Дворецът на лорда се намираше в центъра на града, ала хората бяха заселили Острова във всички посоки. Безбройни улички се кръстосваха една с друга, вливаха се в големите прави булеварди или завършваха в слепи алеи в сърцето на кварталите. Гледан от високо, градът приличаше на някакъв огромен и сложен пъзел, който никой не би бил в състояние да сглоби отново. Най-големият град в света, побрал повече от петстотин хиляди души.

Смрачаваше се, когато Виктор спря на едно малко площадче и опря гръб в стената на близката сграда. Беше хладно и имаше вятър, който носеше особена миризма. Младежът се опита да възстанови накъсаното си дишане и отново я усети. Идваше съвсем отблизо, може би не повече от двеста-триста метра, миризма на море, пропита във всичко наоколо. Вече бе сигурен, че се намира на остров.

Площадчето бе почти безлюдно, на светлината на уличните фенери паветата влажно проблясваха, в далечината изтрополя двуколка, теглена от кон, но шумът й скоро заглъхна. Жълтият блясък на прозорците, мъглата, която замазваше очертанията на сградите-всичко това му се струваше някакъв мрачен, напоен със смъртна умора сън, от който няма събуждане. Облегна тила си в каменния зид и отново се огледа. Нямаше почти никакви хора, но въпреки това реши да изчака. От близката порта излязоха двама души, чийто силуети се очертаха като сенки на фона на светлия прозорец. Единият се загърна в къса наметка и, оглеждайки се, пресякоха площадчето, спирайки близо до Виктор.

-Ужасно е дори да си го помислиш-прошепна единият, но думите отекнаха между стените.-Били са десетки, имало е жени и деца! Имало е само дузина въоръжени мъже, които са оказали съпротива. Изклали са ги като добитък!

-Не мога изобщо да си представя що за хора са го направили- изшътка другият.-Кой може да ни гарантира, че утре няма да дойдат и тук? Единственият изход е да се измъкнем от Острова…

-Как си го представяш това?-поклати глава първият.-Пропускат само търговските кораби, а капитаните искат няколко хиляди, за да те прекарат нелегално…Питал съм за тези неща.

-Затворници сме в собствения си град! Ако онзи прави хайки заради всеки подхвърлен му слух…Някой трябва да преговаря…Трябва да разбере, че не всички сме бунтовници!

-На този Остров живеят петстотин хиляди души…прекалено много, за да мислим за спасението на всички.

-Дано сме достатъчно храбри и умни, за да спасим поне семействата си…

Шушнаха си още известно време, преди да се разделят и да се приберат тичешком по домовете си. Виктор целият се бе превърнал в слух, ледени вадички се стичаха надолу по врата му от ужас. Камата на колана му се стори твърде слаба защита срещу каквото и да било. Различните приглушени шумове в притъмнелите улички можеха да го побъркат, не защото не знаеше какво ги причинява, а именно защото се досещаше кой би могъл да бъде. Някакво невидимо присъствие, което се протягаше като струйка мъгла над калдъръма, което чуваше всичко и знаеше всичко. Умът му работеше трескава, опитвайки се да различи истината от усещанията, породени от страха.

Вратата отсреща пак се отвори, този път той по-ясно видя, че това е кръчма. Лъхна го топла, примамлива светлина, която контрастираше със студения лепкав мрак. Мъж и жена в зелена рокля постояха на прага, говорейки си за нещо, после мъжът я целуна и си тръгна, а жената се прибра. Чу се скърцане и шум от падащи резета, а прозорците бяха закрити със завеси.

Зениците на Виктор бяха станали огромни от взирането в мрака, но той не забеляза никакво движение повече. Огледа се, притича през площадчето и потъна в насрещната улица. През целия ден се бе крил в подобна малка кръчма, приведен в ъгъла върху полупълна халба пиво, ослушвайки се за всяка изтървана дума от околните. Струваше му се, че нарежда гигантски пъзел и картината, която започваше да е появява никак не му хареса. Идваха всякакви хора, говорейки за различни неща, после дойде и слухът. Сърцето му щеше да се пръсне, когато разбра къде са ударили войниците. Единственото място, което познаваше в този град. Единствените хора, които познаваше…Може би вече бяха мъртви. Ръцете му така бяха затреперили, че той се бе вкопчил отчаяно в халбата си и не посмя да вдигне поглед. Стомахът му се бе свил на топка и дори не мислеше колко отдавна не бе ял. Някакви несвързани мисли се блъскаха часове наред в объркания му ум.

