Лодката тихо се плъзгаше по тъмните води. Миризмата на гниещи боклуци и разложение проникваше дори през филтрите на стария армейски противогаз. Сергей внимателно заобиколи стърчащите от канала подобно на драконови зъби останки на Аспаруховия мост, рухнал при унищожителното земетресение преди двадесет и три години. Не го помнеше, но в мрежата имаше достатъчно клипове, в които се виждаше как сградите се гърчат и рухват под напора на сеизмичните удари. Земетресението беше отнело живота на над шестотин хиляди човека, а сред тях и родителите му.

Чу боботенето на мощни двигатели и побърза да се прикрие сред бетонните останки. Щурмовият катер премина покрай него, без да забави ход. Беше с отличителните знаци на петролопреработващия синдикат, който беше установил базата си на острова. Дори от тук Сергей можеше да види пламъците, издигащи се над синтез реакторните кули и изгърбените силуети на стражевите бункери. Във време, в което природният петрол се изчерпваше със страшна скорост, петролопреработващите синдикати придобиваха все по-голяма власт с техните реакторни кули, превръщащи всякакъв вид биомаса в тъй необходимите горива. И точно по тази причина базите им бяха изключително примамлива цел за всеки престъпен клан, с каквито изобилстваше градът.

Продължи да плава по канала, свързвал преди години изоставените пристанищни комплекси с морето. С времето каналът бавно, но сигурно се беше затлачил с наноси и единствено така нареченото Ново пристанище напомняше за отминалото величие на морския град. Преди три седмици с две момчета от махалата бяха отишли до старите пристанища с надеждата да открият нещо ценно. След няколко часа бродене из разпадащите се сгради и разкривените ръждясали скелети на древните кранове единственото, което откриха, беше друга група търсачи на реликви. Конкурентите им бяха повече и по-добре въоръжени и след кратка престрелка се наложи бързо да се оттеглят.

Нещо се блъсна в носа на лодката му и той надникна през борда. За миг в лицето му се взряха празните очни кухини на подпухнало, обезобразено лице. Тялото на мъртвеца бавно се завъртя и продължи по пътя си към морето. Сергей тихо изпсува и отново натисна греблата. Дори не се замисли кой е нещастникът, с когото се беше разминал. Светът отдавна се беше превърнал в опасно за живеене място, в което оцеляваха само най-силните и Варна не се различаваше от другите градове на планетата.

Островът бавно се отдалечаваше и беше време да насочи лодката към лабиринта от полупотънали кораби, осигуряващи му защита от сензорите на Новото пристанище. Понякога успяваше да зърне пристанищния комплекс и кулите на роботизираните кранове, прехвърлящи контейнери от поредния огромен контейнеровоз. Чу пронизително изсвирване на корабна сирена и воден от любопитство, внимателно надникна иззад един от изгнилите корабни скелети. На борда на контейнеровоза един от шлюзовете се отвори и мощен поток отпадни води от ядрения реактор се изсипа в залива. Мъртвите води на Черно море безропотно поеха поредната доза отрова.

Докато наблюдаваше ставащото, мислите му се върнаха към спомените за баба му. Старицата обичаше да му разказва как преди по-малко от половин век рибарите ловели риба направо от брега, а през почивните дни плажовете буквално почернявали от народ. Не можеше дори да си представи, че днес някой би рискувал да се потопи в черните, отровни води на залива. Двете екокатастрофи от двадесет и осма и тридесет и пета година бяха унищожили напълно крехката екосистема на Черноморския район.

Обичаше да слуша и историите на бай Димо Черния. Старецът обичаше да посръбва и често, след като удареше няколко чаши от отровата, която сам дестилираше  в мазето на съборетината, която обитаваше, започваше да разказва за огромните шлюзове, преграждащи Босфора. Съоръженията били изградени няколко години преди мечтата, наречена Европейски съюз, окончателно да се разпадне. Някъде по същото време станало ясно, че спасяването на Черно море е ,,мисия невъзможна”. Грандиозният проект за отделянето му от Средиземно море бил завършен малко преди светът да потъне в поредната икономическа криза, от която единствено шепата несменяеми политици, гледащи света през бронираните стъкла на добре охраняваните си замъци, виждаха скорошен изход.

Дъното на лодката застърга по пясъка, откъсвайки го от мислите му и Сергей побърза да се прехвърли през борда. Краката му потънаха почти до ръба на кубинките в смрадливия нанос от битови и промишлени отпадъци. Изтегли лодката под една отточна тръба и я замаскира с няколко парчета картон и пластмаса. Свали противогаза и го прибра в раницата. Щеше да му е необходим на връщане. Отровният смог беше изключително непредвидим и също толкова смъртоносен. Само преди няколко дни бяха загинали седем работници от рафинерията, хванати в капана на една от инсталациите от внезапно спусналата се отровна мъгла.

