-Бунтовниците нямат никакъв шанс, нали знаеш? В момента ги изтласкват от двореца, а генералите ми ще потушат този нелеп метеж!

Огромна зала.Тронната зала на лордовете, управляващи този Остров. Кои по наследство, кои по избор, кои с насилие. Лионард изповядваше вярването, че лорд е този, който е коронован. Виктор пристъпваше напред и с всяка крачка усещаше все по-голямо и по-голямо неудобство. Бе изтощен, а и ушите му бучаха, при всяко примигване му се струваше, че стените ще се срутят отгоре му. И колоните. Огромни колони, всяка от които можеше да бъде обгърната от четирима мъже, подпиращи колосалния таван. Толкова сводове, ъгли, начупени стени. Подови мозайки, фризове, стенописи. Безкрайно много златни орнаменти, безкрайно много пищност, показност и стил.

Лионард, отстъпваш към трона на лордовете с блестящ меч в ръката. Знаеше как да борави с него и как да покаже умението си-завъртя острието пред себе си от ръка на ръка, бавно, ефектно, готов всеки миг да заеме позиция. Виктор вдигна своето оръжие. Не беше тежко, а дори прекалено удобно. Не помнеше дали някога е могъл да борави с него, но сега бе по-слаб от всякога. Загубил толкова много кръв и трескав.

Дано другите дойдат по-скоро, трябваше да спечели време.

-Не можеш да избягаш, Лионард - каза му той.-Всичко свърши! Предай се и ще бъдем милостиви към теб и хората ти!

Насилваше се да говори високо, защото гласът му се губеше в ехото на залата.. лордът се усмихна неприятно. Спомни си същата усмивка на лицето му, когато го бе оставил в басейна, кървящ и безсилен.

-Грешиш. Виктор. Ти не можеш да избягаш. А аз…не съм милостив.

Разбира се, че беше прав. Гърлото му пресъхна. Още усещаше горчилката в устата си. Какво трябваше да направи сега? Да влезе в двубой? С човек, който цял живот е бил военен и се владееше до съвършенство?

Голямата порта зад гърба му бе затворена. Какво наистина ставаше там?

-Ще ме предизвикаш ли?-вдигна вежди Лионард.-Ще се постарая загубата ти да е бърза и болезнена. После ще догоня плачещите ти приятелчета. Обичам добрия лов!

-Стига приказки!-троснато рече младежът.-Какво, с отегчение ли смяташ да ме довършиш?

Колко можеше да продължи това? Един удар? Два? Няма връщане…

-Това вече е прекалено―изръмжа лордът.-толкова ме улесняваш, Виктор. Нали знаеш какво повтаряше баща ти-„Силата на противника зависи от собствената ти слабост“…

„Не помня баща си, не го познавам!“-искаше да изкрещи в лицето на този непознат човек.

Нямаше сила дори да го извика. А мечът на лорда се стовари. Един удар на това тежко оръжие може да те убие, Виктор бе хванал меча си така, както бе видял Лионард да го прави-с две ръце, острието вдигнато под ъгъл срещу дясното рамо. Отби първия неочакван удар отгоре, по-скоро по инстинкт, отколкото с умение. После отскочи назад и избегна на косъм замахване отстрани, коварно, изненадващо бързо, което би го съсякло през кръста. Не знаеше как се прави , не помнеше. Някаква непозната част от него му подсказваше какво да прави, инстинкт може би или навик, Дашиъл би трябвало да е тренирал сина си.

Вратата издрънча сякаш някой отвън я насилваше да я отвори. Как искаше да може да се обърне и да види какво става! Гръмкият звук продължи. Сега обаче мечът летеше към него така, че не би могъл да го отбие.

Някакъв трясък. Виктор рязко отлетя назад, а мечът бе изтръгнат от ръцете му. Падна по гръб и видя група бунтовници да притичват край него. Четирима. Единият беше Джордж. Лионард бе отстъпил задъхан назад.

-Какво чудесно събрание на предатели!-язвително викна лордът.

