27.08.2013 г., 23:19 ч.

От другата страна (16) 

  Проза » Повести и романи
869 0 0
23 мин за четене

-Тими, не ходи там! Опасно е!

Малкото чернокосо момче на шест-седем годинки притичваше през останките на стария лунапарк. Под гуменките му скърцаха стъкла и ръждиви отпадъци, но малкият не им обръщаше особено внимание. Навря се в някаква полусъборена барака въпреки подвикванията на майка си. След секунди изскочи от там и се турна към нея. Жената говореше с две свои приятелки на пейката на алеята. Стресна се, когато малкото момче се блъсна в нея и започна да я дърпа за дрехите.

-Мамо, ела! Там има един човек-целият е в кръв!

Жената скочи ужасено и стисна дамската си чанта като щит.

-Какви ги говориш?! Къде?

-Там!-посочи с ръка момчето.-В къщата с огледалата!

Другите жени също се изправиха.

-Старият павилион с кривите огледала-поясни едната.-Затвориха го преди три години, не помниш ли?

-Мислиш ли, че може наистина да има някой там?

Тими продължаваше да пищи и да я дърпа нетърпеливо. Накрая и трите отидоха да проверят, водени от хлапето. Токчетата на едната затъваха в песъчливата почва, докато си избираше път през тревясалия терен. Павилионът с огледалата стърчеше като изгнил зъб сред бурените. Майката сложи длани на раменете на Тими.

-Там ли? Там ли намери човека?-той кимна.-добре, стой с леля си, аз ще отида да проверя, нали?

Тя надникна през вход, после се промъкна неуверено, избягвайки да докосва мръсните греди и висящите паяжини. Намериха Виктор, проснат настрани на земята със свити крака и отпуснати напред ръце. Пред него явно бе имало огледало, което сега бе разпиляно на парчета около тялото му. В едната си ръка още стискаше остро парче стъкло-беше си прерязал вените с него и тъмната локвичка под тялото му продължаваше да се разширява.

Жената прехапа устни, гледайки го няколко секунди, после веднага се зае да рови из чантата си за телефон. Виктор като че въздъхна и окървавените му пръсти потрепериха конвулсивно.

Докато чакаше на линията, жената приклекна до него и опипа пулса на врата му.

-Всичко е наред-успокои по-скоро себе си тя.-Ще ти помогнат, само се дръж.

 

…………………………………………………………………………………………

 

Беше светло, когато се свести. И обстановката беше позната-VIP стаята в частната клиника, със стени в небесносиньо и бяло, с полуспуснати щори, колкото да не го дразни слънцето. Беше окичен с интравенозни системи като коледна елха и въпреки, че нищо не го болеше, не можеше да помръдне. Съвършено безсилие, което го приковаваше към кушетката по-силно от всякакви белезници. Китките му бяха превързани със снежнобели бинтове. Нямаше сили да събере мислите си.

-Искаш ли да ти повдигна възглавницата?

Изобщо не искаше да говори, да се движи, дори да диша. Усещаше, че е натъпкан с успокоителни, които му пречеха да проясни мислите си. Насили се да кимне.

Д-р Едингс се приближи, ставайки от стола си до вратата. Като че бе чакала часове да се събуди. Беше с тясна пола до коленете и синя престилка върху нея. Зае се да го настани по-удобно.

-Помниш ли какво си направил?

-Да.

По-добре беше да отговори така. Иначе щеше да стане по-лошо. Беше се върнал, не по свое желание, но отново бе тук.

Всяко бягство се оказва връщане назад.

-Беше изгубил много кръв. Чудя се защо си го направил, Виктор. Само че…не е моя работа. Как се чувстваш сега?

-Слаб-призна си той, полусядайки в леглото. -Бесен на себе си. И много, много глупав.

Тя се усмихна. Защо постоянно стоеше при него, нямаше ли си други пациенти? Беше прибрала косата си на тила, гледаше го тревожно и загрижено.