И мъже и жени идваха в кръчмата, за да получат новини, после всички бързо си тръгваха. За няколко часа новината бе обиколили целия Остров, дюкянчетата се затваряха, пазарите опустяваха, сергиите и улиците се опразваха за минути. През опушения прозорец на кръчмата Виктор виждаше как гражданите се прибираха по домовете си и заключваха портите, макар случилото се да бе в другия край на града. По някое време му се прииска да скочи и да се втурне натам, откъдето бе дошъл, да види с очите си, да помогне, да отмъсти. Нищо подобно не направи. Чак следобед излезе от кръчмата и тръгна в противоположната посока. Криеше се по ъглите, докато не се схванеше целия, после притичваше към следващия заслон. Кой знае защо си представяше все един и същи натрапчив образ

Тъмен тунел, изпълнен с пушек и писъци… Сибила в сивата си рокля, която тича към светлината на следващата факла… груба космата ръка, която я сграбчва за плитката и я дръпва назад… недочут писък… проблясване на нож… светли очи… разширени от ужас…болка…

Площадчето остана за гърба му, подпря се изтощен на една стена и повърна в канавката. Не беше ял цял ден и му стана още по-зле, тресеше го по-скоро от ужас, отколкото заради хладния бриз. Постоя приведен, дишайки тежко, оглеждайки се като преследвано животно. После събра сили да се изправи се и продължи внимателно напред, накъдето и да водеше улицата.над главата му някой трясна кепенците на прозорец, неочакваният звук взриви тишината и му се стори, че ще умре от уплахата. От някаква ниша се показа мъж с фенер в ръката и тръгна срещу него. Виктор се притисна в стената.

-Ей, какво правиш тук, момче?-изсъска непознатият като се разминаваха.-Забрави ли за вечерния час? Изчезвай оттук!

Уличката ставаше все по-тясна, хлъзгава и смрадлива. Беше съвсем в покрайнините и дори можеше да чуе морето. Препъна се в купчина боклуци и полетя напред, за малко щеше да се пребие в тъмното. Залитащите му крачки го изведоха на открито, видя група скали, блеснали на лунната светлина. Наблизо имаше останки от голяма каменна къща. Тъмните и зидове се извисяваха на два полуразрушени етажа, тук-там зееха големи нащърбени пробойни. Основите им бяха наслоени с пясък и обрасли в бурени. Виктор се запрепъва натам. Като протегна ръка към една от дупките, усети мазния допир на ронещо се изгоряло дърво, голямата къща бе унищожена от пожар. Без да се поколебае и без изобщо да размисли, влезе вътре.

........................................................................................................................................

-Защо го правиш, Джошуа, защо винаги ме поставяш в подобни ситуации?...

Бяха само двамата в кабинета на лорда. В средата на стаята имаше огромно писалище, украсено със сребърен обков, ювелирна мастилница от сребро проблясваше на светлината на свещите. Бе подредено, лакираната повърхност блестеше. Завесите бяха спуснати, макар навън да бе късно след полунощ, в онези малки часове, когато всичко е мъртво и притихнало. Младежът гледаше бюрото пред себе си, навел глава. Искаше му се сега да е с неизменната си качулка и Лионард да не види лицето му. Някъде съвсем близо до него се чуваха нервните стъпки на Лионард, прозвъняването на верижки и катарами, проскърцването на кожените ботуши и сухото шумолене на мантията, опираща в пода. Можеше да чуе всяко вдишване на мъжа до него, гневно съскане през зъби, всеки шум бе като удар на гонг, отбелязващ предсмъртните му мигове.

-Защо не можеш да се сдържаш? Защо ме караш да правя неща, които не искам?...Имаш ли нещо да ми кажеш, Джошуа?

