Последната дума, която изписа дъхът ѝ, беше толкова нежна, а ме прониза. Сякаш все още не бях готов да повярвам на Диана. Все едно бях попаднал на калпав анестезиолог – чаках да заспя, а упойката само ми замотаваше главата.
След цяла вечност очакване ръката ми най-сетне внимателно опипваше влагата ѝ. Докосвах я с изумителна нежност, на която не допусках, че съм способен. Плувах, без да се движа, и се давех, без да потъвам. Не ми достигаше въздух.
Тя свърши, докато я гледах право в очите. Амортизираната ми психика трудно преглъщаше фактите, поднесени от вълните на придошлата действителност. Тласъците на тялото ѝ. Пулсиращия ѝ дъх. Влажните прехапани устни. Ароматът, който се разстилаше. Сякаш беше постелка, за да се настаня по-удобно върху острите ъгли на емоциите, които ме завариха неподготвен. И този невъздържан, натрапчив, обсебващ, неконтролируем дъжд.
Започвах да губя представа за случващото се и положих неимоверни усилия, за да се овладея. Едно до друго, телата ни се сплитаха в обща сплав. Докосвах я и беше безметежно. Докосна ме и достигнах прага на прераждането. Отново бях в затвор – обсебен от нея. Това не беше сън…
Откъс от романа "Тиня и чест" - К. И. К.
© Константин К. Всички права запазени
Тук вече се извинявам на автора, но не за изтрития коментар, а за това, че бях искрен.