Облегнат удобно на седалката, Елизар Моранди подкара бавно колата си по тъмната улица. Наближаваше полунощ в неделя вечерта, но град като този никога не спи. Огромни неонови реклами светеха високо над улицата, уличните лампи бяха по-слаби дори от тях и от осветените витрини. Автомобилът меко прегази през една локва и фаровете осветиха насрещния завой.

Елизар се засмя-носеше малка слушалка в ухото си, и закима, слушайки другия отсреща.

-Разбира се-каза той, изчаквайки.-Утре рано сутринта, да, съвещание заедно с останалите ръководители на екипи...Не...няма...няма да се успя, познаваш ме-той пак се усмихна.-Ти също не си си легнала, нали? Нощта едва сега започва...

Последва пауза, през която той напусна главния булевард и свърна в една малка улица, малко по-тъмна, с повече неонови надписи на нощни клубове, кафета и дори малък мотел. Отраженията на светлините се плъзгаха мазно по лъскавия син металик. Стъклата бяха тъмни и също отразяваха като огледало.

-Да-отговори той,-всичко е наред, разбира се. Няма за какво да се безпокоиш...И на теб също...Поздрави съпруга си и децата...

Връзката прекъсна. Той извади малкото устройство от ухото си и го остави на таблото. Намали съвсем, оглеждайки чакащите по тротоара проститутки. Повечето се заинтересуваха от скъпата лъскава кола и започнаха да се увъртат около нея. Прекалено много разголени гърди, руси перуки и евтини чорапи със жартиери. Елизар не свали прозореца и момичетата се отдръпнаха разочаровани. Слабо обръщаше внимание на подвикванията. Насреща се появи друг автомобил, заслепи го с фаровете си и след кратко колебание спря пред червенокоса жена с високи ботуши.

Елизар сви по-нататък, някакво момиче на не повече от петнайсет с тежък грим му метна с чантичката си, облегнато на електрическия стълб. Двама грубовати на вид травестити си кимнаха един на друг и се приближиха към колата.

Елизар свали прозореца наполовина. Единият се облегна с лакът на купето. Краищата на перуката му се провесиха през отворения прозорец.

-Търсиш ли нещо, господине?-прегракнал мъжки глас и дразнещ парфюм.

-Търся Лас.

- Сигурен ли си, че не искаш нещо по-различно от този малък плъх? Някоя истинска дама от класа като мен?

Лионард смръщи вежди.

-Повикай Лас, ако обичаш-глас, нетърпящ възражения.

Младият мъж срещу него нацупи начервените си устни.

-Вътре е-кимна той към слабоосветената двойна врата на бара зад гърба си.-Не ти ли писна от него? Само си вири носа напоследък. Истински досадник.

-Извикай го.

Мъжът отново се намуси, плътният слой грим му се събра в бръчиците по лицето му. Нелошо момче, при това с хубаво тяло, но защо се преобличаше в тия нелепи дрехи? Даде знак на другия, който носеше разкошна руса перука.

-Извикай Лас, има клиент от редовните.

Едното крило на вратата се отвори, очертавайки тесен правоъгълник от синя светлина и изкуствен дим. Травеститът продължаваше да се подпира на колата му, да му говори нещо. Елизар изобщо не му обръщаше внимание. След малко вратата отново се отвори и излезе русият, последван от слаба тъмна фигура. След няколко крачки сред мъгливата светлина на уличните лампи се появи стройно, почти хилаво четиринадесет-петнадесет годишно момче в тесни дрехи от черна кожа и цигара в устата. Косата му бе по-дълга от нормалното, светлоруса и висеше на клечки покрай лицето. Тръгна към колата, изваждайки цигарата с два пръста. Травеститът се дръпна и му направи път.

Лас изгледа мълчаливо Елизар. Очите му бяха яснозелени, неестествено бляскави с разширени зеници и гримирани в черно. Същински малък Луцифер, подръпващ от цигарата.

-Отдавна не съм те виждал. Реших, че си се оженил.

Леко облаче дим обгърна за миг и двамата. Елизар не се усмихна. Другият травестит най-накрая се отдалечи по тротоара.

-Бях зает.

Малкият сви рамене безучастно.

-Така или иначе винаги идваш при мен. Имаш нужда от разнообразие в деловия си живот, нали?

-Седни отзад и изхвърли тази воняща гадост преди да се просмуче в тапицерията.

Лас с неохота стъпка цигарата и се качи в колата. Вратата меко прещрака и тъмносиният автомобил потегли през надигащите се изпарения на шахтите.

..........................................................................................................................................