-Исках...-думата като че одра гърлото му. Можеше да подписва смъртната си присъда, но в гласът му се прокраднаха предизвикателни нотки.-Тръгнах си, защото така исках. Какво значение има защо съм постъпил така? И без това ще ме накажеш.

Лионард бе спрял зад него и младежът осъзнаваше, че най-голямата глупост в момента би била да се обърне. Кой знае защо се сети за Гейбриъл и неговите огромни зелени очи, изпълнени с обожание и страх, когато зърнеше господаря си. Ядоса се, стисна клепачи и се опита да се съсредоточи в гласа му.

-Осъзнаваш ли, че ме злепостави пред най-важните ми военачалници?

Той промърмори нещо.

-Не те чувам, Джошуа―говореше толкова овладяно.

-Да!-натърти той и тръсна глава.-Но не беше нарочно, не беше заради теб!

-Ще ми кажеш ли защо тогава?

Ето го! Гласът, натежал от съчувствие, глас на човек, който би разбрал всичко и би простил всичко. Повече от всякога младият мъж бе доволен, че не вижда лицето му.

-Преди не криеше нищо от мен.

Това бе капан, от който няма измъкване.

-Не трябваше да става така-прегракнало отвърна той.

-Кое?

-Всичко! Нападението над хората, цялата тази вътрешна война, в която се избиваме взаимно...Трябваше да освободиш онези затворници, не да хвърлиш обезобразените им трупове на площада, трябваше да обещаеш амнистия на бунтовниците, да преговаряш с тях...

-Опитвам се да въдворя ред, Джошуа...

Защо постоянно го наричаше по име?! Ако просто го удареше или арестуваше, щеше да е много, много по-лесно.

-...Процесът е бавен и съпротивата е голяма...

-Не трябва да става по този начин! -инатливо повтори той.-Не и с цената на живота на жени и деца. Те не са сторили нищо!

-Целта на нападението беше да заловим Виктор, както знаеш. При всяко начинание има непредвидени жертви. Не забравяй, че ти също имаш голяма роля във всичко това, ти приемаш сведенията от онзи техен предател. Не може да не си знаел какво ще последва. Това ти е работата, Джошуа-да събираш сведения, да ръководиш шпионските мрежи, да научаваш всичко тайно и скрито в града. Знаеш какво става, когато си свършиш добре работата...Страдат хора. Особено тези, които не са си държали езика зад зъбите...Това са неизбежни жертви, Джошуа, когато искаш да си на върха!-просъска в ухото му.

-Аз не искам-прошепна той и зачака присъдата си.-Не и така.

-А какво би направил?

-Не бих позволил да се стигне дотук.

Беше лесно да го каже. Думите на Лионард бяха по-болезнени и от камшик. Лордът се надвеси над него, плъзна пръсти в косата му. Не беше нежно докосване, но не беше и жестоко. Сякаш премина ток през него. Джошуа отметна глава и срещна студени язвителни очи.

-Нищо не ти дължа...Осигурих ти образование, каквото малко хора могат да получат. Направих дясната си ръка, доверих ти живота си, допитвам се до теб за всичко...Може би грешката е моя. Може би не трябваше да се привързвам толкова. Може би когато приключих с теб, трябваше да те пратя на доковете или при войниците. Мислиш ли, че щеше да оцелееш там? Мислиш ли, че жалките ти принципи и скрупули щяха да те спасят, че на някой щеше да му пука за инатливото ти цупене?...Опитвам се да правя най-доброто за теб, а как ми се отплащаш?

Лионард го пусна и отиде да седне зад писалището.

-Да, ти умееш да приключваш с хората и да хвърляш огризките на кучетата...

-Какво каза?-смръщи вежди лордът, непоклатимата му маска сякаш се пропука.

„-Чу ме!“-думите бяха на върха на езика му, но Джошуа се поколеба.

-Казах глупави неща. Съжалявам, наглостта не беше умишлена.

-Нещата не са толкова прости-отвърна другият, поклащайки глава.- Иска ми се да е така, но не са. Трябва да се научиш да приемаш последствията. Престани да повтаряш, че не си искал. Няма да върнеш нещата назад...Само ме вбесяваш още повече...

