Денчо Славов
Откъс от „Краят на светлината”
1
В ранното утро на седемнадесети февруари 1371 година една от камбаните на църквата „Св. Четиридесет Мъченици” удари няколко пъти, като всеки удар беше следван от дълга пауза. Тези удари означаваха, че някое божие чедо е напуснало земния свят и е преминало в света на вечната светлина или на вечния мрак.
Никола беше в трапезарията, където след закуска четеше в превод на гръцки „Метаморфози” от Апулeй. Книгата беше купил наскоро на висока цена от един константинополски купец. Когато чу камбанния звън инстинктивно се изправи, отвори прозореца и подаде глава през тесния процеп, от който се виждаше камбанарията на църквата, като че ли по този начин можеше да разбере, кой е мъртвецът. Студеният въздух щипна лицето му. Двукатната каменна къща се издигаше върху един от хълмовете надвесени над река Янтра, която сега беше покрита с дебел синкав лед. Върху каменната настилка на улицата пред къщата се чуха стъпки от подковани с желязо обувки. Никола забеляза началника на царската охрана, стотника Яни следван от още трима познати му телохранители. Те се спряха пред портата и тъкмо когато Яни се канеше да удари желязното чукче, Никола се провикна от прозореца:
- Кой е починал?
- Тъкмо за теб идваме Никола, тази заран блаженият цар Иван, предаде богу дух. Дядо Йоаникий заръча през цялото време да си близо до царското тяло, обличай се бързо и слизай.
Младият мъж свали домашните дрехи, надяна на голо дълга ленена риза, върху нея постави дебела изплетена от вълнени нишки фланела и най-накрая върху дрехите сложи лека броня, грабна от оръжейния рафт къс меч и бързо го постави в ножницата на колана си.
В двореца се суетяха забързани слуги и хора от дворцовата служба. Няколко деца играеха на криеница, а бавачката им напразно се опитваше да ги прибере в учебната стая. Пред входа на една от залите, където беше положен ковчегът двамата стражи поздравиха техния десетник, отдръпнаха копията си и му сториха място за да влезе.
Никола се вгледа в мъртвия цар. Той беше неизменно до него през последната една година, откакто го назначиха за десетник в личната царска охрана. Не му се удаде случай да защитава царя в бой, защото последният се беше отдал на молитви и църковни служби и беше поверил военните действия на синовете си от вторият му брак с еврейката Сара, дъщеря на богат венециански търговец, която прие православната вяра и получи името Теодора. По-големият беше Иван Шишман, който беше задомен от много време, а най-малкият се казваше Иван Асен. С последния Никола беше връстник. Двамата се сприятелиха докато живяха и учиха заедно в царския дворец през последните пет години. Четиринадесетгодишен Никола остана сирак, след като баща му, боляринът Тодор Цамблак беше убит в битка с рицарите на граф Амедей Савойски при защитата на Варна. Чичо му Димитър който беше близък с царя, в съгласие с майка му го изпрати в Царевец, за да изучава четмо, писмо и военно дело. Преди година по-малката му сестра Ирина се омъжи за търновския болярин Добромир Слав, майка му остана сама и Никола се върна да живее в бащината къща.
В ковчега лицето на Иван Александър изглеждаше леко напрегнато, сякаш се беше пренесъл в другия свят с някаква грижа за съдбата на държавата. Никола знаеше за терзанията на царя за това, че е разделил царството и то във време, когато от юг се беше появила голяма заплаха, тюркските орди на султан Мурад, който беше преместил столицата си в Адрианопол, беше превзел Пълдин, Берое и много други градове в Тракия. Иван Александър често повтаряше, че султанът няма да се насити на завоюваните земи, а ще посегне на Търновското и Видинското царства. През последните месеци пишеше непрестанно писма до сина си от първия брак, Иван Срацимир, в които му заръчваше след смъртта му да се държат един друг с брат си Иван Шишман, да съгласуват всички свои военни и дипломатически действия, да работят така, все едно управляват заедно една държава, но познавайки много добре нрава на Срацимир, не таеше много надежда, че последният ще последния спазва заръките му.
На следващия ден в двореца пристигна Иван Срацимир, син на царя от първата му жена Теодора Бесараб, която беше дъщеря на влашкия войвода Иванко Бесараб. Приживе назначен от баща му за владетел на Видинското царство, той беше надменен и горделив. Четиригодишният плен при унгарците не беше променил характера му. Още с идването си той започна да разпорежда на дворцовите сановници, като че ли бяха негови подчинени, което никак не се хареса на Иван Шишман. Тримата братя се срещнаха в една малка зала в северния кат на двореца. Шишман се опита да прегърне по-големия си брат, но последният се отдръпна. Като видя това хладно отношение Иван Асен дори не се опита да прегърне Срацимир, макар че го обичаше по своему и още от малък му се възхищаваше, даже скрито му подражаваше.
- Благодаря ти братко, че дойде да изпратиш милия ни баща - каза с искрено топло чувство Шишман.
- Старият не криеше любвта си към вас двамата. Мил е бил към вас, не към мене.
- Недей да скверниш името на мъртвия Срацимире, той и теб обичаше, знаеш го много добре! Заради теб превърна Видинското деспотство в царство, а ако не беше се застъпил за теб, още щеше да си при унгарците - в гласа на Шишман се долавяше братски укор.
- Добре, няма да спорим, кой е бил по-обичан - каза с малко по-умекнал тон Срацимир. Може би споменът за унизителния унгарски плен и помощта, която баща му оказа в тези трудни за него дни, бяха открехнали чувства на признателност към починалия. Всъщност той обичаше баща си, но беше разочарован, тъй като макар да знаеше отдавна волята му, че търновски цар ще бъде Шишман, все таеше надежда, че накрая старият ще промени решението си и ще го определи за негов наследник на престола. Та нали той беше най-големият след Михаила, който загина преди двадесетина години в битката с турците край Средец?
