Отегченият
“Tristi fummo
nell’aer dolce che dal sol s’allegra “
Dante Alighieri, „La Divina Commedia“*
Какъв глупав свят! Какъв напразен живот! Защо изобщо е трябвало да се раждам? Денят ми е същия, като вчерашния и със сигурност – не по-различен от утрешния. Сутринта, още щом отворих очи, поисках да не го бях правил. Защо ми беше? За да се умия, а след това да се нацапам? За да се нахраня, а след това да огладнея? За да се държа любезно с хората, а после да ги хуля? За да веселя някого, а после да ми се присмива? За да слушам тягостните речи на майка ми и баща ми, че трябва да си намеря момиче, а аз да харесвам момчета? Всъщност, като се замисля, аз и тях не ги харесвам, но не искат толкова грижи. Те не уморяват с непрекъснато мърморене и капризи. За какво са ми всички тези пари и имоти? Само ми създават тревоги – и така, и иначе, ще ги загубя. Или ще влязат крадци, или лъжовните ми приятели ще ме накарат да харча ли харча за тях, удряйки по честолюбието ми, ако откажа. Защо е трябвал ...