Вече говореше троснато. Преплете пръсти и опря чело в тях. Джошуа продължи да чака неговото решение. Гледаше го и се дивеше колко трезвен и овладян изглежда, сякаш не е излязъл преди малко от онази пиянска сбирка. Само че беше уморен, а това го правеше раздразнителен и жесток. Ако сега премълчеше гневния си изблик спрямо него, някой друг щеше да пострада, някой беззащитен, който не може да му се противопостави.

Неочаквано от едната странична врата влезе Гейбриъл, изглеждаше объркан и изненадан, че не заварва лорда сам. Момчето носеше зелената туника и кожени сандали на босите си крака, чийто ремъци се кръстосваха до под коленете. За кой ли път Джошуа си помисли, че малкият прилича на заловен горски елф, едновременно очарован и ужасен от всичко, което го заобикаля. Изглеждаше толкова крехък и миловиден, почти до блудкавост. Наистина ли Лионард харесваше подобна страхлива и беззащитна компания? Наистина ли Джошуа беше същия на неговите години?

Лионард изви глава и изгледа новодошлия кръвнишки.

-Какво правиш тук? Не ти ли казах, че не можеш да влизаш без разрешение?

-Каза...че мога да идвам, когато...-заекна малкият арфист, но лордът го прекъсна, изръмжавайки.

-Не и когато съм зает. В момента съм зает, Гейбриъл.

-Но ти каза...Просто исках да...Какво не е наред?

-Защо никой не прави нищо както трябва?-прегракнало каза той и изгледа последователно и двамата.-За какъв ме смятате, за глупак ли? О, не смей да ми отговаряш!-посочи той обвинително Джошуа.-Достатъчно лъжи изслушах днес. Престани да ме разочароваш, защото наистина ще престана да се грижа за теб. Отсега нататък основната ти задача ще бъде да откриеш Виктор-всичко останало минава на заден план. Гледай да не се провалиш, защото тази гражданска война се проточи твърде много... А с теб-обърна се той към Гейбриъл, загърбвайки младежа-трябва да се оправя по друг начин.

Джошуа остана с наведена глава, наблюдавайки продължаващия гневен изблик на лорда към момчето. Гейбриъл беше захленчил нещо, когато всичко в стаята изтръпна от изненадващия шамар, който го повали на пода.

-Стига!-изсъска Лионард.-Знам много добре какво се е случило! С кого си мислиш, че говориш?! Да не си въобразяваш, че можеш да лъжеш мен?!

-Но аз не бях виновен-изплака момчето и се сви уплашено, облизвайки окървавената си устна.-Кълна се, питай...

Джошуа седеше като на тръни.

Така ли е било винаги? Така ли се бе отнасял и с него?

Или просто възрастта и властта го бяха озлобили?

Въпреки цялото си пренебрежение и ненавист към Гейбриъл, сега бе готов да застане на негова страна. Стори му се , че в този момент негодуванието му е готово да избухне в открит бунт. Изгледа ги сърдито, обзет от мрачен гняв. Лордът, макар че бе с гръб, сякаш бе уловил този поглед. Извърна глава през рамо, хладното му изражение беше повече от предизвикателно.

-Е?-попита той.

Ако можеше, сивите очи на Джошуа щяха да го изпепелят. Но това бе просто поглед, нищо повече. Не сега, моментът не бе дошъл, нищо нямаше да се промени така.

-Нищо-кратко отвърна той.

-Тогава се заеми със задълженията си-изръмжа Лионард.

-Както заповядаш, господарю-глухо го предизвика младежът, но не получи отговор.

...........................................................................................................................................................

В клуба бе полутъмно, макар отвсякъде да просветваха екзотични неонови светлини, святкащи в отровно зелено и пурпурно. Имаше доста хора, беше петък вечер, все пак, доста късно след полунощ. Дансингът бе претъпкан, трудно бе да се разминеш в тази навалица от тела, които се опиваха да следват един и същи ритъм. Наоколо бяха разположени високи масички без столове с мъничък кръгъл плот, около които се събираха малки компании. В сепаретата шумът бе по-слаб и можеше да се разговаря нормално.