После с някаква топла нотка в гласа си се обърна към най-малкия:
- Я Асене, колко си възмъжал, станал си истински войн!
При тези думи сърцето на младия принц се отпусна и вълна на радост премина през тялото му.
- В истинска битка още не съм участвал, но нямам търпение да приложа това, на което ме научи стотникът Яни – горд от това, че брат му го удостои с внимание отвърна Асен. Иван Асен беше деветнадесетгодишен висок и жилав младеж, който приличаше много на баща си. Кестенявите му къдри падаха небрежно върху широките рамене. Предната есен баща му го венча за Стефания, племенница на влашкия войвода Владислав Влайку, който много помогна за освобождаването на Срацимир от унгарски плен.
Братята поприказваха още малко и после се разотидоха по стаите си.
Погребението се състоя на третия ден от кончината. Изпращачите тръгнаха от двореца. Процесията водеше престарелият Патриарх Йоаникий. След него се движеше колата с ковчега, от дясно на която вървяха роднините му. Най-отпред Срацимир, до него жена му влашката принцеса Ана, след него Шишман с жена си Кира Мария, после Иван Асен с жена си и най-накрая дъщерите му Кера Тамара, Кераца и Десислава с мъжете си.
От лявата страна на покойника се движеше носилката, върху която беше качена царица Теодора, цялата облечена в черно. След мъртвеца притсъпваха множество благородници със семействата си. Тук бяха и посланиците на Венеция и Дубровник. Множеството изпълзя от главната порта на Царевец и бавно се спусна към църквата „Свети четиридесет мъченици”. От двете страни на пътя стояха стотици търновци, които се кръстеха, а някои плачеха. Хората сякаш предчувстваха, че със смъртта на царя си отиваше техният спокоен живот в града. Пред църквата народът нарасна неимоверно, хората започнаха да се блъскат един друг, та се наложи стражите да въдворяват ред. Като че ли целият град беше излязъл за да се прости с владетеля. Виждаха се купци облечени във вълчи кожуси, златари, кожари и други занаятчии, всеки носещ знака на своята професия, имаше зографи с изцапани от бои дрехи и монаси с дълги износени раса, както и всякакви други граждани мъже, жени и деца. Бяха дошли хора и от околните села.
Никола вървеше след носилката на възрастната царица. В църквата застана близо до колоната на Иван Асен II, върху която се четеше надписът възпяващ победата му над Теодор Комнин при Клокотница. В двореца той беше изучавал в подробности тази битка, както и многото други славни победи на българския меч.
След опелото погребалното шествие се отправи към хълма Трапезица, върху който се издигаха няколко църкви и патриаршеската сграда, където приживе царят беше пожелал да бъде погребан, близо до гробовете на българските патриарси.
2
Измина един месец, през който освен коронацията на новия цар не се случиха никакви други важни събития. Гражданите бяха поети от ежедневните си грижи и сякаш забравиха за надвисналата от юг опасност.
Първата грижа на Иван Шишман беше да направи преглед на царската дружина. Посети всички казарми в столицата и околностите, прегледа оръжието на войниците, конете и дрехите им. Смени някои от старите военачалници с нови по-млади. Под давление на по-малкия си брат Иван Асен освободи Никола от поста му в дворцовата охрана и го назначи за стотник в елитния конен полк командван от брат му. След това посети някои от крепостите в Северна България. Навсякъде го посрещаха радушно, но управителите имаха множество искания, които той не можеше да удовлетвори. Трябваха им най-вече пари, за поправка на укрепленията, за издръжка на техните военни дружини. Загубата на южните български земи се беше отразила зле на хазната. Постъпленията бяха по-малко от половината от тези, които се събираха в най-добрия период от управлението на баща му.
Една сутрин в края на март в къщата на Никола се почука и след малко се появи един войник, който му съобщи, че Иван Асен го вика в двореца. Той се облече набързо и тръгна край Янтра, която бучеше силно и преливаше от бреговете си, а из въздуха се носеше мирисът на стопени планински снегове и изгнила ланшна шума. Никола поемаше дълбоко дъха на минзухарите и събудените от зимнен сън горски треви. Той обичаше тези първи пролетни дни, те го изпълваха с някакво щастие, което нямаше друга причина, освен красотата на раждащата се за нов живот земна природа.
Никола влезе през главната порта на двореца Царевец и се насочи към високата сграда, в която се помещаваше администрацията на монарха. На малка полянка, обрасла с току що разцъфнали цветя и билки забеляза Стефания, която търсеше нещо в тревата. Тя беше висока, слаба жена на седемнадесет години, с руси къдрави коси, свити на висок кок над хубавата и главица. Носеше къса ленена туника, под която се забелязваше белотата на нозете и. Беше обула зелени кожени пантофки, обсипани с позлатени точици, които проблясваха на слънцето. Той срещна погледа и, в който долови опасни пламъчета.
- Добър ден принцесо - поздрави уважително Никола.
- Има ли младият офицер малко свободно време за да ми помогне в трудното начинание?
- За вас винаги ще намеря време, но какво толкова ви мъчи?
- Търся четирилистна детелина.
- Признавам, че не е лесна задача, но във всички случаи в градините на двореца шансът ви да намерите това растение е многократно по-малък, отколкото ако излезете извън Търново.
- Аз нямам с кого да излизам извън двореца, съпругът ми е твърде зает с важни държавни дела, не бихте ли могли да ме придружите при някоя разходка из планината?