Извади кодираща капсула и я зареди в четящото устройство на колана си. От този момент всеки скенер, който го облъчеше, щеше да го опознае като Росен Иванов – професионален събирач на ресурси за рециклиране или с по-прости думи – най-обикновен боклукчия. Капсулата беше фалшификат, но добър фалшификат. Беше си я доставил от китайския пазар на Галата, разменяйки я за няколко чисто нови ножа. Надяваше се, че ще може да я използва поне два месеца, преди да се наложи да я смени.

Нахлупи кевларения шлем с вградени инфрачервени сензори в лицевия панел и свали предпазителя на  десантния ,,Калашник”. Приведе се и с прибежки, заобикаляйки откритите пространства, в които бяха разхвърляни десетки противопехотни мини, достигна целта си – полусъборени останки на офис сграда. Знаеше, че дори и тук са разположени мини, но трафикантите бяха разчистили няколко безопасни пътеки.

Изкатери се по стената и се прехвърли през близкия прозорец. Веднага  го удари тежка миризма - смес от изпражнения и разлагаща се плът. С навлизането си във вътрешността на изкорубената сграда смрадта се засили и скоро се натъкна на източника ù. Мъртвото, подпухнало тяло се търкаляше само на метър от безопасното трасе. Мина беше откъснала краката на нещастника, но явно не беше успяла да го убие веднага. Засъхнала следа от кръв бележеше опита на ранения контрабандист да се върне на безопасната пътека, докато смъртта от загуба на кръв не го беше застигнала. Дори и в смъртта си подпухналата ръка на трупа продължаваше да стиска презрамката на раница, подобна на тази, която носеше Сергей. Заинтригуван, внимателно я притегли с автомата. Отвори я и тихо подсвирна – четири самозатоплящи се военни дажби правеха компания на няколко бутилки скоч. За жалост при експлозията повечето бутилки се бяха строшили, но една все пак беше оцеляла. Не успя да открие оръжието на контрабандиста, но на дъното на раницата му откри няколко пълнителя, които заедно с останалото прехвърли в собствената си раница и доволен продължи по пътя си.

Достигна до първата защитна линия – два реда бодлива тел, простиращи се по протежение на железопътния път. Чу се пронизително пищене и побърза да залегне в бетонната канавка, заравяйки нос сред боклуци и няколко мъртви плъха. Откъм Новото пристанище с грохот се появи поредният ешелон, поел към някой от мегаградовете. Композицията започваше и завършваше с масивни, бронирани локомотиви, пред които се движеха отбранителните платформи, настръхнали от многоцевни оръдия и ракетни установки.

Ешелонът отмина и Сергей изпълзя от укритието си. Смърдеше по-лошо от полуразложения труп, който беше открил в руините. Изтръска полепналите боклуци и се провря под първия ред, оставяйки парченца от дрехите си по настръхналите шипове. Откри просеката във втория ред и пресече проклетата бодлива тел. Притича през релсите и се скри в сенките на изоставените складове. Превключи визьора и светът се превърна в зелено-черна графика. Огледа празните пространства между сградите -  нищо не помръдваше. Стисна по-здраво автомата и се затича. Не се разлаяха кучета, нито се включиха аларми и успя безпрепятствено да достигне до бетонната стена. В този сектор анархистите бяха унищожили двете стражеви кули и никой от синдикатите, управляващи града, нямаше желание да ги възстанови.

Насочи се към един от отточните канали в основата на стената. Закрепващите болтове на предпазната решетка бяха прерязани, а някой хакер си беше поиграл със сензорите във вътрешността на тръбата, осигурявайки безопасен път за контрабандистите и желаещите да напуснат защитената зона.