Въпреки това Джейн бе издърпана в най-отдалечения ъгъл зад няколко билярдни маси и почти изблъскана в стената. Сви устни и изгледа студено.

-Какво?-отново изръмжа едрият волейболист, надвесен над нея.-Късаш с мен заради онзи педал?! Ти нормална ли си?

-Престани да ми крещиш!-отвърна тя.-Престани да се бъркаш в живота ми , Пол, стигна твърде далеч. Осъзнаваш ли какво сте направили, ти и онези идиоти?

-Какво?-повтори той, правейки се на учуден.-Кой каза, че аз съм направил нещо? Да не би онзи мухльо да се е раздрънкал?

-Да не ти изглеждам тъпа, Пол?-кресна му в отговор момичето.-Ти май винаги си ме мислил за тъпа…Може и да съм щом се хванах с такъв като теб…Не, Виктор не се е раздрънкал, защото е в кома! Може да е толкова зле, че повече да не може да говори, да ходи или дори изобщо да не се събуди! Замисляш ли се какво ще стане, ако умре?!

-Какво говориш?-той се огледа притеснено дали има някой наблизо.-Как така “да умре“?! Откъде знаеш?

-Бях при него в клиниката, Пол-гласът й прие друг оттенък.-Лекарката каза, че е удрян в главата, мозъкът му се е блъскал напред-назад в черепа. Кой знае какви може да са последствията! Как можа да го направиш? Това е чудовищно, за бога!

Пол едва я чуваше, беше в паника. Отдръпна се, закрачи нервно, започна да прекарва длани през лицето си, сякаш се опиваше да премахне някакво лепкаво усещане. После отново притисна Джейн в ъгъла.

-По дяволите!-изруга той.-Може да умре, така ли?...Не трябваше да става така. Какво ще правим сега, какво?... трябваше само да го сплашим, да го поотупаме…

Момичето впи поглед в лицето му.

-Защо го направи, Пол?-звучеше по-скоро отчаяно.-Какво, ревнуваше ме от Виктор? Та той е просто…Виктор! Знаем се от деца!...

Едрият младеж се бе подпрял с юмрук на декоративната стена, навел глава. Музиката от усилвателите бучеше и пулсираше в главата му како тътен. Той мърдаше беззвучно устни, вперил поглед в пода. Джейн го погледа няколко минути отстрани, задъхана и разгневена.

-Не мога да ти помогна с нищо. Съжалявам…-бързо каза тя и понечи да се дръпне.

-Чакай! Не можеш да ме оставиш точно сега!-обърна се той. Могат да ни обвинят, тоест него…нас… в убийство…

-Казах ти-край!-тросна се момичето.-Дори не искам да знам какво ще правиш! Остави ме на мира!

Той удари с юмрук по преградата. Неколцина от младежите наоколо се обърнаха, но Пол просто ги смрази с поглед, приличаше на разярен звяр, хванат в клопка, никой не посмя да му каже нищо, Джейн бе ядосана, но достатъчно трезва, за да разбере, че в момента той не мисли и е готов на крайности.

-Не…го…удрях…аз…-накъсано каза спортистът, отсичайки думите с ръка във въздуха.-Не съм гоубил…

-Съжалявам, вече не мога да ти вярвам за нищо-момичето отстъпи и опря в една от билярдните маси.

Пол впери поглед някъде зад нея, неоните просветваха около дребничкия й силует. На дансинга се бе образувала гора от вдигнати ръце, DJ-ят крещеше нещо в микрофона си, тълпата се разлюля, но сякаш всичко ставаше беззвучно и някак далечно от него. После отново се взря в нея и пристъпи напред.

-Джейн-ужасно продран глас.-Трябва  да ми повярваш…че не съм направил нищо такова…Трябва да ми…помогнеш…

Девойката се отърси от протегнатите му ръце.

-Не ме търси повече.

-Джейн…

-Не искам дори да чувам името ти-гърлено продължи тя.-Това, което стана…

-Джейн, чуй ме…

-Казах ти да ме оставиш на мира!...