- Голяма чест ми правите принцесо, но аз съм не по-малко ангажиран с моята служба – направи отстъпващ ход Никола, който изпита леко безпокойство от радостта, която го беше обзела, докато разговаря с младата жена.
- Е добре, тогава ще се примиря и ще продължа усърдно да търся щастието между крепостните стени –– с тъжна усмивка отговори Стефания, като произнесе бавно и загадъчно думата „щастие”, с което искаше да подчертае, многозначителния смисъл, който влага в нея.
Двамата се разделиха, но Никола продължаваше да се бори с надигащия се в гърдите му пламък. Имаше нещо дяволско в тази жена. Тя го привлече още, когато я видя за първи път по време на сватбата и с княза. Преди да започне брачната церемония булката се появи изненадващо без придружители пред тронната зала, която Никола охраняваше. Каза му че е изгубила прислужниците си, а спешно трябвало да оправи роклята си, за това го помоли да я пусне в залата. Той и разреши да влезе. След десетина минути тя отвори вратата и го помоли да влезе при нея и да и помогне при закопчаването на корсета. За Никола това беше неочаквано, съзнаваше, че го грози наказание, ако напусне поста си, но краката му сами го поведоха. Той беше доста смутен, ръцете му трепереха и целият се изпоти докато преплиташе множеството малки връвчици. Когато свърши княгинята го погледна с очи, които искряха в щастлива усмивка. Тогава се запита дали радостта и се дължеше на това, че се омъжва или на срещата и с него. От тогава тя не излизаше от ума му. Опитваше се да не мисли за нея, да угаси това ново и непознато за него чувство още в зародиша му, но тя като че ли нарочно с поведението си му казваше да се откаже от тези напразни опити. Винаги когато го срещаше, вместо да се държи благоприлично, Стефания кокетничеше и всячески се опитваше да го заинтригува. Това, което най-много го измъчваше, беше, че има греховни мисли към жена, която е съпруга на най-добрия си приятел.
-Викал си ме господарю - с лек поклон Никола се обърна към царския брат.
- Здравей Никола, радвам се да те видя в добро здраве. Царят ми заръча да подготвя и изпратя тайни съгледвачи в южните ни земи. За тая работа избрах теб, началника на охраната Яни и един по-стар верен човек от нашите ловечки села. Искам да се облечете като селяни, които са тръгнали да търсят полска работа. Ще отидете първо в Диамболи, който все още е под наша власт и ще се срещнете с управителя. След това ще посетите по – големите завладени крепости, Констанция, Станимака, Пълдин, Верея. Задачата ви е само да установите колко са силите на Мурад и как живеят българите в поробените земи.
- Ще се постараем да изпълним успешно мисията – отговори делово Никола.
Двамата поговориха още малко за да уточнят някои подробности от предстоящото пътуване и после се разделиха.
3
Тримата царски мисионери тръгнаха по тъмно в утрото на петнадесетия ден на месец април. Дърветата бяха вече покрити с тънки листенца. Яздеха млади коне, които въпреки многото кални участъци по северните скатове на планината, се движеха бързо по тесните планински пътища. Яни и Никола бяха облечени в селски носии доставени от третия пътник, Стоян. Той беше около петдесетгодишен русоляв мъж, с побеляла коса и бистри сини очи. Живееше в едно село близо до Ловеч. Преди години родът му се състоеше от крепостни селяни, които работеха в именията на Шишмановци. Когато боляринът Иван Александър се възкачи на престола, ги освободи, но те продължиха да обслужват царското семейство. Някои от роднините му бяха прислужници в двореца.
До вечерта пътниците стигнаха до манастира „Свети Спас” близо до Сливен. Манастирът беше построен от цар Иван Асен II в долината на една неголяма планинска река, в дясно от пътя водещ от Търново към Сливен, върху една тераса издигаща се над реката. Игуменът на манастира дядо Инокентий ги настани в отделни килии. Сега имаше много свободно място, защото напоследък повечето монаси бяха напуснали светата обител и се бяха отправили към манастирите в Северна България и Сърбия. В трапезарията се разприказваха. Понеже бяха великденски пости ги нагостиха с топли питки и отвара от изсушени ябълки и сливи .
- Какво е положението при вас дядо Инокентий ? - попита Яни.
- Не е никак добро. По цялата равнина вилнеят турски дружини, грабят, колят и палят. Наричат ги акънджии. Те са хем войници, хем разбойници. Идваха и при мен. Дадох им последните си жълтици. Добре, че оставиха поне запасите от храна. Съветвам ви да не ходите в Диамболи, защото сега по пътищата и около крепостта вилнеят много такива неверници.
- Ние ще решим какво да правим, но не е ли опасно да оставате в манастира, турците пак ще се върнат и ако няма какво да им дадете може да ви погубят ? - съпричастно попита Никола.
- Монасите един по един си тръгват. На всеки давам по някоя праведна книга, та дано поне те се запазят. Аз съм вече много стар за пътуване и мисля да остана тук последен. Идва краят на светлината за България, синко, а без светлина за България и за мен няма да има светлина тук на земята.
- Защо си толкова черноглед дядо игумене, много пришълци и преди са газили земите ни, после са си отивали ? – намеси се отново Яни.
- Сега не е същото, друговерците са харесали нашите тучни равнини, зелени планини и бистри води. Те искат тук да се заселят и да векуват, помнете ми думата. Простите люде най-добре усещат това и много хора от равнината отидоха да живеят в планината.
Гостите останаха и на следващия ден, а към полунощ тръгнаха. Дядо Инокентий ги изпрати до един рид, от където се виждаше равнината. Той вдигна ръка и посочи на юг.
- Пожарът, който виждате най-близо в ниското долу е Сливен, този още по-надолу е в селището Кабиле, близо до Диамболи, който още се държи.