-Хората тук не са предатели, Лионард-пристъпи напред единият от мъжете.-Просто искат да спасят страната си от тиранията.

-Лърнър, остави го на мен-изръмжа Джордж, слагайки ръка на рамото на водача им. Брадатият мъж кимна и се отстрани. Другите се дръпнаха в полукръг.

-Какво? Искаш да се биеш с мен?-саркастично попита лордът, изправен сред огромните колони.- Не можа ли да изчакаш да приключа със синчето на Дашиъл?

-Ти какво си мислиш, че ще правим, докато се опитваш да убиеш водача ни?-предизвикателно подхвърли Джордж, пристъпващ към него.

-Сигурно се мислиш за смел, Джордж?-присмя му се другият.-Лично аз очаквам да умрете заедно с вашия водач. Освен ако не сте наистина добри в бягането…

Възрастният боец го нападна с цялата си ярост.

-Няма…от какво…да бягаме!-кресна той, нанасяйки удари, които срещнаха стомана.

Залата се изпълни със звън и дрънчене, с шум от стъпки по каменния под. Виктор се изправи на колене, протягайки ръка към изпуснатото си оръжие.

Никоя схватка не продължава повече от минута-две, подсказа непознатият спомен в ума му. Прибра назад с длан разпилените си коси и се изправи, подпирайки се на дръжката на меча.

Шум от бягащи крака- в огромната зала нахлуха половин дузина стражи и се счепкаха с бунтовниците. Той се озърна към тях-на кого трябваше да помогне? Изтегли се встрани и се облегна с гръб на една колона. Светът се въртеше, притъмнял пред очите му. Ако в този момент някой го нападнеше, бе сигурен, че няма да има сили дори да извика.

„ Не повече от минута.“

Как да прецени времето, освен по ударите на собственото си сърце.

Твърде бързо, твърде бързо.

Толкова учестен пулс, че се замая. Краката му се подкосиха. Кръвозагубата може би бе станала фатална. Яростта вече не можеше да му даде сила.

И пак чуваше онази проклета музика, която изпълваше банята. Струваше му се, че се побърква. Загуби представа за реалността. И времето започна да тече и да се разтегля като захарен сироп. Близо до вратата стражите се биеха с бунтовниците, а тук, на няколко крачки от него, бяха Лионард и Джордж, вкопчени в някаква близка, смъртоносна схватка. После се разделиха, ръмжейки. Подът се размести под краката му. Джордж също го бе усетил и разпери ръце, за да запази равновесие. Лионард се смееше, застанал стабилно сред люлеещия се свят.

-Точно това искам, Гейбриъл!-викна той на някого, когото не виждаше. Момчето с малката си лира се бе скрило някъде из многобройните кътчета.-Покажи им нашата сила! Покажи им реалността, в която те се гърчат и молят за милост! Покажи им как ще умрат!

Подът пропадна. Младежът се чу как крещи. После пак бе стъпил на краката си, но вече не на пода на залата. Оказа се на върха на една колона, петно светъл мрамор, не по-широко от метър. И отвъд него-невъзможна бездна с черни стени, с дъно, забулено в кървавочервени изпарения. Дъно, което никога няма да достигне, ако падне сега.

Погледна надолу. Някакъв полъх разпиля косите му. Мечът издрънча до него, беше го изпуснал. Знаеше, че това е лудост, зениците му се разшириха, бездънни и черни като бездната около него.Пое съвсем бавно дъх, с периферното си зрение долови силуетите на Лионард и Джордж, застанали на някакво мостче между безбройните стърчащи от нищото колони. Бунтовникът се съвземаше от изненадата, вдигайки меч.

Значи нова схватка. Още една минута.

Само да можеше да помръдне, да откъсне очи от дъното, объркан и замаян като в просъница, в някаква сива зона, обзела цялото му зрително поле. Не осъзнаваше нищо освен дълбочината под краката си. Сърцето му запрепуска в гърдите. Падна на колене.