-Джейн,съжалявам-една силна ръка грубо над лакътя и тя се стресна.-Съжалявам, но не мога да ти позволя да ме издадеш…

Тя вдигна поглед, зениците й бяха разширени от тъмнината , но и от някаква прокрадваща се паника. Лицето на волейболиста се бе превърнало с маска на ужасяваща отчаяна решителност. Тя се огледа. Никой не даваше вид да е забелязал нещо нередно. Басовият ритъм ехтеше отвсякъде.

Пръстите му бяха силни и болезнено се впиваха в тънката й ръка. Отново погледана нагоре към лицето му.

-Съжалявам, Джейн...

.............................................................................................................................................

Къщата изглеждаше просторна и приятна или поне е била такава, преди да изгори. Виктор слезе няколко стъпала по-надолу, плъзвайки пръсти по каменните стени за по-голяма сигурност в тъмнината. Лунната светлина огряваше през дупките на прозорците и полуразрушените стени и едва му показваше пътя. Подът бе неравен покрит с отломъци и боклуци, обрасъл с бурени, в които се препъваше, под обувките му скърцаше пясък. Може би в руините живееха бездомници или пък бяха станали убежище на кучета или диви животни или още по-лошо-такава обстановка бе идеална за свърталище на главорези.въпреки че безброй кошмарни мили преминаха през объркания му ум, Виктор не се върна назад. Не знаеше дали още има „ назад“.

В далечния край на каменния коридор нещо изскърца. Младежът се озърна. Големите празни арки на липсващите врати откриваха пусти полуразрушени стаи, по чиито стени се стичаше леденосиня лунна светлина. На фона на небето, там, където липсваше покрив, се поклащаше някакво развлачено изгнило въже. Високото момче се гмурна навътре в тъмния коридор, подпирайки се по стените-влажни, обрасли с плесени каменни зидове. Беше му студено и цялото му тяло пареше от някаква тъпа болка в мускулите. Не се бе замислял за това досега, докато тичаше по безкрайните улици на островния град сякаш не усещаше нищо. И сега изведнъж,когато намери това изоставено място и странното му усещане за сигурност, вълна от изтощение обгърна Виктор. С всяка следваща крачка се засилваше усещането за глад, унижение, страх и умора.в един момент осъзна,ч е всъщност стои неподвижно върху купчина отломки и единственото, което е сигурен, че усеща е лекия хладен бриз, който гали лицето му и разклаща дългите му коси. Стоеше със широко отворени очи, сиви като зимно море с проблясващи призрачни пламъчета, взирайки се сляпо в непознатия хоризонт.

Само да можеше да си спомни...Нещата бяха токова ясни и логични, но не знаеше как да се впише в тях. Оставаше със странното усещане, че и преди се е изправял пред такова безизходно състояние. Само че сега трябва да бяга не само от кошмарите на истинския свят, а и от собствената си объркана памет.

Трябва да има начин, какъвто и да е...

Това безплодно дирене също му се струваше познато. Опита се да събере разбягващите се късчета на здравия си разум.

Какво му беше казала Сибила? Та тя му наговори токова много неща, които той отказа да слуша. За реалности, които си приличат, за светове, които си влияят един на друг. Беше налудничаво, но това изглеждаше единственото, за което може да се залови. Тя вярваше или поне искаше да го убеди, че той идва от другаде, не просто отдалеч, а от друг свят. Глупаво, безкрайно глупаво...Но той не си спомняше нищо, което да оспори това. Знаеше само името си-Виктор, единственото нещо, в което не можеше да се съмнява.

Виктор....

Стисна очи и слепешката слезе от купчината боклуци. Сега виждаше само тъмнина и тръгна през нея.

Две реалности, които си приличат...

Може би затова всичко му се струваше логично и ясно и може би някак познато.

Реалностите са се приближили съвсем...

Дали и преди беше преминавал, насън може би?

Страниците на Книгата се залепили...

Понякога мастилото на едната прониква в хартията на другата...Дали това се опитваше да каже Сибила?

Нещо тук може да повлияе на нещо там и обратното...

Бе трудно да борави с понятия „тук“ и „там“, неусетно се появи усещането за граница.

Разликата е само в почерка на преписвача...

Нима хората, които познава, имат своите копия от другата страна...Подобни външности, подобни характери...

Дали самият той не бе копие на себе си?