От тук не се вижда, но като тръгнеш на запада до Верея, която турците наскоро завзвеха и на изток по билото на Маторие гори можеш да видиш все пожари, чак до Месемврия и Анхиало на Черното море. Тези последните градове са все още владение на византийците, след като първо бяха превзети от граф Амедей, а след това Иван Александър ги продаде на Йоан Палеолог. Горките българи от този край, от близо век са все под удари. При Тодор Светослав, после при Михаил Шишман, вуйчото на боже почившия цар, тези земи бяха ту български, ту ромейски. При всяко завладяване от ромеите българите бяха подлагани на грабежи. Последно покойният цар ги отвоюва от ромеите след като разби Андроник при Русокастро. И сега отново други пришълци. Боже няма ли да има край тази мъка?!
Конниците препуснаха и в ранни зори бяха пред вратите на Диамболи. Яни познаваше началника на тамошната стража и му се представи, след което ги пуснаха да влязат. Управителят ги посрещна подобаващо и предаде устно молба до царя да му изпрати триста златни перпери, защото не смогвал вече да поддържа крепостта. Яни обеща, че ще предаде молбата. Управителят ги предупреди, че с тези хубави коне, може да ги разпознаят, или да станат жертва на разбойници, за това им предложи да ги оставят в крепостта за да ги пази, а да им даде други по-стари. Те се съгласиха с този разумен съвет.
На другия ден се отправиха към Констанция. Със старите коне се придвижваха по-бавно и за това стигнаха пред крепостните стени чак вечерта, та се наложи да пренощуват пред главната порта. Около четири часа сутринта пристигнаха и други селяни, носещи стоки за съботния пазар. Утрото дойде, но никой не отваряше. Селяните почнаха да роптаят и да се оплакват от чуждите управници. Крепостта отвори чак когато слънцето се вдигна на четвъртината от хоризонта. Турските стражи оглеждаха подозрително всеки от влизащите, пребъркваха багажа му и от всеки вземаха по нещо, като че ли бяха събирачи на данъци. Тримата решиха, че е по-безопасно да влязат поотделно и се оказаха прави, защото стражите дълго време разпитваха Яни, от къде е и по каква работа идва. Той носеше две чувалчета с брашно, едното от което му задигнаха. Никола каза, че идва да купува мотики от пазара и за да го пуснат трябваше да остави два сребърника. Стоян мина безпрепятствено тъй като беше облечен в по - износени дрехи и нямаше никакъв багаж.
Царските съгледвачи обходиха надлъж и шир цялата крепост. Стените бяха на няколко места полуразрушени. Освен стражите не видяха други турски войници. Яни заговори един българин, който продаваше вълнени дрехи и който му се стори надежден човек. От него си купи пояс и го поразпита. Разбра, че сега градът се управлява от началника на стражата. Султанът бил наредил крепостните стени да се съборят до основи, но стражите бавели това, защото така можели да искат от влизащите в града откупи за да ги пропуснат. Истинският управник бил един турски болярин, който на турски се наричал спахия. Нему султанът поверил управлението на земите, около крепостта, които преди били на български велможа, който бил заловен и изселен в Анадола с цялото му семейство. Новият управник плащал на селяните, които му работели, колкото да не умрат от глад, а един месец от годината били длъжни да му работят безплатно, наричал се данък ангария. Той събирал също така всички държавни данъци от населението. Имал малка конна дружина, която квартирувала в една казарма, но сега всички били в Адрианопол, където султанът ги призовал за обучение, защото предстояла война със сърбите. Търговецът научил това наскоро, когато ходил за вълна в Адрианопол.
През нощта тръгнаха за Пълдин и до заранта бяха там. Тук животът на хората с нищо не показваше, че има чужди господари. Турци почти не се виждаха. Никола отиде в гръцката махала, като се представяше за търговец. От разговора му с други купци се потвърдиха сведенията за предстоящата война. Разбра, че някои млади гърци от града бяха заминали при крал Вълкашин в Македония, който събирал голяма християнска войска. В Пълдин главният управител на Румелия, бейлербеят Лала Шахин от своя страна готвел османлиите за битки.
Яни отиде до бейлербейството. По това време от главната порта излязоха десетина конници, а след тях един среден на ръст мъж, облечен в скъпи дрехи от зелен и син атлаз, които блестяха на слънцето. Върху главата си бе поставил огромна чалма, с извезана златна звезда отпред. Очевидно беше високопоставен османски служител. Той се качи в една карета, която го чакаше приготвена на улицата пред главната порта. Каретата ескортирана от конниците потегли в източна посока. В този миг Яни забеляза висок мъж, с черна, но доста прошарена коса вързана отзад на плитка. Загледа се в лицето му и позна своя приятел Радан. Двамата се знаеха от битката край Варна с рицарите на граф Амедей.
Яни приближи мъжа и тихо му прошепна:
- Радане, ти ли си ?
- Аз съм Яни, ти какво правиш тук и защо ми шепнеш?
- Ще ти кажа, но първо ми кажи опасно ли е да разговаряме на това място, или да отидем другаде?
- Не бой се, турските стражи не познават още хората в града, така че няма да ни заподозрат, пък и те са много малко.
Все пак, за по - сигурно Радан го отведе до едно многолюдно и шумно място на главния площад, където никой не можеше да чуе думите им.
- Казвай сега - заговори нетърпеливо Радан - ей същия си, не си се променил, аз доста поостарях.
- Ами и аз остарях, но сега не е време да мислим за това. Дошъл съм със задача да проуча какви са силите на турците в Тракия.