 Близо до северното пристанище се издигаше четвъртита постройка, използвана за временен склад от търговците. Около него бяха издигнати редица постройки, бараки и навеси, които образуваха свой собствен малък свят от тъмни влажни кътчета и ъгли, задръстени с отпадъци, където се настаняваха уличните кучета и бездомните. Всички постройки бяха с различна височина, някой с наклонени покриви, а главният склад имаше покрив, настлан с каменни плочи. Там, близо до високия парапет покрай ръба, седеше свита тъмна фигура, загледана към пристанището и постоянно пристигащите рибарски лодки. Беше късна утрин, твърде оживена, върху доковете блестеше в сребристо пресният улов на рибарите, още трепкаш в мъгливия мрачен ден. Имаше един току-що акостирал кораб и безкрайна върволица от работници, разтоварващи стоките като мравки, нападнали огромния труп на горко животно. Всичко би изглеждало нормално, ако не бяха навсякъде разпръснатите войници и сержантите, които се опитваха да въведат ред в тълпата.

Неподвижната фигура наблюдаваше всичко случващо се долу, мълчаливо, със свалена пред лицето качулка. Почти равният покрив на склада задържаше бляскави локви вода, в които се оглеждаше небето.

Слънцето се показа за кратко, озарявайки гъмжилото от хора, и почти веднага се скри.

От противоположния край на покрива се появи друг човек в дълги дрехи, изкачи се, задъхвайки се , по една от разнебитените бараки покрай склада. Забеляза , че е жена, покрила главата си със шал, чийто краища висяха край раменете й. Тя се приближи, пристъпвайки тихо с меките си кожени пантофи, обгърнала тялото си с ръце, сякаш и беше студено.

-Джошуа...

Мъжът, седящ край парапета скочи на крака като ужилен и се огледа. Изпод качулката я стрелнаха две сиви уморени очи.

-Махни се от мен! Остави ме на мира!

Глъчката от пристанището сякаш заглъхна. Младежът погледна надолу. Двайсетина стъпки, отвесна стена, пред портата на склада се размотаваха двама пазачи. Новодошлата му отрязваше пътя за бягство.

-От кого се криеш, Джошуа?

Той пак я погледна.

-Махай се, Сибила! Не знаеш ли кой съм? Аз съм човека, който се опита да ви унищожи! Аз пратих войниците да търсят Виктор. Аз съм виновен за всички арести и нападения на хората, на които мисля, че помагам. Марица е права-аз съм двоен предател.

-Марица е мъртва- промълви момичето, сваляйки шала, за да разкрие лицето си.

-Мъртва? Убиха ли я?

-Беше болна-сърцето й не издържа-тя понечи да тръгне към него.

-Махай се! Ние сме врагове! Щом толкова искаш да ми отмъстиш, остави ме намира! Така или иначе скоро Лионард ще си спомни за мен и ще ме издири.

-Напуснах бунтовниците преди дни. И нямам намерение да отмъщавам на никого. Сега виждам, че ти също бягаш, но поне има къде да се върнеш.

-Престани да се правиш на пророчица!-викна той и пак се сви на мястото си до парапета.-Нищо не знаеш за мен! Не ме познаваш!

Сибила пристъпи от крак на крак, навела глава. Имаше усещането, че е на върха на света.

-Защо стоиш тук?

Можеше ли да й каже? Вече нямаше какво да губи-най-страшното се беше случило.

-Чакам...Чакам подходящ кораб, с който да напусна Острова. Няма какво да правя повече тук. По-добре да ме хванат като нелегален пътник на континента, отколкото да чакам отмъщението на Лион...-спря и се обърна към морето.-Няма защо да оставам тук.

Сибила също приседна до ръба, не много близо до Джошуа, но не и далеч. Сви колене и ги обгърна с ръцете си. Полата й бе мръсна и скъсана по ръбовете.

-Знаеш, че не можеш да си тръгнеш сега. Не си постигнал желаното.

Той разтърси глава. Какво можеше да знае тя за него? Беше го виждала два-три пъти.

-Понякога ни се случват нещастия, които не можем да си обясним.-тихо продължи тя.-Просто се случват. Може би сме имали шанс да ги избегнем, но те вече са се случили. Знам каква е твоята цел, Джошуа, не можеш да си тръгнеш сега, защото не си успял.

-Махай се- за пореден път викна той.- Аз предадох всички, не разбираш ли? Предадох вас, господаря си, себе си... Няма връщане назад!

-Няма- съгласи се Сибила.

-Тогава за какво ми говориш изобщо?! И двамата сме бегълци-ти поне нямаш моите грехове. Пожертвах всичко, за да постигна едно-единствено нещо...Уважението на хората, доверието на Лионард, достойнството си, ...Всичко!

Тя се изправи и се уви в дрехата си. Бризът, наситен с миризма на море и риба разклати тънки кичурчета от пепелявата й коса.

-Няма връщане назад-повтори тя.-Обаче има неща, които ще се случват тепърва. Нищо не е свършило. Ще дойда довечера в полунощ пак тук и ще те попитам дали си си променил решението.

-До довечера сигурно ще съм отплавал-отговори й Джошуа, без да се обърне.

-Няма да намериш подходящ кораб. Колкото и да чакаш.