Това ли е фобията? Далеч по-вцепеняваща от страха, по-обсебваща, по-всеобхватна. Не знаеше нито кой е, нито къде, нито какъв смисъл има да си спомни тези неща и да дойде на себе си.

Джордж кръстоса меча си с този на Лионард. Беше като сън, невъзможно преследване по тесни мостчета, свързващи колоните, които се сриваха, щом стъпеше крак на тях. И музиката, изпълнила вселената с влудяващ дълбок ритъм. Сякаш не беше само малката лира, а гласовете на стотици други мощни инструменти, заглушили пулса в ушите му. Лордът се гмурна под налитащото острие, извъртя се зад гърба на бунтовника и го блъсна с тяло. Джордж се строполи назад, изпита чувството, че всеки миг ще пропадне долу. Лионард замахна с меча си, хванал го с две ръце, насочил острието надолу и събра сили да го вдигне и прободе паднали в краката си. Рамената на Джордж опираха в ръба, той изви глава и погледан ужасено мъгливата пропаст, над която се бяха провесили потните му коси. После видя налитащия бляскав меч, изпъшка и успя да се претърколи в последния момент, така че мечът успя да раздере само рамото му.

Половин минута...

-Хайде, можеш и по-добре, Джордж!-подвикна лордът, отскачайки назад.-Не, чакай! Не можеш! Можеш само да се надяваш всичко да свърши бързо!...Ето така!

Увлече го в близка схватка. Колоната под краката на боеца се разтресе и миг по-късно се разпадна на огромни скални късове, пропадащи в нищото. Той бе скочил в последния момент след отстъпващия лорд. Спаси се с цената на зейнала кървава рана в плътта на бедрото си. Рамото на лявата му ръка също продължаваше да кърви, напоявайки с огромно червено петно предницата на ризата му.

Още половин минута.

От безкрайните пусти пространства се носеше глух шум от битка, крясъци, пред очите му се мяркаха странни сенки, родени от ужаса, който владееше този измислен свят. Всичко бе пулсиращо червено, всичко бе нажежено, всичко бе дълбока бездна, някаква шир без граници,без стени. Височина , която може да те подлуди.

Виктор сви конвулсивно пръсти.

-Добре се биеш, Джордж. Жалко, че не си на моя страна…

Глас. Съвсем близо до него. Момчето се насили да откъсне очи от бездната. По-скоро усещаше отколкото виждаше тъмните сенки на двамата мъже. Беше въпрос на секунди двубоят да свърши и Джордж да се провали в пропастта.

А той стоеше съвсем сам на ръба на камъка. Чу собствените си мисли като измъчен вик в ума си.

Никой няма да надвие Лионард в този свят, който му принадлежи…

Единствената му трезва мисъл бе да скочи, докато още е на себе си, преди да го достигне този окървавен меч, който бавно убива Джордж.

Мислеше го, а не можеше да помръдне.

-Виктор, ПОМОГНИ МИ!...

Вик, който разкъса реалността, изтъкана от музиката. Бяха близо, притиснати в непосилна схватка. Лордът, взел надмощие, притискаше меча си към гърлото на боеца, единствено ножът в ръцете на Джордж спираше пътя на това смъртоносно оръжие през костите и плътта.

Скачай...

Толкова близо, че чуваше хъркащото дишане на Лионард, виждаше струйката пот, стичаща се по слепоочието му, усещаше треперенето на напрегнатото му тяло, силата, с която притиска другия, проскърцването на притиснатите едно в друго остриета...

Скачай!

Усещаше миризмата на кръвта, пропила в дрехите на Джордж. Надушваше неговия страх, отчаянието, конвулсивното подскачане на адамовата му ябълка, оказала се на сантиметри от острието.

Една крачка.Един удар на сърцето.

Скачай!

Един дъх.

Направи го!

Сега!

И той скочи. Стовари се с цялата си тежест откъм на гърба на лорда и го повлече със себе си. Искаше да падне свободно, като ударена от стрела птица към дъното на бездната. Искаше да увлече другия все по-надолу и по-надолу, по-далеч от всички, които би могъл да нарани.