Двамата се разприказваха и в спомени за минали събития не усетиха как слънцето се вдигна до средата на небето. Яни научи, че големецът, който е видял, бил бейлербеят Лала Шахин, който отивал за среща със султана в столицата им Одрин, прекръстеният от турците Адрианопол. Потвърдиха се сведенията за предстоящата война. След обед двамата се качиха на едно тепе, от където имаше изглед към казармата. В двора се провеждаше военно учение. Успяха да преброят около хиляда войници.
Радан каза, че пехотата на турците се нарича яя, но на нея не се разчитало много. Турците казвали на пешаците подигравателно палета. Елитната част от армията била конницата на спахиите, които били нещо като рицари. Те се събирали в друга казарма, но сега били в Одрин, за да се представят на султана.
- Аз от доста време следя турската войска, не че някой ми е поръчал, но пуста краста не ме оставя - сподели въодушевено Радан.
Той беше родом от Родопите. Баща му е бил войник в армията на деспот Момчил и загинал в битката при Перитор. Още юноша, Радан постъпи на служба в гарнизона в Пълдин. Когато граф Амедей превзе Анхиало и Месемврия, частта му беше изпратена да защитава варненската крепост. След победата над савойския граф, той остана няколко месеца в Търново, защото Пълдин беше междувременно паднал в ръцете на турците. Там научи, че майка му е тежко болна и се върна в родното си село за да я гледа. След смъртта на майка си се ожени за една гъркиня, с която живееха в гръцкия квартал.
- Може да не е съвсем точно, но по мои сметки, турците имат не повече от три, четири хиляди бойци в Тракия. Ако новият български цар реши, може да ги разгони за месец. Но съм чувал, че в Анатолия имат много копия - продължи Радан със същия запален глас.
- Не знам какво ще реши царят, но знам, че трябва нещо да се направи, защото иначе с България е свършено - каза замислено Яни.
Разделиха се привечер, като преди това отидоха на мястото, където беше срещата с останалите. Радан ги заведе до една страноприемница в северния край на града, която държеше негов приятел, който се погрижи да гостите.
Стоян беше научил, че крепостта на Станимъка била изцяло разрушена и решиха, че няма нужда да ходят там, а да се върнат час по-скоро в Търново защото сведенията за предстоящата война бяха важни за царя.
На връщане решиха да не ходят в Диамболи за конете си, а продължиха направо към Маторие гори. Минаха край Верея, над чиято крепостна стена, все още неразрушена се вееха турски знамена, но не влязоха в града. Пренощуваха в Крън, където ги посрещна боляринът Михаил, далечен роднина на царя.
На следващия ден когато навлизаха в планинския проход забелязаха трима конници с черни чалми на главите, които седяха неподвижно върху конете си в началото на прохода. Очевидно бяха турски разбойници. Позачуди ги това, че се бяха осмелили да дойдат в български земи. Решиха, че не бива да се връщат назад, за да не пробудят съмнение. Когато приближиха турците извадиха ятагани и им казаха нещо на техния език със заповеден тон. Понеже не се разбраха, единият от турците започна да ги мушка с ятагана за ги принуди да слязат от конете. Единият от разбойниците, с черна превръзка върху едното око започна да оглежда конете и направи гримаса, която показваше, че не му харесват. След това свали торбите с багажа и ги изтърси на земята. Останалите двама гледаха надменно и не помръдваха. Като не намери нищо ценно турчинът се ядоса и започна да налага Стоян с тъпото на ятагана. Никола забеляза, че очите на Яни се наляха с кръв, а устата му се изкриви от ярост, което беше сигурен знак, че всеки момент ще се нахвърли върху турчина. Той тайно го стисна силно зад лакътя и му прошепна да си трае. Българите разполагаха само с по една кама, скрита в навущата им.
След като турчинът изкара яда си, разбойниците ги оставиха и се спуснаха към полето. Тримата се бяха изкачили малко в прохода, когато се обърнаха назад и видяха, че турците преследват една кола, теглена от кон, направляван от мъж облечен в български дрехи. Кончето на българина препускаше към прохода. Яни нареди да оставят конете в улея на малък планински поток и да се скрият встрани от пътя. Решиха щом разбойниците приближат да скочат върху тях едновременно. Качиха се на една невисока скала надвесена точно над пътя след един завой. Изгубиха от поглед другите, но след малко започнаха да чуват шума на колелата и тропота от конските копита. Тъкмо когато се готвеха за скок, разбойниците настигнаха жертвата си под скалата и спряха. Яни направи знак да изчакат. Турците събориха на земята водача на каруцата, който цял се тресеше от страх. В колата имаше делва, която един от турците разби на парчета и от нея се разсипаха медни монети. Очевидно тези ценности бранеше българинът. Разбойниците събраха парите в кожена торба и се метнаха на конете си. Сега българите бяха точно над главите на османлиите, които бяха с гръб към тях. Без да проговори Яни извади камата си, същото сториха и другите двама. Със знаци си разпределиха противниците. Най-младият от турците извади ятагана си и вдигна ръка за да посече ограбения, който стоеше на колене в краката на коня му. В същия миг българите се метнаха от скалата и три ками потънаха в телата на разбойниците.
Човекът, който продължаваше да трепери гледаше царските хора с изплашени очи. Той още не можеше да осъзнае какво се бе случило. След като се разговориха, разбраха, че той бил от Кабиле, близо до Диамболи. Като майстор на делви поизкарал малко пари. След турските погроми тръгнал да бяга към Търново. Решил да мине през крънския проход за по-сигурно, не очаквал че точно тук може да има акънджии. Четиримата спътници продължиха към столицата.