Когато той се обърна, за да й отвърне, Сибила вече се бе отдалечила, пристъпвайки внимателно по напуканите плочи и полите й, се влачеха в мръсотията, наслоена от вятъра,

„Мразя те...“

 .....................................................................................................................................

Джейн отново беше в приемната на болницата. Досега рядко й се бе случвало да попада на подобни места, но последните дни изцяло промениха живота й. Стоеше изправена на края на регистратурата, потропвайки нервно с нокти по плота. Огледа чакащите-беше претъпкано, още нямаше обед, а всевъзможни хора се бутаха, настоявайки да бъдат приети и прегледани. Може би не бе учтиво да ги зяпа така, но с всяка изминала минута сякаш се отвращаваше от тях-от плача на бебетата, от виковете на истеричните им майки, от ругатните на групичките подпийнали, от самото им присъствие. Сестрата зад регистратурата беше дебела афроамериканка с огромни преливащи през деколтето гърди, която не й обръщаше внимание, заета да отговаря на телефона. Нямаше нищо общо с лъскавата частна клиника, където бе настанен Виктор.

-Радвам се,че дойде, малката.

Марта се появи иззад гърба й, със спусната побеляваща коса, усмихната. Всички бръчици по лицето й личаха ясно на ярката светлина, но това изобщо не я загрозяваше. Влачеше стойка с интравенозна система и я използваше да се подпира, докато върви.

-Толкова се радвам, че си добре-Джейн я прегърна импулсивно, после съвсем бързо се отдръпна и й подаде ръка, за да се опре на нея. Двете тръгнаха към изхода, бавно, внимавайки на всяка крачка.

-Знаеш ли, ти всъщност си ми спасила живота-подхвърли жената.

-Уплаших се-промърмори Джейн,-исках да избягам.

-Но не го направи. Синовете ми искаха да ти благодарят, но знам, че си имаш други проблеми и ги отпратих.

-Ще се оправиш ли?

-Сърцето ми не е много добре-двете излязоха в слънчевия парк пред болницата и тръгнаха към една от свободните пейки.-Това тяло вече се предава...Но, да, ще се оправя.

Една линейка премина с вой по улицата и се скри зад ъгъла пред входа на спешното отделение.

-Марта, не разбирам-погледна я момичето.-Казаха, че Пол се е нарязал на огледалото. Но огледалото не се счупи. Марта, някой мина през него и го уби!

Каза тези думи възбудено, но шепнешком.

-Сигурно си била много объркана, скъпа-успокоително каза възрастната жена.-По теб имаше толкова много кръв, че се уплаших. Човешкото съзнание е странен феномен, стресът може да те провокира да виждаш неща, които ги няма. Образи, гласове, дори...убийство...

-Марта!-изсъска момичето, спря рязко и я погледа в очите.-Какви ги говориш?

-Видяла си нещо, което не се е случило-отвърна твърдо тя.-Забрави го.

-Как така?! Ами паралелните светове, проходите между тях, ти самата! Кой, ако не ти, ми говореше всичко това?

Марта седна леко на пейката и придърпа стойката със системата до себе си. Времето беше топло, но се уви с халата, който носеше върху болничната нощница.

-Аз съм стара. Понякога се увличам да говоря безсмислици. Кой би повярвал наистина на всичко това? Ха! Дори ти никога не би си представила, че нещо подобно е възможно-тя поклати глава.-Не знам какво ме беше прихванало, като се замисля, май само ти обърках главата. Не се ли радваш, че всичко се нареди добре за теб?

Джейн седна нерешително до нея, махна с длани сякаш обясняваше нещо на себе си и поклати глава.

-Но...аз си спомних! Спомних си съвсем ясно какво стана!

-Стига мисли за тези неща-скастри я старицата.-Колкото по-малко знаеш и мислиш за това, толкова по-лек ще бъде живота ти занапред. Казах ти, че всичко ще се нареди, нали? Битието винаги намира равновесие и в съзнанието ни остават само избледняващите спомени...за неща, които никога не са били... Кажи ми, кога ще се върнеш към лекциите? Идват изпити скоро, нали?

Марта взе ръката й в своята, потупвайки я сърдечно и се усмихна.

„Всичко се нареди...“

„Дойде си на мястото...“

Ами онзи силует зад волейболиста?

Глъчката, проглушила ушите й?

Мъжете с мечове?

Ударът, кръвта?

Огледалото беше здраво...

Или пък не?

Представи си счупената огледална стена. Тежки стъклени плочи, които се откъртваха една след друга сякаш на забавен кадър, за един миг, без да го осъзнава, Пол я бе защитил с тялото си.

Това ли се случи?

Изведнъж всичко се нареди...

Слънцето припичаше приятно и я караше да примижава с очи. Дланта на Марта беше съвсем реална и топла.

-Изпитите могат да се отложат. Сега по-важно от всичко е Виктор да се върне от...където и да е...

-Разбира се, че ще се върне. По един или друг начин... Но каквото и да стане, ще има хора, които ще скърбят. Не можеш да съществуваш в двата свята едновременно...