Возя си се в таксито и си приказваме с шофьора. Стана дума за все още топлото време, споменах за последното ми есенно къпане на открито чак през ноември, вързах го с войнишките изпращания...
Войнишки сватби, както им викаха някъде...
А той каза: „Хубаво време беше...”
И наистина – хубаво време беше.
Не, защото бяхме млади, красиви и умни – сега младостта нещо заминава, ама другото е наред.
А защото...
Абе, по-друго беше...
На първо място – спокойствието. Просто улегналостта на душата, не очакваща някаква беда изневиделица. Не стряскаща се при всеки шум навън. Не дремеща нощем зад три катанеца и пет решетки...
Всеки има свои спомени от него време.
Помня – предната врата не се заключваше, задната беше постоянно отворена. Един ден дядо ми се прибирал в Борован от Търнак, минал и през нас, влязъл в задните стаи и легнал да дремне. Ние с брат ми сме си учели ли, чели ли, играли ли нещо горе. И не сме го чули...
Та после се прибрали нашите, само го завили и толкова...
Или Ботевия поход. В ко ...