През цялото време докато се движеха Никола мислеше за съдбата на сънародниците си под чужда власт. Спомняше си навъсените лица на мъжете и разплаканите очи на жените, които срещаха по пътищата. Те страдаха за изгорените си домове, изоставените си ниви и добитък. Неизбежно ли беше наистина чуждото робство? И защо бог наказва християните с такива унижения и мъки. С какво бяха съгрешили? А нима животът на хората в царството беше по-добър? В Търново болярите бяха добри християни, посещаваха редовно религиозните служби, купуваха и четяха български и чуждоземски църковни и светски книги, гледаха представленията на пътуващи музиканти и артисти, отнасяха се добре със слугите и крепостните си. За това им поведение много допринасяше Иван Александър, лека му пръст, на когото всички подражаваха. Той беше справедлив управник, много любознателен и много начетен. Посещаваше работилниците на майсторите иконописци и правеше опити да рисува. Често общуваше с патриарх Теодосий, а след смъртта му с Йоаникий, с видинския митрополит Ромил и техните приближени, които бяха последователи на Григорий Синаит и исихастите. Водеха дълги беседи, а понякога разпалено спореха.
За съжаление в другите градове болярите нямаха нищо друго присърце, освен да трупат богатства. Вдигаха данъците на крепостните, пращаха войниците си да вземат храните и животните на хората в свободните села. Дали пък това не беше причина за божието наказание? В последните си дни старият цар често споделяше разочарованието си от българските аристократи и казваше, че алчността им ще ги погуби, което не е толкова страшно, но-по страшното е, че заради тях ще се затрие и България. Болярският тормоз принуждаваше някои селяни, подобно на тези от селищата под османска власт също да търсят убежище в горите и труднодостъпните планински места. Но понеже нямаха с какво да се прехранват някои от тях се отдаваха на разбойничество. Жертви на разбойническите набези ставаха керваните на търговците.
Когато пристигнаха в Търново тримата мисионери предадоха на царя всичко, което бяха видели и чули по време на пътуването. И на него му направи впечатление дързостта на разбойниците османлии, които бяха отишли да вършат грабежи в българските владения.
4
Цар Иван Шишман седеше неподвижно върху златния трон в дъното на съвещателната зала, но очите му живо играеха и оглеждаха внимателно присъстващите на болярския съвет. Той беше невисок, леко закръглен млад мъж на около тридесет години, с катранено черни коса и мека къдрава брада. Мургавият тен на кожата си дължеше на майка си. От баща си беше наследил любопитните за света очи, в които се таеше една постоянна полускрита усмивка. Той не излъчваше присъщеата на хората на негова възраст смелост, движенията и думите му бяха малко бавни, дълго мислеше преди да вземе някакво решение и за това не се нравеше много на болярите, особено на тези извън столица, които предпочитаха да имат по - деен владетел. Всички, обаче признаваха, че младият цар е исключително начетен и умен като баща си. От друга страна болярите разбираха, че такъв цар е изгоден за тях, тъй като можеха да правят каквото си искат в собствените си владения, често нарушавайки законите, без да се страхуват от някакво преследване от страна на централната власт.
В тронната зала се бяха събрали тридесетина благородници, половината от които бяха столични боляри.
Когато глъчката утихна царят проговори с напевен глас:
- Повиках ви знатни боляри за да вземем важно за държавата решение. Беше ми донесено, че Крал Вълкашин се готви за война срещу неверниците. Преди няколко дни пристигна отправено до мен писмо от самия крал. В него той ми съобщава за предстоящата война и за съюзниците, които до сега са дали съгласие да участват, а именно брат му деспот Углеша и сръбския крал Урош. Пита ме дали ще пожелая да се включа в съюза и какво ще искам в замяна. Искам да чуя мислите ви, преди да отговоря на това писмо.
Пръв си надигна средецкият болярин Радивой.
Достопочтени царю, мисля, че трябва да се включим във войната. Турците завладяха много от нашите земи в Тракия и продължават да напират на запад. Не ги ли спрем сега, след време, ще бъде късно. Като замяна ще искаме да ни бъдат върнати Пълдин и другите крепости край Марица. Земите от Верея до Месемврия сами ще си вземем.
Няколко боляри се обадиха след него и подкрепиха думите на Радивой.
По едно време думата поиска боляринът Димитър Цамблак.
- Блажени царю, почтени боляри, от всички събрани сведения се разбра, че сърбите са събрали под знамената си голяма войска, около шестедесет хиляди души. В същото време Мурад разполага в Тракия с около четири хиляди души, под водачеството на Лала Шахин. Главните му сили са в Анатолия, от където скоро няма да могат да се откъснат, защото не спират боевете с караманските бейове и с техните съюзници - българите от планината Булгар, които са наши далечни родственици. Освен това е получил заплахи от младия монголски емир Тимур в Самарканд. На всички ни е ясно, че сърбите ще разбият бързо неверниците, ако изобщо се стигне до битка и ще ги изтикат към бреговете на Пропонтида. Възможно е да превземат Галиполи, Цимпе и Одрин. В Анатолия, обаче няма да посмеят да отидат. Макар да нямаме сведения, че Йоан Палеолог, който наскоро се призна за васал на султана учавства в съюза, твърде близко до ума е, че императорът, като види накъде вървят нещата също ще се включи на страната на сърбите и ще поиска в замяна тракийските крепости. Ние нищо няма да спечелим от тази война.
Думата взе ловечкият болярин, воеводата Радослав.
- Царю и боляри, не разбирате ли, че османлиите прилагат римската тактика „Разделяй и владей”. Те искат да противопоставят балканските държави, да ги разделят и след това лесно да ги подчинят една по една. Така правят и с княжествата в Анатолия. Аз мисля, че трябва да подкрепим крал Вълкашин!
След като всички желаещи се изказаха, царят отново заговори с протяжния си глас.
