами ще решават съдбините им, както родителите се грижат за непълнолетните си деца, докато съзреят. Затова тези управници ще пращат зелените български „тикви” да зреят под бомбените удари в Косово и Ирак, ще затворят АЕЦ Козлодуй, ще допускат да се подиграват на гражданите ни с обвинения, че са се опитали да убият папата или да заразят със СПИН над четиристотин либийски деца. Пак политиците ще допринесат за унищожаване на българското производство и ще ни залеят с некачествени стоки, ще се преструват, че се борят с престъпността, а младежите ни или ще умират от свръхдоза наркотик, или ще бягат в чужбина, или ще учат как се създава високоразвито гражданско общество - ,,узряло”, та чак и презряло... Ето, вече се чувствам маймуна, скачаща по дърветата!..
Боже, колко сме били изостанали!... Как се допусна това - да имаме хиляда и триста годишна история, най-древна култура и да стигнем до дъното? Някои историци ни внушават, че вече идвал краят ни – нашата нация била на преклонна възраст. Статистиците твърдят, че при тази ниска раждаемост и висока смъртност, изселване на младото поколение, застаряване и зависимост от наркотици на останалите тук, ще изкараме най-много още петдесет години. А ние сме длъжни не само да ги слушаме, но и да им вярваме! Такива, като господина, ще решават важните за страната въпроси, а ние просто да мълчим - нас няма да ни питат, защото не ни уважават, за тях сме незрели. Наистина “ние сме независими, защото от нас нищо не зависи”, от нас, жителите на страната “Замунда Банана”. И на всеки от нас не му остава друго, освен „съвсем независимо” да осъзнае, че пътят ни към Европа минава през Босфора, както твърди цитираният политик.
След като тези мисли ме обзеха, избухнах в смях и извиках :
- Няма да се дадем, няма! Жилави сме ние, а ако си сравним и кратуните, не знам коя ще излезе по-здрава и пълна!
Жена ми спря телевизора, а медицинската сестра каза, че за да оздравея по-бързо, не трябва да се вълнувам. Глупави жени! Те ще кажат кое ми действа по-здравословно! Но все пак не включих отново телевизора. Омръзна ми да слушам за това, колко сме били малоценни ние, българите. Взех лист и химикалка и бързо започнах да пиша.
- Какво пишеш? - попита ме жена ми.
- Завещанието си - рекох аз.
- Но лекарите казаха, че ще оздравееш, мили! - притесни се моята половинка.
- Здрав или не, нали ние, българите, ще се свършим след някоя и друга година! - продължих аз.
- Нима им вярваш на политиците? - учуди се съпругата ми.
- Абе, аз за всеки случай нека се подготвя! Но все пак се чудя, щом няма да има българи, на кого да завещая имуществото си?
- Ами на господина, който те развълнува преди малко - със сигурност той и наследниците му ще продължат съществуването си - подсети ме медицинската сестра.
- Как не ми дойде на ума! - плеснах се по челото и продължих да пиша.
- Какво написа, скъпи? - любопитстваше жена ми.
- Слушай, реших още да не правя завещание, току виж сме оцелели, но си записах един виц. Искаш ли да го чуеш?
- Разбира се - рече успокоена моята благоверна.
- Някакъв човечец, като мен такъв, бил ухапан от бясно куче. Като постъпил в болница, той веднага поискал химикалка и хартия и бързо започнал да пише. Докторът му рекъл, че няма нужда още сега да си съставя завещанието, защото ще оздравее, а болният отговорил, че той не прави завещание, а списък на хората, които трябва да ухапе преди оздравяването си.
Жена ми и медицинската сестра се разсмяха, но сигурен съм, че не доловиха дълбокия смисъл, който този виц имаше за мене, ударения в Кербала с бомба по главата. Затова реших повече да не се занимавам с тези несхватливи жени, изпих си лекарствата и пак се захванах с житието на Доброслав Церов.
Следва продължение