Ужасен трясък. Болезнен удар в каменния под. Светът събра разпилените си парчета.

На крачка встрани Джордж се опитваше да си поеме дъх, куцащ, притиснал длан към раната на рамото си. Виктор лежеше по гръб до поваления Лионард, вперил изумените си сиви очи към богато украсения таван над тях. Изпъшка и се повдигна на лакът. Лордът беше в безсъзнание. Лирата отрони няколко глухи акорда и замря.

Залата гореше. Огънят бе плъзнал по драпериите, покриващи стените и ги затваряше в огнен обръч, който продължаваше да се свива. Бяха петима. Припадналият лорд, раненият Джордж, Виктор, малкият арфист, затиснат под една тлееща дървена греда и още някой, приклекнал до него с гръб към тях.

Виктор се надигна на длани и колене и погледна натам през падащите в очите му кичури. Светът и бунтовниците отвъд огнения кръг не съществуваха.

-Успях, Джошуа-прошепна Гейбриъл, проснат на една страна, втренчил разплаканите си очи в лицето му.-Създадох музиката...Направих…каквото трябваше. Помогнах му да победи…

Бялата му нощница бе почерняла от мазни сажди и почервеняла от кръв. Някакъв дървен шип от разцепената греда беше потънал в тялото му, а самата подпорна греда бе толкова тежка, че Джошуа не можеше да я повдигне. Дори да успееше, разбираше, че вече е късно да го спаси.

Като го гледаше така сякаш буца заседна в гърлото му, задуши го, чак в ъгълчетата на очите му избигха сълзи. Насили се да поеме дъх, но буцата не изчезна. Стисна малката студена ръка на момчето. То простена и му отвърна с плаха усмивка.

-Ти си толкова добър, Джошуа-наивен и измъчен детски глас.-Разбирам защо той не може да те забрави…Сега отново можеш да бъдеш с него...Както винаги си искал...

Младежът е направи, че не го е чул. Погали челото му с изстиналите си пръсти.

-Боли ли?

-Той ми каза, че съм специален-промърмори Гейбриъл.-Аз съм специален.

Малката лира, с която за последно го бе видял в градината, лежеше до него, килната на една страна. Закашля се. От ъгълчето на устните му потече кървава слюнка.

- Ти си специален-прошепна му Джошуа.

Хлапето примигна и стисна пръстите му. Захлипа, но паузите между звуците се удължаваха. Джошуа стисна очи и разтърси глава.

Специален…

Залата се изпълни с раздиращия звук на горящо кадифе.

Джордж падна тежко на колене до лорда и хвана ножа си.

-Време е да сложа край на тази война…

Хвана Лионард изкъсо за косата и опря острието в гърлото му. Чу шум зад гърба си, който отекна като гръмотевица в настаналата тишина. Копринено шумолене. Звук от меч, изваден полека от ножницата.

-Съжалявам , но не мога да ти позволя да го направиш…Татко…

Изви глава, за да види Джошуа, пристъпващ сковано през пламъците с оръжие в ръка. Зад гърба му огънят бе обхванал по-голямата част от залата, затваряйки се като примка.

-Татко! Дръпни се от него!-дрезгаво нареди той и Джордж изумено се подчини.

Откъм вратата се показа Лърнър с няколко мъже, заловили някои от генералите- Харбър, мъжът с медальона, още някой с окървавено лице и белезници на ръцете. Групата направи път на няколко набързо облечени, поуплашени мъже - градоначалника, съветника на лорда, първия министър и върховния съдия, чиито покои бяха в двореца. Съветникът излезе напред, ръцете му едва забележимо трепереха.

-Оставете оръжието…господа-умолително каза той.-Ще стигнем до съгласие…без да се пролива повече кръв.

-Той ни осъди на смърт!-викна Джордж, обръщайки се с нож в ръката.-Нас, жените и децата ни! Сега и той ще бъде съден за зверствата, които извърши! Трябва да умре!