Вмъкна се в канала и постави решетката отново на мястото ù. Няколко плъха уплашено изпискаха при появата му и се разбягаха. Бяха доста охранени и следващия път можеше да заложи няколко капана. Насочи се към едно от разклоненията и скоро достигна до една от шахтите, водеща навън. В каналите беше по-безопасно, но целта му се намираше на повърхността. Озова се в покрайнините на промишлената зона и пое на север към защитена зона ,,Владиславово”. На изток, в близост до търговските кули, се разнесе звукът на глуха експлозия, последван от стакатото на картечна стрелба. Анархисти или мародери? Можеше само да гадае. Откъм базата на военния синдикат край летището се разнесе остро свистене и два тъмни, хищни силуета, с натежали от въоръжение криле, прелетяха над главата му, порейки въздуха с витлата си. Явно търговците най-после бяха сключили споразумение за защита с военните. Понякога се изкушаваше да се запише във военния синдикат. Четиринайсетчасов работен ден, топли порциони по три пъти на ден и свободен достъп до мрежата и до основните игрови портали. Живот! Усмихна се и продължи напред – беше се родил свободен и щеше да умре свободен, и в тази схема не можеше да се вмести който и да е синдикат.

От мрака изплуваха разкривените очертания на поредната изоставена сграда, на чийто покрив все още се крепеше електронното лого на ,,АРМТЕХ”. Изкатери се по купчината отпадъци, преграждащи входа и се прехвърли през дупка, зееща в стената на сградата. Постави първия сензор за движение на стълбищната площадка и продължи да се изкачва по стълбите, оставяйки сензорите след себе си подобно на трохи, бележещи пътя му. Достигна до последния етаж и влезе в една от стаите. Беше тясна, празна кутийка от модифициран бетон, както всички останали стаи по коридора, но за разлика от останалите помещения, тук някак си беше оцеляла изправна инфоточка.

Седна на пода и постави автомата до себе си. Смъкна раницата, извади една от дажбите и я отвори. Разнесе се ароматът на топла храна и устата му се изпълни със слюнка. Захапа шницела и лакомо задъвка. Не беше ял повече от денонощие. Храната извън защитената зона никога не достигаше. Дори генно модифицираните посеви понякога губеха сражението със замърсяването и киселинните дъждове.

Когато се нахрани, продължи да рови из раницата, докато не откри най-скъпата си придобивка – поочукан таблет и комплект за виртуален достъп. Батерията трябваше да издържи най-малко четири часа, напълно достатъчно за целта му. Постави сензорния комплект и активира таблета. Пред очите  му запремигваха прозорците на зареждащите се програми. Протегна се и докосна въвеждащите икони на нужните му портали.

Действителността бавно отстъпи под напора на виртуалността – шумът на сражението край търговския център затихна, заменен от тихия ромон на прибоя, мрачният град, притиснат от отровните облаци, носещи киселинен дъжд, отстъпи място на слънчев мегаполис. Измършавялото му тяло бързо натрупа мускулна маса а дрипавият камуфлаж отстъпи място на елегантен, бял костюм. Последният щрих беше яркочервената роза, която се появи в ръката му. Беше готов.

Наталия въведе нова поредица от команди и пусна диагностичната програма. По холомонитора на лаптопа започнаха да се издигат зелени спирали, но колкото повече набираха височина, толкова повече жълти жилки се промъкваха сред зелените кълнове. Скоро се появиха и до болка познатите ù червени линии, които бързо се разраснаха, подобно на ракови образувания. Растежът рязко се забави и след миг спиралите се разпаднаха на отделни сегменти. Поредната провалена симулация! Проклетата програма за корекция в системите за рециклиране на ,,НаноБио ООД” не желаеше да заработи и това си е. Вероятно пропускаше нещо. Изтегли част от програмния код и впери уморен поглед в поредицата от символи. По дяволите, беше толкова изтощена.

Изправи се и столът, който не беше напускала от часове, щастливо изскърца. Отиде до хладилника и извади поредната кофичка шоколадов сладолед. Загреба първата лъжица и докато лепкавата сладост се разливаше в устата ù, се приближи до прозореца. На светлината на прожекторите от стражевите кули се виждаше начупената повърхност на бетонната стена, обграждаща защитена зона ,,Чайка”. Някъде на север прогърмяха изстрели и трасиращи куршуми прорязаха надвисналите облаци. С електриково сияние избухна шокова граната, а от стражевите кули изригна картечен огън и напалм. Поредната терористична група беше решила да изпробва силата на защитата.

Погледът ù се прехвърли върху собственото ù отражение – уморените очи, обрамчени от тъмни кръгове, подпухнало лице и сплъстена на кичури коса. Мръсната, раздърпана тениска, покриваше отпуснатото ù тяло. Беше само на двадесет и пет, а изглеждаше като тридесет и пет годишна. Няколко пъти се беше замисляла за рекламата на новия медицински център, обещаваща да възвърне формата ù, само за осемстотин евродолара и триста часа от свободното ù време.