- Изслушах ви внимателно благочестиви велможи. Всеки от вас каза верни думи. И едните и другите имат право. Аз лично повече съм склонен да се присъединя към тези боляри, които са против участието ни във войната. В предстоящите събития има едно сигурно и няколко несигурни неща. Съвсем сигурно е, че армията на сърбите ще победи тази на Лала Шахин. Това може да не се случи само ако дойде анатолската армия, което е много малко вероятно. Тракийските крепости сърбите може и да не могат да превземат, защото няма сведения че разполагат със стенобойни машини. Но даже и да превземат някои крепости, ако ние се включим във войната не е сигурно дали ще получим и една от тях. Крал Вълкашин и брат му владеят изконни български земи в охридско и серско. Мислите ли, че ще ни оставят богатия Плъвдив или пък белокаменния Адрианопол? За да ги вземем трябва да се впуснем в битки срещу сърбите, а вероятно и срещу ромеите, но от прегледа на армията, който направих наскоро мисля, че не сме още готови за това. Какво ще стане след като сърбите спечелят? Мурад няма да се примири и ще събере голяма войска, с която отново ще навлезе в Тракия. До тогава ние ще сме готови за битки и ще се включим в християнския съюз, защото това ни повелява нашият милосърден бог. Ще напиша писмо на крал Вълкашин, с което ще му заявя, че може свободно да премине през българските земи, за да осъществи своето богоугодно дело, ще му пожелая успех във войната с друговерците, но ще му съобщя, че ние не сме още готови да участваме.
След като болярите се разотидоха Шишман извика при себе си Иван Асен и двамата се усамотиха в една малка стаичка в южната част на двореца с изглед към Стара планина. Беше средата на юни и от отворения прозорец проникваше мириса на планински билки и диви зверове, чуваше се хорът на щурците. През деня беше валял проливен дъжд, но в този късен вечерен час небето се беше изчистило и грейнало тържествено украсено с хиляди звезди танцуващи около големия лунен фенер.
- Асене, повиках те за да обмислим как да подсигурим царството в предстоящите събития. Военните действия ще са близо до Средецката област и има голяма опасност за крепостите в района и за самия Средец, както от страна на османците, ако не дай си боже надделеят във войната, така и от сърбите ако победят. Решил съм да те изпратя с твоя конен полк още идния месец в Средец, за да подготвите, заедно със средецкия войвода защитата на областта. От писмата, които разменихме с брат ми Срацимир се уговорихме той също да отдели въоръжен отряд и да го изпрати там. Правя всичко така, както баща ни заръча.
- Братко, ще изпълня волята ти, ще отида във Средец и ще направя всичко, което е по силите ми за да дам, своя дял за благото на България, пък ако ще да ме последва съдбата на братята ни Михаил и големия Иван Асен – с пламък в очите Асен се обърна към царя.
- Ти за смърт сега не мисли, твърде млад си. Накрая смъртта ще постигне всички ни, но сега е време да действаме, а не да мрем.
5
След като изпрати приятелите си Радан не можеше да си намери място от внезапно връхлетелите го мисли. Непрестанно размишляваше върху думите на Яни, че трябва да се предприемат спешни действия за спасяване на България, защото след време ще бъде късно. Няколко дни обикаля града без да спре и накрая взе решение. Една вечер се върна късно в къщи и сподели с жена си Рипсимия своите планове. Беше намислил да събере малка дружина от родния си край, с която да се яви пред българския цар. Тя го изслуша внимателно и не каза нито дума за да го разубеди. Накрая му каза, че това което е намислил е правилно, но разплаканото и лице издаваше голямата и мъка. Той я помилва нежно по широко бяло лице и черната мека коса. Двамата нямаха деца, но бяха силно привързани един към друг. Обичаха едни и същи неща, разбираха се от две думи, даже с поглед. Рипсимия съзнаваше, че може повече да не се видят. На Радан също му беше мъчно, че се разделят, може би за много дълго време, може би завинаги, но чувството на дълг към загиналия му баща, към дедите му и сънародниците му надделяваше над всички други чувства.
Радан се отправи към родното си село с едно муле, което купи от гръцкия пазар. В навущата си скри къс меч, единствения спомен оставен от баща му. Първата нощ го завари в дълбоката живописна долина на река Въча. Той запали малък огън за да се стопли, защото макар да беше лятно време, нощите тук бяха студени. Мислите му се поносеха назад във времето. Спомни си Верея, Сердика, Ловеч, Варна и други български градове и села, които беше посещавал по различни поводи, хората които беше срещал и с които се беше сприятелявал. Питаше се какво ли правят те сега, колко от тях са живи. Спомняше си подробности от битката със савойците и генуезците на Черно море. Когато армията на Зеления граф се появи пред Варна, Радан беше на пост в югоизточната стражева кула на крепостта Кастрици, която се намираше северно от варненската, близо до морския бряг. Той беше един от първите, които видяха как четиринадесетте кораба се появяват от към нос Галата, акустират на брега и как от тях слизат тежко въоръжените рицари и техните покрити с брони коне. Няколко последователни дни рицарите правиха опити да преодолеят високите крепостни стени на Варна. Радан се включи в отряда, който се впусна да преследва рицарите и при Галата плени много от тях. В тази битка беше в близост до болярина Тодор Цамблак, когато вражеска стрела се заби в гърба му и го повали смъртно ранен. Той умря няколко дни по-късно от раната си. Когато се видя с Яни и приятелите му в Пълдин, разбра, че боляринът е бил бащата на Никола. След като видя, че не може да превземе града, а и много от хората му бяха пленени и интернирани в Провадия, Зеленият граф помоли управителя на крепостта да пусне двама посланика при българския цар в Търново за да договарят освобождението на Иоан V Палеолог, който преди това беше пленен от Иван Александър и стоеше затворен във Видин. Графът проведе преговори и с владетеля на Добружанското десподство Добротица. Събитията се развиха благополучно, византийският император беше освободен и Амедей, като счете мисията си за свършена се върна обратно.