-Не-каза съветникът.- Негова светлост изпълняваше дълга си към Острова.

-Не можеш, Джордж, той е прав-обади се брадатият водач на бунтовниците.- Ако убиеш лорда, това ще бъде преврат, също като неговия. Само че този път ще се намесят и другите лордове, ще пратят още войски и ще се пролее още много невинна кръв. Времето му на трона вече изтече. Ще бъде принуден сам да се оттегли.

-Трябва да умре-изсъска през зъби боецът и отново погледна сина си.-Ти най-добре знаеш на какво е способен. Знаеш, че никога няма да спре.

-Не-глухо отвърна Джошуа.

-Защо?―безсилно разпери ръце Джордж.-Защо го защитаваш след всичко, което стори?! Всичко, което ти причини?!

-Защото е мой…господар -тихо отвърна младежът.-И винаги ще бъде такъв…

Лърнър се приближи към Джордж, хвана го за лакътя.

-Не можем да отидем по-далеч-каза му той.-Ще се изтеглим. Лионард ще остане под охрана, ще получи ултиматум. Много хора загинаха, Джордж, нещата трябва да се върнат по местата си. Марица щеше да се гордее с теб и сина ти. Вие станахте герои…Но всичко свършва тук. Без повече героизъм...

Боецът наведе глава. Машинално прибра ножа в колана си.

-Значи всичко продължава по старому?-с дълбок сарказъм в гласа попита той.

-Не, всичко се промени. И занапред ще продължи без повече насилие.

-Както желаеш. Ти си водачът.

Лърнър кимна и се върна при магистратите. Джордж видя Виктор, седнал с гръб към една колона, и Джошуа, коленичил до лорда. Изправи се до сина си. Беше забравил за раните си. Целите му дрехи бяха пропити с кръв, която се стече до върховете на протегнатите му пръсти, когато му подаде ръка. Димът залютя в очите му.

-Ела-някъде зад него бунтовниците извеждаха всички от залата.-Да се махаме от това змийско гнездо, преди да изгори.

-Аз ще остана с него-думите сами се изплъзнаха от устата на младежа.

Покрай тях се затичаха хора с ведра, опитвайки се да угасят пожара, обхванал трона в другия край на залата. Двама бойци чакаха встрани, за да отведат Лионард, който започваше да се свестява.

-Не мога да го оставя да се върне сам-чифт сиви очи се вгледаха в Джордж, чакайки неговата реакция.-Ако беше победил, щеше да избие всички ни и да остане убеден, че е непобедим. А сега го победихте вие. Едва ли ще се покае и ще поиска прошка. По-скоро ще се оттегли и ще започне да крои планове за отмъщение. За наше и за негово добро…не мога да го оставя толкова…озлобен.

Джордж изкриви уста в нелепо подобие на усмивка.

-Ти не си просто негов слуга… Ти си негова собственост…

Дръпна окървавената си длан, обърна му гръб и закрачи към разтворената врата. Мъжете изправиха Лионард, който изстена и притисна длан към раната на главата си. Джошуа побърза да го подкрепи и лордът се облегна с цялата си тежест на рамото му.

Някой подаде ръка на Виктор да се изправи. Той вдигна очи към лицето на човека. Беше следователят, когото Джошуа разпитваше преди дни.

-Защо Джошуа тръгна с него?-неразбиращо попита младежът.-Той унищожи целият му живот, би трябвало да го мрази!

-Връзката между тях е специална-Виктор пое подадената ръка и се изправи несигурно. -Да излизаме! Да оставим хората да угасят огъня.

- А когато лордът се свести и разбере за предателството му? Какво ще му направи тогава?

-Каквото и да е - направил го е отдавна…

Лионард Силк вървеше с мъка, преметнал ръка през раменете на младежа. Препъна се на прага и изгледа мъжете около себе си с размътен поглед.

-Джошуа? Къде ме водиш?

Момчето прехапа устни.

-Всичко е наред , Лионард…Отиваме си у дома…

..............................

още малко търпение ;)