Защо не го остави на мира?! Какво си мисли, че му е спасила живота? Всичко друго бе по-добро от това тук. Всичко. Той знаеше какво прави. Дори не го заболя.

-Останах, за да съм сигурна, че няма пак да направиш някоя глупост-почти извинително обясни докторката.- Но виждам, че си осъзнал… грешката си.

Илюзията бе свършила, беше се свестил на земята в стария павилион. И всичко бе същото. Никога не бе преминавал през никакви граници, никакви огледала. Опипваше мръсното стъкло, объркан, ужасен, разбрал, че всичко е безсмислица., плод на болното му въображение. От другата страна на огледалото нямаше нищо. Когато му отнеха илюзията, какво друго му оставаше?

-Много хора искат да говорят с теб-продължи докторката.-Майка ти…

-Тук ли е?

-Чака отвън. Да я извикам ли?

Парчетата се посипаха със звънтене върху него, инстинктивно се присви, за да се предпази. После взе едно в ръка.

Дали щеше да е достатъчно остро?

Щеше ли да боли?

Щеше ли да се уплаши и да се върне при мама?

Опита.

И да.

И не.

Беше остро.

И мислеше за толкова други неща, че не усети болката. Нещо топло обля пръстите му, за момент му причерня, после отново отвори очи.

-Разбира се. Тя ми е майка.

Нищо няма да се промени. Търпиш и продължаваш напред, защото нищо няма да се промени. Няма голяма блестяща врата, на която пише „ИЗХОД“.

Просто вземаш стъклото и го правиш. Ако го искаш наистина, няма да боли.

Ако се уплашиш, чакаш докторът да те превърже.

В този безволев свят сякаш всички са си прерязали вените и чакат доктора. Ако имат късмет, ще ги превърже хубава тъмнокоса жена с пола до коленете.

А от другата страна нямаше нищо…

Д-р Едингс въведе майка му в стаята. Какво трябва да стане сега? Пълничката жена го изгледа така, сякаш щеше да припадне от ужас.

-Господи, какво си направил?-разплака се тя.- Какво си направил?! Искаш да умра от тревога, това ли искаш? Как може, Виктор, съвсем се побърка, нали?

Отиде до него, завайка се. Той само я гледаше безизразно с демоничните си очи. Нищо не каза, нищо не почувства. Не изпитваше нищо, може би само досада.

Няма връщане назад…

-Майко ?

Тя стискаше ръцете му в своите студени длани, задъхваше се.

Внимателно, почти нежно взе дланите й, притегли я към себе си и я прегърна. Беше изтръпнала и скована като за удар, после се отпусна и захълца на рамото му. Очите му хвърлиха студен поглед на лекарката, замъглени от опиатите, но недвусмислени.

Д-р Едингс обаче го гледаше толкова умилено и влюбено, че дори не забеляза.

Значи това било? Да не изпитваш нищо.

Майка му се дръпна и пак почна да го гълчи и оплаква.

Някой беше застанал на вратата или поне така му се стори. Елизар- с дънкови дрехи и тъмни очила. Виктор присви очи над рамото на истеричната женица, за да го огледа по-добре, но той беше вече изчезнал.

Беше му причерняло. После светът отново се намести пред очите му. По-ярък, по-жив, и всичко бе някак си изтръпнало, напрегнато. Онова, топлото, продължаваше да облива дланите му. Вдигна ръка пред лицето си. Просто кръв. Тъничка струйка се проточи към лякътя му. Усети, че му се приспива и легна настрани, без да го е грижа за мръсотията по пода.

Толкова неща няма да се случат, защото няма да бъдат видени.

-Кажи ми , че никога, никога, няма да го направиш отново!-викаше жената в лицето му.- Никога повече няма да ти хрумне такава глупост!