Спомените унесоха Радан в дрямка и се превърнаха в сънища. Видя се върху палубата на многоцветен венециански кораб, в който българи и рицари заедно се сражаваха с турски войници. Един османлия с островърха шапка го повали върху палубата и опря копието си в сърцето си. В този миг се появи отнякъде баща му, едър снажен мъж, с висок шлем и дълга стигаща до коленете му желязна ризница. Той прободе османлията с меча си и подаде ръка на Радан. „Хайде ставай, че войводата Момчил ни чака”, каза баща му с твърд, но благ глас. ”Татко, къде се беше изгубил?” попита Радан, а баща му само се усмихваше добродушно и продължаваше да сече вражеските войници. Събуди се тъкмо, когато небето над дълбоката долина започваше да светлее.
Селото беше разположено върху голям планински рид на около седемстотин разкрача под високия планински връх, който носеше името „Ореляк”. Гората около къщите беше изсечена и на нейно място се стелеха широки слънчеви поляни, пълни по това време с ягоди. Може би за това хората наричаха селото Ягодина. Той се отправи към къщата на чичо си, който завари на хармана да сече дърва. Чичо му се зарадва и го прегърна. Не бяха се виждали от предното лято, когато беше идвал да помага при косенето на трева. Мълвата, че е пристигнал се разчу бързо из селото и след няма и час в двора дойдоха роднините му за да го видят. Тук бяха вуйчо му с двамата му братовчеди по майчина линия, както и кръстницата му Станка, възрастна жена, която се грижеше за майка му преди да почине. Радан беше най-големият в рода и всички го обичаха и му се възхищаваха заради бойните му подвизи.
Когато се наприказваха и поразпитаха за това и онова, Радан каза на двама от братовчедите си, че иска да говори насаме с тях.
Кръстницата и жената на чичо му, Велика започнаха да нареждат широката ниска кръгла маса в средата на гостната. Сложиха съдове с туршии, пресен чесън и лук, прясно овче сирене и овче кисело мляко, пържени яйца забъркани с парчета сушен свински бут, баница с лук и спанак. В средата сложиха две големи пръстени кани, едната с мътеница от козе мляко, другата пълна с черно вино, в което весело трептяха и играеха слънчевите лъчи.
- Добре дошъл – посрещна го Велика.
- Много рядко идваш Радане, идвай по-често, че да ти се радваме – на свой ред се обади кръстницата му.
- Права си да ме кориш, но сега не е време за почивка, имаме важни дела да вършим кръстнице – отговори Радан, като сложи ръката си на рамото на старата жена.
- Той Радан си знае работата, ние тук сме заровили главите си в нашите работи и не знаем какво става по света – обади се чичо му.
- Така е, в големия град е друго, идват повече новини и човек научава повече неща – съгласи се кръстницата му.
Радан се обърна към братовчедите си
- Яворе, Горане, дошъл съм с молба към вас. Както сте научили вече, цар Иван Александър се спомина. Плъвдив и много градове в Тракия са под властта на тюрките на Осман. Те са жестоки хора, колят и безчестят, грабят и палят къщите. Готвят се да превземат и други български градове, сигурно и тук ще дойдат скоро. Събирам дружина за да отидем в Търново и се поставим в услуга на новия българския властелин Иван Шишман. Ще дойдете ли с мен и можем ли да съберем още хора?
- Ние идваме с тебе – казаха в един глас двамата.
- Не съм се съмнявал, че сте истински юнаци – отговори Радан, стана и ги прегърна в знак на признателност за тяхното съгласие.
- От селото можем да съберем още десетина млади мъже - каза Горан, който беше около тридесет годишен черноок мъж, висок на ръст с тесни, леко прегърбени рамене.
- Ако в село дойдат турките, ние какво да правим? – с разтревожен глас попита чинка му?
- Нищо не можете да направите, нямате сили да се съпротивлявате. Тук войска няма да дойде, но може да ви навестят техни разбойници. По-добре скрийте от сега на тайни места житото и другата храна, която не се разваля и вземайте по малко от скривалищата. Закопайте също златото и други по-скъпи вещи. Оставете все пак нещо по домовете, за да има какво да им дадете, за да не си тръгнат бе нищо и да почнат да убиват от яд. Облечете стари, скъсани дрехи, за да помислят че сте бедни и да ви оставят на мира. По околните върхове поставете денонощни стражи и щом те дадат знак за тревога, младите момичета и жени да отидат в непристъпните места на планината. Друго не мога да ви препоръчам - каза Радан със съчувствен глас, като се обръщаше към всеки поотделно.
След седмица се събра дружина от стотина мъже от Ягодиново и съседните села. Потеглиха в неделя въоръжени със всевъзможни оръжия. Някои бяха напъхали в поясите си дълги ножове, други носеха войнишки брадви, трети къси копия. Горан носеше на едното си рамо ловен лък, а на другото беше подпрял бронзов тризъбец, който беше излъскал и наострил. Оръжието беше много старо, от незнайни времена, беше го изровил до входа на дълбоката пещера, който се намираше близо до селото в подножието на висок планински рид, на стотина крачки над коритото на пълноводната река. Първоначално доброволците се движеха по светло, но когато навлязоха в полето, започнаха да се движат нощно време, а през деня се криеха из върбалаци и блата. Пристигнаха в столицата в едно дъждовно утро в края на юли.
© Денчо Славов Всички права запазени