Снегът – плътен и мек – сякаш пареше очите му, а под него къщите приличаха на мъртъвци с изкорубените си очи-прозорци. Нито куче, нито глас в призрачното село... Само една дребна фигура бавно крачеше напред. На гърба й, изпод шала на червени и зелени цветя, се полюшваше дълга руса плитка.
– Мамо... мамо, чакай!... – Той викаше до премала, но от премръзналото му гърло не излизаше нито звук. Снегът хрупаше под краката му, но колкото по-бързо бягаше, толкова по-далече напред се губеше тя.
– Мамо!
Тя спря, погледна го сърдито през рамо и каза:
– Връщай се!
– Защо не искаш да вървим заедно?
– Защото ме е срам от теб. Моят син не беше такъв... – И тя пак закуца тежко напред. А после изведнъж изчезна в белотата на снега и гласът й долетя някъде отвисоко: – Връщай се! И без това не ти е дошло времето!
Василий се събуди, стреснат от вика си и студената пот, избила по цялото му тяло. Размърда ръце и усети как болката захапва плътта му под плътните бинтове. За миг се запита къде се намира: в Моск ...