Какво ли става когато единият умре, а другият продължи да живее?

Наистина ли е възможно съзнанието му оттатък да е преминало в тялото отсам?

Господи , мислеше, че още малко и ще се побърка.

Трябваше да се концентрира върху нещо, за да загуби съвсем разсъдъка си.

Вървеше с протегната напред длан, бавно, затворил очи.

Какво правеше тук, какво правеше сега?

Войниците на Лионард продължаваха да вилнеят някъде, имаше хора, които страдат, които се надяват, че той може да им помогне. А той не знаеше дали изобщо трябва да бъде тук, нито кой е и какво да прави. Имаше просто един миг през последните два дни, когато бе отворил очи и бе видял старата Марица, мъжете, пушливите свещи, подземието и светът бе връхлетял отгоре му с убийствена неизбежност.

Преди това нямаше нищо. Само мрак. Като новороден.

Направи още една крачка в мрака, не успя да се спъне.

Граница, която е един дъх разстояние...

Нещо му подсказа, че е изправен пред стена, стори му се , че чува ехото от милиони гласове в милиони вселени, клепачите му трепнаха, но си наложи да не отваря очи. Повдигна още малко ръка и пристъпи напред. Пръстите му се блъснаха в нещо студено и гладко, не беше нито камък, нито дърво. Подраска с нокти по непознатата повърхност и звукът продра тишината. Можеше да бъде стъкло или метал...

Отвори очи и се втренчи в собственото си отражение. Беше изправен пред огледало, покрито с прах, омазано със сажди и петна, които почти скриваха блясъка му, но все пак огледало. Виктор отново прокара пръсти по него, този път за да изтрие тясна ивица от мръсотията, ръката му цялата почерня. Обзет от някакъв безсмислен порив, намери някаква носна кърпа в джоба си и се зае да почиства стъклото. Някаква птица, кацнала зад гърба му върху руините го погледа с любопитство няколко секунди, после изпищя и отлетя тромаво.

Виктор не обръщаше внимание на нищо около себе си. След малко огледалото заблестя в сребристо и отрази цяла една вселена, пълна със светлина. Луната, която се издигаше над срутените стени, светеше право в него. Младежът огледа резултата от работата си- овално огледало с човешки ръст е окачено на стената пред него в масивна кована рамка. Погледна лицето си-остри черти и високи скули, брадясало изпито от тревоги и недоспиване, тъмни сенки под очите му ги караха да блестят неестествено.

Граница от един дъх разстояние...

Един дъх...

Кое може да притежава толкова илюзорна дебелина?

Огледалото срещу него отразяваше целия непознат свят. Просто стъкло и сребърен слой, които незабележимо разделяха отсам и отвъд, разделителна линия, не по-дебела от дъх.

Младежът отново стисна очи и протегна ръка. Този път не срещна съпротива и това го уплаши. Отвори очи и видя, че ръката му е потънала до китката в огледалото.

В огледалото?!!

Беше толкова изтощен и отчаян, че не намери сили да изпищи. Издърпа ръката си, огледа я, раздвижи пръсти. Нищо. Отсреща го гледаше същият млад мъж, стиснал китката си с невярващ поглед.

Страниците са се залепили...

Намери своята страница...

Беше ужасен сън. Случваше му се понякога, сигурно има много такива необясними неща. Объркан сън, тежък и мрачен...

-Виктор?

Някой бе извикал. Ако всичко не бе толкова абсурдно, щеше да се зачуди откъде идва гласът. Пред него или иззад гърба му? Тръсна глава.

Граници, реалности, безсмислици...

Толкова бе уморен, че очите му сами се затвориха, коленете му се подкосиха и той залитна напред. Оказа се, че няма никаква опора, която да го задържи. Сякаш потъна...А бе сънувал, че се намира пред огледало.

-Виктор?

Една сянка, стъпила върху руините се очерта на фона на лунната светлина. Новодошлият видя как високия и слаб младеж рухва в безсъзнание на пода пред някакво огледало. Озърна се предпазливо и прекрачи сринатия зид.

-Какво става? Добре ли си?-просъска той.-Виктор? Виктор, аз съм-Джордж...

 .........................................................................