- Разбира се-каза с най-разкаяния си глас. Можеше да каже всичко, това бе част от играта.- Всичко ще се нареди, нали? Ще се върна у дома, в колежа, всичко ще е по старому. Какво повече мога да искам?

- Да-потвърди докторката, приближила се от другата страна.- Има само едно нещо което е по-хубаво от днешния ден.

-Така ли? Кое?

-Утрешният ден.

Каква живописна картинка са тримата!

-Разбира се!

Ако има утре.

 

…………………………………………………………………………………………

 

Тъмно ъгълче, наситено с влага и хлад. И две сенки, седнали една срещу друга. Някъде наблизо се чуваше глъчка, трополене и звън, слаба слънчева светлина прозираше през лошо скованите дъсчени стени. Гредите бяха мокри, с размазана по тях пепел.

-Присмя ми се!-тихо рече Джошуа, вдигайки лице под качулката.- Взе си обратно кинжала и ми се присмя!

-Това не е наказание.

-Не е и награда.

Сибила събра пръсти в скута си и го погледна изпод вежди.

-Не вярваш на Лионард. Ревнуваш го. Докато го ревнуваш, трябва да го следваш.

-Ха!-горчиво се засмя той-Знаеш ли-мъдра си…Но всъщност ми се гади като се сетя какво съм вършил пред него...Когато бях изплашен до смърт и готов да пълзя на колене пред него...или пък да го убия. Мразя го! Мразя го, защото знае какъв страхливец съм в действителност...С всеки изминал ден на трона, с всяко убийство той се превръща в чудовище.

-Ти си най-близкият му! Защо не му каза всичко това?

-На кого да кажа? На онзи Лионард, който познавам от осем години? Той сам щеше да се досети! На този сега няма смисъл да говоря!...

-Хората не са зли по природа, Джошуа. Просто понякога са принудени да избират между доброто и лесното...

-След това, което ще стане днес, не знам кой от двама ни ще оцелее.-обърна се към нея той.-Ти си ясновидка, Сибила. Можеш ли да ми кажеш това? Да ми кажеш…дали ще умра днес? Защото ми се струва, че това е най-доброто за всички ни.

Шумът в съседната стая позатихна. Момичето сведе поглед, беше почти спокойна.

-Дарбата ми почва да избледнява. Вече не виждам толкова ясно потоците на времето. Откакто…Не знам какво ще стане, Джошуа. Но пътя ти не свършва тук.

Младежът протегна ръка към пода и вдигна меч с дълго, излъскано до огледален блясък острие. Завъртя го бавно пред лицето си и опита тежестта му в ръка.

-Не бива да го правиш, Джошуа.

-Знам-изправи се той,-но се налага. Моли се…за всички ни.

Някой отвори разнебитената врата. В тъмната стаичка влезе Джордж. Въоръжен и сериозен. Сибила остана коленичила, прехапвайки устни.

-Време е Джошуа. Всички са почти готови.

-Идвам веднага- гласовете им звучаха ужасно тежко и предрезгавяло.

Старият боец подаде ръка. Синът му я стисна в здрава хватка в китката, предпазителите на ръцете им се удариха и издрънчаха. Без да поглежда, Сибила усещаше напрежението, погледите им, задържаното дишане, неизказаните мисли, незададените въпроси, непоисканите прошки. После Джордж кимна и излезе. Джошуа подхвърли меча от ръка в ръка и с рязко движение го прибра в ножницата на бедрото си.

-Сибила. Ти знаеш…какво искам. Ще намеря ли това, което търся?

Тя погледна нагоре с влажните си бляскави очи. Усещаше, че въоръжените мъже в съседната стая чакаха. Не него-просто един от тях.

Как да направиш така, че всеки да получи своето?

Как да направиш истината по-малко болезнена ?

Трябваше да го каже:

-Да.

Той едва забележимо кимна и покри лицето си с качулката на наметалото.

-Но няма да го притежаваш.

© Мирослава Спасова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??