Лапна нова лъжица и медицинският монитор на китката ù нададе предупредителен писък. Нямаше нужда да поглежда данните – висок холестерол, а сега и висока кръвна захар. В най-скоро време трябваше да отиде и да промени нивото на покритие на здравната си застрахователна полица. Това със сигурност щеше да погълне половината от спестяванията ù, а от няколко дена в зоната се носеше все по-упоритият слух, че заради зачестилите нападения таксите за охрана щели да бъдат повишени. Дали в енергийната зона край Балчик не търсеха компютърни специалисти? Въпреки атаките на екозащитните отряди, полетата на ветрогенераторите продължаваха да увеличават размерите си с темповете, с които се разрастваше световната енергийна криза. А акциите на енергийните синдикати отдавна бяха ударили тавана. В мрежата дори някой беше пуснал информация, че в зоната на Шабла и Каварна нивата на замърсяване са спаднали до толкова, че екосистемата е започнала да се възстановява, но Наталия знаеше, че това не е истина, защото в същата тази мрежа можеше да се намерят данни за замърсяването. Черно море беше мъртво море и нямаше шанс положението да се промени, не и в близките сто години.

Загреба поредната лъжица и подсмръкна. Нямаше смисъл да се самозаблуждава – никога нямаше да напусне охраняваната зона. Не беше създадена за живот на свободен номад и нямаше никакъв шанс да оцелее дори седмица извън бетонните стени. Седна отново пред лаптопа и погледна това, което беше останало от десетте часа упорит труд. В ъгъла на екрана хронометърът примигваше в отчаян опит да привлече вниманието ù. Господи, закъсняваше!

Изчисти поредния неуспешен опит от лаптопа. Трескаво набра кодовете за достъп, докато поставяше системите за достъп във виртуалността върху главата си. Очертанията на стаята започнаха да се  стапят и тя почувства аромата на морския бриз. Обожаваше цветната алея в близост до морето през пролетта. Тръгна под сенките на раззеленилите се кестени, наслаждавайки се на безкрайната небесна синева, сливаща се с морето на хоризонта. Докато минаваше покрай витрината на едно от кафенетата, плъзна поглед по отражението си. Стегнат бюст, стройно тяло и всичко това ,,опаковано” в ефирна небесносиня рокля, която вятърът развяваше около краката ù.

Усмивка озари лицето ù, когато видя Сергей, очакващ я на една от пейките с изглед към залива. Младият мъж се изправи и също се усмихна. Подаде ù розата, след което я притегли и нежно я целуна. Сгушена в прегръдката му, Наталия почувства как проблемите и умората ù се отдалечават. Нямаше бъдеще, имаше само тук и сега. Прокара ръка около кръста му и прошепна в ухото му:

- Къде ще отидем днес, моя любов?

Вместо отговор, Сергей посочи лъскавата, огряна от залязващото слънце сграда на морска гара, където в този момент влизаше издълженият бял силует на пътнически лайнер:

- Където ни отведат мечтите, моя любов.

Два часа по-късно.

Наталия се измъкна тихо от купчината чаршафи и погледна към спящия мъж. Може би животът не беше чак толкова лош. В полезрението ù се отвори подсистемен прозорец – трасиращата програма се беше качила напълно и щеше да приключи с инсталацията до няколко минути. Таблетът на Сергей щеше да ù осигури информация за основните маршрути на контрабандистите, а при добро стечение на обстоятелствата и данни за някое от нелегалните пристанища, от които се снабдяваха с оръжие.

Усмивка се настани върху изваяните ù устни. Определено нямаше да ù се наложи да плаща увеличена такса ,,Сигурност”, а ако проявеше повече дипломатичност и търговски нюх, може би щеше да си осигури и онези осемстотин евродолара за една разкрасяваща терапия. Унесена в тези приятни мисли, продължи да се усмихва, докато вратите на душ кабината се затваряха зад гърба ù.

Сергей чу как се затвори душ кабината и струята на душа засъска. Бавно отвори очи и прокара ръка по чаршафите, там, където до преди няколко минути беше лежала Наталия. Ароматът на парфюма ù погъделичка ноздрите му и усмивка се плъзна по лицето му. В полезрението му запремигва сигнал за готовност. Програмата червей се беше инсталирала върху компютъра на момичето и в момента разгръщаше пипалата си. Според Цайса, който беше създал червея, на програмата щяха да са ù необходими не повече от три дни, за да открие и прихване основните платежни сметки, до които имаше достъп Наталия, и да започне бавно да ги източва. Щяха да забогатеят с не по-малко от седем-осемстотин евродолара преди защитният софтуер да се усети.

Сергей се усмихна отново – може би светът не беше чак толкова лош.